Изповедта е основното и понякога единствено място и време за среща на свещеника с каещия се човек. Именно тук изкуството на диалога, на слушането и чуването, на разбирането и състраданието, е нужно както никога. На свещеника е необходим трезв и опитен ум, познаване на психологията и разбиране на духовните основи на живота на човешката личност, за да съхрани собствения си душевен мир и да помогне на ближния. Как да стане това, съветва известният православен психолог, преподавател във факултета по психология на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов” и ректор на Института по Християнска психология протойерей Андрей Лоргус.
Готовността да служим на хората е готовност за среща на личността на свещеника с личността на каещия се. Именно с тази среща започва всичко – взаимоотношенията, доверието, духовният път, духовното ръководство. Но в основата на всички тези неща е особеното отношение на свещеника към човека – отношение на педагог, баща, приятел, съдия и защитник едновременно. Но свещеническото служение не се ограничава с това – има нещо друго, нещо главно и то е тайнствено и вдъхновено. За да стане някой, който предстои и се застъпва за човека пред Църквата и Бога, свещеникът трябва да попие в душата и съзнанието си, всичко онова, което е събрано в духовния опит на светите отци и традицията. В това не малко може да помогне и съвременната практика на православната психотерапия.
Сянката на здравото съмнение
На първо място, не на всичко, което се казва на изповед, може да се има вяра. Хората не винаги могат да бъдат адекватни. Важно е да си поставим задача да отделим това, което има отношение към изповедта, от това, което подлежи на съмнение. Не винаги свещеникът може бързо да разбере и да се ориентира в това, кое има отношение към изповедта, а кое не, кое е достоверно, а кое не, но сянка от здраво съмнение трябва да има винаги. Не поради презумпция за недоверие към каещия се, а от разумна предпазливост. Задачата се състои в това, да разпитаме и да се уверим: за грях ли става дума, или за съмнение, за някаква съмнителна идентификация на замисъла, постъпката, мисълта. Това изисква внимателно отношение към каещия се. Когато този въпрос произхожда от опит, тогава е по-лесно, но понякога на начинаещия свещеник му е много трудно да отдели едното от другото. При изповедта въпросите и спомагателната беседа са необходими, за да се уточни грях ли е това или не, за извършена постъпка ли става дума или за неизвършена.
Без подробности
По време на изповед свещеникът може да чуе такива обстоятелства, при които е бил извършен грехът, които могат да го шокират. Затова той трябва да помоли изповядващия се да избягва подробностите, ако те нямат отношение към конкретната квалификация на греха. Това се отнася преди всичко до плътските грехове. Има физиологически подробности, които могат да се квалифицират като грях, а могат и да нямат към него никакво отношение. Основният критерий при такава квалификация е това – кое е подвластно на човека и кое не.
Например, млад човек, който страда от психическо заболяване, казва: „Старая се никога да не кашлям по време на служба, но щом помисля за това, веднага започва да ми се кашля. Трябва да изляза от храма на улицата, за да се изкашлям, да подишам, да се успокоя и след това да се върна”. Това е чисто психосоматично явление, което няма никакво греховно съдържание. Това не е грях, макар че на човек може така да му се струва.
Друг пример: жена страда от това, че често силно се оригва. При нея също възниква напрежение на психосоматична основа. Тя се старае да не мисли за това по време на службата, за да не допусне този неприятен момент. Когато почувства, че въздухът напира в хранопровода й, тя се опитва да се пребори, но неуспешно, губи търпение, обхваща я паника, състоянието й се обостря и тя стремително напуска храма. Жената смята, че това е грях и много се измъчва. Мисля, че в този случай свещеникът, отбягвайки отново подробностите, трябва да успокои човека и да анализира грях ли е това.
Грях е само онова, за което човекът знае и би могъл да го избегне, но не го е направил. В това има някаква произволност, някакво невнимание към себе си. Но, анализирайки ситуацията, трябва да бъдем много деликатни. В подробности може да се впускаме само, ако чувстваме, че ще имаме достатъчно любов, спокойствие и доброжелателно отношение към човека. Ако не, по-добре да избягваме това.
Истерията пречи на покаянието
Често по време на изповед свещеникът се среща със сълзи и истерия, които могат да се окажат само един защитен механизъм. В кои случаи сълзите не са покаяние за грях, а невротична реакция? Преди всичко, когато човек обикновено използва в отношенията с хората, в нашия случай със свещеника, модела на жертвата. Моделът на жертвата е такава личностна позиция, при която човек предварително възприема себе си като нещастен, обиден, наказан от някого, смята че е жертва на някакъв заговор, на интриги. Това се случва по-често при жените, но не само. Мъжете също прибягват до такъв неосъзнат модел на поведение. Жертвата има много вторични изгоди, както казват психолозите. От жертвата се изисква по-малко, по-малко я наказват, към жертвата се отнасят с по-голямо състрадание. Затова сълзите при такава позиция могат да бъдат защитен механизъм срещу страха от наказание, неуважение или презрение, но не сълзи на покаяние.
Ако свещеникът възприема сълзите като сигнал, че трябва да утешава и оправдава човека, с това той го отдалечава от изповедта, пречи му да се съсредоточи върху покаянието. Ако сълзите са защитен механизъм, най-добрата позиция на свещеника е да не проявява съчувствие към тези сълзи. Това е много важно. Рядко се срещаме с истерици на изповед, но все пак хора, склонни към истерика, могат да демонстрират подобно поведение. Истерията може да започне с проплаквания, чести въздишки, кършене на ръце или тяхното чоплене, съпровожда се с накъсана реч, със загуба на памет, припадъци, виене на свят, гадене. Трябва да се разбере причината за тази истерия. Здравата истерика винаги има някаква важна емоционална причина. Това е или някакво сътресение, или паника. Ако това поведение е типично за даден човек по време на изповед, може да се каже, че то също има характер на защитен механизъм. В такъв случай най-добрата прагматична позиция на свещеника е да избягва емоционални въпроси и да се старае да насочва изповядващия се към по-сухо излагане на събитията, без да влиза в подробности.
Точно тези подробности пречат. Ако изповядващият се започне да се разклаща емоционално, свещеникът може дори да преустанови изповедта и да каже: „Моля, застанете сега встрани, почакайте и след това аз ще Ви повикам”. Достатъчно е да минат двама-трима души, за да се успокои каещият се, а истерията да не се разгърне в пълното си клиническо проявление и да утихне. Тогава изповедта може да продължи от следващата точка. С други думи, по-лесно е да се спре истерията, отколкото после да се успокоява. И най-важното: истерията не подтиква човека към покаяние, не го въвежда в покайно настроение, а точно обратното – пречи му.
Цинизмът – един от признаците за прегаряне на свещеника
Когато човек се кае в тежки грехове – аборти, изневери, пиянство, наркомания – в този момент от свещеника се иска много любов. Любов не в смисъл, че трябва да обичаме изповядващия се, както обичаме приятеля си, съпругата си, децата си, майка си, а любов разбирана като безусловна доброжелателност и безусловно приемане на каещия се. Ако в този момент свещеникът няма такава любов, по-добре да избягва изповед. А ако няма такава възможност, да се ограничи с почти формално отношение към изпълнение на своя богослужебен дълг. Да, това е краен случай, но ако по друг начин свещеникът не може да изпълни своя дълг, такова формално отношение е допустимо. По-добре формално изпълнение, отколкото цинично.
Цинизмът е едно от тези състояния, които свещеникът безусловно трябва да избягва. Цинизмът е презрение, гордост пред изповядващия се. Това е вътрешен, сърдечен грях на свещеника, който е противен на Господа. Много често цинизмът е елемент от общия синдром, който наричаме прегаряне. „Прегорелият” свещеник е склонен към цинизъм и по силата на това не му достигат любов, съчувствие, състрадание, емпатия, способност да бъде с човека тук и сега – всички тези качества, които са в основата на свещеническото служение.
Двойна отговорност за уплахата
Много важно е да се помни, че на изповед човек се намира в зоната на риска, т.е. той снема от себе си всички защитни механизми, „оголва” себе си. Каещият се човек снема от себе си слой след слой външните маски и социални роли, за да може съвестта му, дълбоката му съвест, да проговори и човекът да се покае. В този момент той е много уязвим и склонен към силни афекти, паника, чувство за провал. Затова думите на свещеника, даже ако са казани с любов, могат да травмират човека. Това може да се случи например, когато свещеникът говори на каещия се за нормите на епитимия и отношението на Църквата към неговата постъпка, които лежат в основата на покайната практика, т.е. за най-строгите канонични правила по отношение на тежките грехове. Или пък, ако свещеникът осъди постъпката в безкомпромисна и сурова форма, с каквато човек не е свикнал, било заради своето възпитание, било заради неофитското си състояние. Тъй като в този момент човек не може да се защити и няма повече кой да го подкрепи, думите на свещеника и самата изповед могат да се превърнат в много сериозна рана и травма. Да, ако това се случи, не е задължително свещеникът да е виновен, но вина ще има, ако той предварително не се е погрижил да осигури някаква зона на безопасност за каещия се човек. В богослужебната отговорност не влиза понятието безопасност на човека при богослужението, в това число и при изповедта, но би било добре свещеникът да се замисли: как ли се чувства сега този човек, стоящ тук, пред кръста и Евангелието, пред съда на собствената си съвест, пред съда на слушащия го свещеник и, накрая, пред Божия съд.
Да, покаянието е много тежко преживяване. И не си струва да добавяме към това и допълнителна душевна рана, освен ако не е налице сериозна необходимост. Но каква необходимост от това може да има? Тя може да съществува само ако човек отказва да приеме греха за грях, ако упорства в това и свещеникът чувства, че каещият се не иска да признае извършения от него грях и цялата му тежест. Знам, че някои свещеници, чувствайки неразкаяното упорство, окаменялото безчувствие на каещия се, правят опит да го стреснат, да го сплашат. И успяват, защото несъмнено имат голям опит. Достатъчно е просто да се приведат съответните слова от Евангелието и каноните на Църквата, да се подредят в определена схема и това може да изплаши всеки. Виждал съм на изповед се изпълват със страх държавни чиновници, полицаи, бандити, отявлени алкохолици и развратници, стига само свещеникът да разгърне пред тях своята покайна проповед. Да, понякога сплашващата проповед е важна, но отговорността за уплахата трябва да бъде особена и двойна. Ние, свещениците, ще носим за това отговорност пред Господа.
Кредитът на доверие
Изповядващият се идва при свещеника с някакво доверие – това е предварително условие, което трябва да имаме пред вид. Човекът идва именно при вас, той е избрал именно вас. Може би това е било случайност, може би той ви е избрал измежду няколко свещеници, които е наблюдавал известно време… Така или иначе, той е дошъл при вас. Преди това се е готвил, вслушвал се е в своята съвест, може би дълго е спорил с нея, обмислял е, може би е шикалкавил, а може би дълбоко се е разкайвал в минути на искреност. Така или иначе, идвайки и започвайки своята изповед пред Христа във ваше присъствие, каещият се е извършил сериозна работа, която се изразява включително и в това, че сега той стои пред вас. Това е неговият кредит на доверие, но този кредит не е безкраен. Затова човек не винаги би изтърпял грешките, равнодушието, цинизма, неразбирането или дори нежеланието ви да вникнете в ситуацията. Този кредит може да бъде изразходван в рамките на една изповед. Но е важно да се помни, че доверието е реален вътрешен ресурс, с който човек идва при свещеника.
Забранените въпроси
Една от най-сложните теми при изповедта е темата за плътските грехове: изневерите, извънбрачните връзки и т.н. Тя изисква особена деликатност. Много важно е да се разбере, че тук изкушението за свещеника е голямо. Свещеникът е мъж и затова всякакви изповеди на жени по дадената тема винаги представляват една свръх напрегната среща. Трябва да се помни, че жената, идваща на изповед, е жена, идваща при мъж и това, което би искала никога и никому да не разказва, го разказва пред свещеника. За да може тази изповед да бъде изповед пред Бога, свещеникът сам трябва да застане на стража на своето сърце, за да не допусне изкушения, свързани с искреността на жената.
Какви могат да бъдат тези изкушения? Първото и най-повърхностното е любопитството. Изкушението да вникне в подробностите на греха на жената, девойката, момичето или детето. Най-добрата позиция на свещеника в тези случаи е незабавно да прокара и обозначи ясна граница, без да допуска нито себе си, нито жената до подробности. Ако жената каже: „Разкайвам се в това, че извърших плътски грях”, това е достатъчно. Ако това е изневяра на мъжа, значи е изневяра. Как, кога, с кого, колко – това са забранени въпроси. Напълно възможно е младият свещеник, младият мъж да се съблазни да зададе един от тях. Възможно е в този момент да му се стори, че това е много важно, но този път е неправилен. Свещеникът трябва да бъде не просто крайно предпазлив, а и да сдържа своя език и да приеме изповедта, а не да анализира това, което се случва с жената. Това не е негова работа.
Ако се изповядва мъж, в този случай, разбира се, съблазните са принципно други и много по-малки. Но и към разказите на мъже също трябва да се отнасяме с необходимата предпазливост. За много мъже разказите за собствените им грехове могат да бъдат самохвалство, желание да покажат за какъв мъж се смятат. Дори когато се кае, мъжът може да разказва за греховете си с някакво вътрешно задоволство от това, че той е едва ли не Ловелас и Казанова. Тук се изисква, може би, по-голяма рязкост, строгост, сухота – без допълнителни въпроси. Да, разбира се, мъжете са по-акуратни, строги и като правило по-немногословни на изповед. Жените също могат да са немногословни, защото се срамуват да разказват на свещеника-мъж за своите прегрешения, но има някои невротични състояния, когато жената се стреми към многословие и иска да разкаже всичко подробно. Това трябва веднага да бъде парирано и да се каже, че тук няма място за подробности и уточнения. Само за покаяние и молитва.
Кръстосаните изповеди
Има още няколко изкушения, с които може да се сблъска младият свещеник. Това са съвместните изповеди или пресичащите се изповеди, когато съпруг и съпруга, мъж и жена, идват при един и същ свещеник, опитват се да съгласуват своите изповеди една с друга и проверяват доколко свещеникът отговаря на техния замисъл, успели ли са да го въвлекат в този разговор. На това по всякакъв начин трябва да се противопоставяме и да избягвам такива ситуации. Конфиденциалността (тайната на изповедта) се отнася не само за свещеника, но и за изповядващите се, затова никакъв преход на събитията един към друг не може да има. Свещеникът не може да разкаже нищо на мъжа за изповедта на жената, а на жената – за изповедта на мъжа. Не бива да се допуска такава ситуация, дори ако тази двойка все още не се намира в брачни отношения.
Наложените епитимии по повод плътски грехове изцяло лягат върху съвестта на свещеника. В днешно време, когато огромна част от младите хора живеят съвместно, сменяйки партньорите си без какъвто и да било брачен договор, регистрация или венчание, съвестта на свещеника е изправена пред постоянно предизвикателство. Но трябва да съзнаваме, че нравствените норми на християнството, отразени в това число и в църковните канони, са непреходни, въпреки множеството на техните нарушители.
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Изповедта – рискова зона за пастира
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
