Относно: „Да простиш на някого не е трудно, но отново да му повярваш, това е друга история.“ (с допълнителното обяснение: „прошката се състои в това да не мразиш един човек, да не таиш лоши чувства към него, да не се сърдиш за това, което е направил, но всичко това не означава, че ще вярваш на този човек, особено ако те е лъгал няколко пъти“).
Тогава в какво се състои прошката?
Да не вярваш на един човек, не е ли лошо чувство към този човек. И като как така се издигаме до нивото на прощаващи? Или някой е лош, защото не е в съзвучие с нашите (много често – егоистични) разбирания за живота и тръгваме да го съдим, а след това даже и му прощаваме.
А постъпката му може да е имала за цел да ни позволи да осъзнаем нещо важно за себе си. На този свят няма нищо случайно.
Баба Ванга казва: „Не търсете възмездие. Когато му дойде времето, всеки плаща.“ А в християнството е казано: „Не съди.“
„Прошката“ е техника за самоусъвършенстване
(лично духовно издигане), прилагана в християнството. Прилага се когато почувстваш, че си съгрешил (грях е нарушаването на Божиите заповеди) – тогава отиваш при попа, изповядваш се в какво си съгрешил и молиш този грях да ти бъде опростен.
И тук е ключовият момент – като получиш прошка, какво поведение ще имаш оттук нататък? Съвременните хора, след малко, пак съгрешават за същото и на следващия ден пак отиват да молят за прошка. Т.е. искат прошка, но не се поправят.
Следователно, въпросът е не до другите (и как те се отнасят с нас), а до нас. При всички случаи, ние трябва да сме добри хора и да постъпваме добре (така, както бихме искали другите да постъпват с нас). Ние постъпваме добре, не за да получим в замяна добро отношение към себе си (което е вид егоизъм), а защото така е редно от гледната точка на общоприетите морални ценности.
