Непознатата Сахара

30
Добави коментар
velikcden123
velikcden123

Древен вятър се надига от недрата на времето. Сахара ни създава поразителното впечатление на вечен ад от дюни и синьо небе. Потресени сме от просторите й, но ни убягва фактът, че тя е един от големите архиви на земята. Тук миналото оживява и проговаря от пясъците, скалите, жегата и сухия вятър. Нашепва ни историята на поредица климатични сътресения и на прогреса и провала на човечеството. Дейвид Матингли оглавява екипа учени на проекта „Пустинни миграции“, който ни връща назад към праисторията. Това са пътешественици във времето, които използват високопроходими автомобили, за да обикалят Сахара в търсене на следи от нашите прадеди. С помощта на специални гуми, оставени меки за по-голямо сцепление, те покоряват 30-метрови дюни. Открили са съвсем нова гледна точка към пустинята.

В югозападните части на Либия има област на име Фезан, която е пулсиращото сърце на Сахара – недостъпно място, изпълнено с морета от пясък, дерета, планини, плата, оазиси и загадки. Между 500 г. пр.Хр. и 500 г. сл.Хр. тук са живели охолно близо 100 000 земеделци – в район, където обикновено падат само няколко десетки литра дъжд годишно, а години наред не капва и капка. „За свръхсухия ландшафт на Централна Сахара – отбелязва Матингли – това са ужасно много хора.“ Пустинята е поробила археолога от Лестърския университет: „Работя в Либия от 30 години и още от самото начало останах смаян от пейзажите.“ Същото е сполетяло и мнозина други – пристрастили са се към ярката светлина и безоблачните хоризонти. Където повечето хора виждат пустош, те са открили чистота.

Между 1822 и 1825 г. шотландският изследовател Хю Клапъртън навлиза дълбоко в пустинята на Югозападна Либия. Зад гърба му стои цяла империя – той е лицето на парната тяга, предачните машини и британския флот. На 7 ноември 1824 г. пътува през сухата местност, когато се натъква на робиня, „оставена същия ден да умре край пътя – с ужасно подута глава, неспособна да върви и в безсъзнание.“ Клапъртън открива един от слугите на господаря свил се до жената – „чакаше я да умре, но не за да я погребе, а за да отнесе оскъдните дрипи, с които беше облечена.“

Не може да язди камила – твърде слаба е, за да се задържи. Според него и той ще загине, ако се забави. Отбелязва, че вятърът е студен. След това продължава.

Това е гибелната Сахара. Безводно море от пясък и камък, където гъмжи от скорпиони, пълзят пепелянки и слънцето не знае що е милост. Либия е голяма – нажежена плоскост с големината на Италия, Франция, Испания и Германия, взети заедно, – но почти цялото й 6-милионно население се е струпало по средиземноморските брегове. За да вникнем в същината на района, трябва да обърнем гръб на морето и да погледнем на юг. Деветдесет и пет процента от Либия са пустиня, 20 са дюни, а през страната не минава нито една постоянна река. Либийска Сахара държи световния рекорд за най-висока температура (57,8 °С), а през зимните нощи студът сковава костите.

Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от октомври 2009