Когато си в чудния Златоград в Средните Родопи, никак не е лесно да избереш откъде да тръгнеш по пътеките на историята… В това напълно достоверно твърдение, изречено от проф. Николай Овчаров, се уверяваш веднага, щом се озовеш в Беловидово. Така наричали някога градчето заради варосаните фасади на къщите и заграждащите ги високите бели зидове, в които се влиза през широки дървени врати.
Ние избрахме да влезем първо в Етнографския комплекс, към който отвеждат живописни калдаръмени улички. Там са възродени забравените стари български занаяти – цървулджийство, сарачество, ножарство, златарство, терзийство, гайтанджийство и тъкачество.
В Музея на Делю Войвода и на хайдушкото движение разгледахме стари оръжия от времето на Делю. Впечатление прави пушката бойлия –„снайпера на 19-и век” – пушка с много дълга цев, която може да поразява на около 300 м разстояние. Един родолюбив българин – Величко Пачилов, краевед и писател, е направил филм за великия юнак, който се гледа на един дъх в една от музейните зали. Делю войвода е превърнат в символ на свободата и митичен герой – аналогичен на Омировия Ахил. На специално пано в музея е изписана създадената за него народна песен, вложена в космическите станции „Вояджър-2“ и „Вояджър-1“, излетяла в Космоса през 1977 година.
Наблизо е уникалното взаимно училище, където децата учели да пишат върху пясък. Днес малките посетители са особено горди, когато уредникът ги подкани да изпишат буквичката си върху пясъка на глаголица. В училищните стаи са изложени стари дневници и читанки. Вниманието приковава уникален наръчник с правила за даскалите от 1915 г. По онова време те нямали право да сключват брак, докато трае договорът им за обучение. Табу било да се разхождат из центъра на града със сладолед в ръка, не можели да пушат и да се обличат в ярки цветове, а дамите носели поне две фусти…
След дългата разходка не пропускайте да се отбиете в „Старото кафе”, където сервират ободряващо каймаклия кафе. Преди да го поднесе, младо момиче, наследило умението от дядо си и баща си, завърта атрактивно подноса с врялата течност във въздуха, за да усетите очарованието на прочутото златоградско въртяно кафе на пясък.
Неслучайно Златоград се слави с многото кафенета. От край време най-старите кафета са тук, твърдят местните. Това е нормално, защото от тук са минали първите кервани за вътрешността на страната, които са возели кафето от пристанищата на Маронея и на Абдера, били близо до Златоград. Даже се шегуват някои столичани, че когато в София са пиели ръж, в Златоград са пиели кафе. Само за 7 дни в Родопите успяхме да съберем букет от емоции и впечатления. И като теглиш чертата, след целодневни преходи до дворци на богове и скални светилища, май не остана толкова много време да опознаем Кирково – граничното селце, където отседнахме.
Там, покрай пътя, на полегат склон на брега на язовир Домище, се кипрят десет малки къщички, издържани в стила на типичната архитектура от 19 век – бели стени, обрамчени от тъмно дърво с цветя на первазите на прозорците и с дървени веранди отпред. Когато застанеш на дървената веранда, пред теб се разкрива цялото величие на Земите на Орфей. Полъхът на вятъра носи аромат на билки, а във водата проблясват сребърните гръбчета на рибите. Толкова е тихо, че се чува лекият им плясък, а песните на птичките отекват с кристална яснота. Домакините са много любезни и сърдечни и угаждат на всяка прищявка на гостите в комплекс „Романтика”.
Древните скални светилища в полите на Родопите те притеглят като магнит, макар и навън да е адска жега. Обиграни търговци посрещат копнеещите да стъпят в двореца на бог Дионис още на входа на Перперикон. И бързат да ти връчат сгъваема шапка, минерална вода и сувенири за спомен. На връщане, когато вече си прекосил руините на цял тракийски град, ако не те хванат да вземеш ахат или аметист, светкавично те изкушават с кокетни халби за бира, които държат кехлибарената течност студена по-дълго време…
Пътеките на историята наистина нямат край. Следват светилището на покровителя на Родопите – Орфей в момчилградското село Татул. Интересна е и дървената джамия при село Подкова. Изваяна е от дърво без нито един пирон. Легендата разказва, че „Еди къзлар джамиси“ е построена от 7 девойки за 1 нощ, след което никой повече не ги видял. Тя е действаща, възстановена е през 2009 г. Макар и веднъж запечатани още в ученическите години, когато класната ни в природоматематическата гимназия във Варна ни водеше всяко лято на незабравими практикуми, задължителни за географските паралелки – невероятно богато преживяване, което се помни цял живот, отново снимаме скалните комплекси „Костенурките” при село Фотиново.
Каменните форми, които наподобяват корубите на водни костенурки, са дело на цивилизацията на Каменната епоха. Не остава време за Каменната сватба и скалните гъби, може би следващото лято, когато отново живот и здраве ще се озовем в тази безкрайна родопска приказка.
А дотогава ще си спомняме, че когато не бродим по земите на Орфей, а се отдадем на почивка на верандата, барбекюто е още по-сладко, когато е запалено край язовира. И че толстолобът, подарен от съседите по къщичка от Пловдив, ни чака рано сутринта на верандата, уловен и изчистен, готов да бъде запечатан във фолио с резен лимон и масълце и стъкмен на скарата. Ще си спомняме красивите залези, надвиснали над ваканционно селище „Романтика”, прясно изпеченият хляб с мерудия, пухкавите мекици с домашно сладко, уханният сок от арония и плодовите шишчета на малчуганите от компанията, които децата хрупат върху одеало, широко разстлано на моравата…
Цяла нова Вселена заживя в сърцата ни. И ни приласкава отново и отново да сбъдваме следващата лятна незабравима родопска приказка!
