Да се учим да виждаме в другия самия себе си

1
125
Добави коментар
kalev.ivan
kalev.ivan

 

 

Умението да разбираме е едно от най-важните човешки умения, в което житейските обстоятелства ни упражняват буквално всеки ден. Това умение е многостранно: то обхваща и разбирането на Бога, и разбирането на случващото се в света, и разбирането на другите хора, и разбирането на самия себе си. На пръв поглед става дума за съвсем естествена човешка способност, но истинското, дълбоко разбиране се отдава на човек много трудно – за това свидетелства целият заобикалящ ни живот. Защо способността да разбираме е толкова рядка? И как да развием в себе си тази способност?

Разбирането като жизнена необходимост

Сигурно всеки свещеник от време на време се сблъсква със следната парадоксална ситуация: той вижда как хора, които са преживели заедно много години и би трябвало да са станали много близки, изобщо не могат да разберат един друг. Говориш едновременно с мъж и жена, които са дошли при теб с някакъв проблем, и осъзнаваш, че трябва да „превеждаш” на единия съпруг думите на другия. Питаш жената: „Вие сега искахте да кажете това и това?” Тя казва „Да” – и мъжът изведнъж сякаш за пръв път чува от свещеника, това, което тя е искала да му каже.

Защо се случва така? В какво се крие причината за това нещастие? Колкото и да изглежда странно, често причината е в липсата на убеденост, че да разбираш другите хора е нужно. Тази убеденост може до голяма степен да промени ситуацията, защото човек е същество, което сблъсквайки се с необходимостта от нещо, започва да търси средства, за да го постигне. Най-простият пример: всички ние се нуждаем от храна и несъмнено всеки човек би съобразил как да приеме храната и как може да я получи. Ако допуснем, че на детето му се наложи да използва нож и вилица, които вижда за пръв път в живота си, така или иначе то ще усвои тяхната употреба. Това важи за всяка сфера – ако човек разбира че нещо му е много необходимо, той би се научил практически на всичко.

Защо разбирането е жизнена необходимост? Защото без него нашият живот се оказва много беден, ограничен и, в повечето случаи, изпълнен със смут и непонятен за нас – нали така се оказва, че от всички страни сме заобиколени от някакви хора, които си остават непознати за нас, а това означава и чужди. Да се живее в такъв свят е мъчително. Човек, който започва да прави първите си крачки в разбирането на другите, чувства това особено ясно: той веднага усеща, колко по-леко и радостно става ежедневието му.

Друга причина, също очевидна, но не толкова елементарна, е че често човек зацикля на собствената си изгода и на самия себе си. Той може би не е против да разбере другия, но не го прави, защото в такъв случай ще влезе в съприкосновение с логиката, с преживяванията е желанията на другия и ще му се наложи да се съобразява с тях. Ще има ситуации, при които ще възникне вътрешен конфликт: към неговите или към своите преживявания да се отнесе по-сериозно, на неговите или на своите потребности да даде предимство? И човекът, който е свикнал да вижда винаги само себе си и своето, просто не иска да има този проблем.

Разбира се, тук има някаква граница: ние можем да разберем логиката на другия човек, неговите желания и разсъждения, но не трябва да пропадаме в тях, да ги възприемаме и да убеждаваме себе си, че това е и нашата логика, нашите желания и разсъждения. На пример, по време на изповед всеки свещеник от време на време чува неща, които излизат извън рамките на здравия смисъл. Този човек също трябва да бъде разбран, но ако не се дистанцираме вътрешно от това, което той говори, с течение на времето може и сами да се окажем повредени. А доколкото в нашата съвременност душевното здраве, за съжаление, е нещо рядко срещано, то тук имаме работа не само с пастирски, но и с общочовешки риск. Трябва да се научим да го минимизираме в живота си, но това не е пречка да разбираме другите хора.

Да приемем онзи, който мисли различно

О какво да започнем , желаейки да се научим да разбираме другите? Вероятно преди всичко трябва да приемем, че разбирането винаги ще води до някакви следващи наши действия и те често ще изискват от нас да се жертваме. Ако човек престане да вижда тази връзка, взаимното разбиране с хората се губи.

Следващата крачка трябва да бъде да признаем пред самите себе си ограничеността на нашия опит, на нашите представи и възприятия. Ако направим това, когато установим че някой мисли различно от нас и иска да постъпи по различен начин, ние няма веднага да издигаме между него и нас непробиваема стена. Когато човек мисли, че има само две мнения – неговото и неправилното, той се оказва в затворена собственоръчно от него клетка, в която по никакъв начин не могат да влязат други хора. И най-жалкото от всичко е, че той може да не забележи в окръжаващата го действителност много неща, които биха внесли в живота му нови възможности и положителни промени.

Мнозина от нас в живота си се намират редом с хора, разбирателството с които им е жизнено необходимо, но постигането му не се получава и това превръща нашия семеен или професионален живот в мъчение. Изведнъж се оказва, че това, което теоретически знаем за разбирателството, е много трудно да бъде приложено на практика. В този случай си струва да си спомним за нещо много просто: да се опитаме да видим в другия човек самия себе си.

Какво означава това и какво може да ни даде то? В съзнанието на мнозина от нас съществува разделение: „това съм аз, а това са те”. Ние може да не го съзнаваме, но стандартите ни по отношение на самите нас и на другите ще бъдат различни. Аз не се чувствам добре и това е вселенска катастрофа, а това, че другият не се чувства добре, е нещо, което може да бъде претърпяно. Често убежденията ни се изпаряват, когато нещата се отнасят до самите нас. Може да бъдем привърженици на строги правила и строги ограничения, но сами да ги нарушаваме и всячески да се самооправдаваме, считайки дори че това не и нарушение, а просто изключение.

Всичко това е голяма пречка при разбирането на другите. За да започнем да ги разбираме, трябва да приемем факта, че всички хора чувстват жизнена необходимост от едно и също. Другият човек също иска да си почине, също иска да го обичат и не заради нещо, а просто защото го има на света; той също има своите възходи, падения и съмнения. Когато причиняваме болка на другия, може да не усетим това, но ако само си представим, че същото причиняват на нас, веднага до голяма степен нещата ни се изясняват. Разбира се, всички ние се различаваме един от друг, но в главното, в дълбинното ние много си приличаме и тази прилика е достатъчна, за да можем да разберем как да дадем на другия човек топлота и грижа.

Има още един практически момент – толкова прост и общоизвестен, че често не му обръщаме внимание. За да умееш да чуваш другите хора, трябва да се научиш поне да ги изслушваш. Можем ли, без да прекъсваме, без да спорим, да дадем на човек възможност да ни каже това, което иска да разберем? Това трябва да бъде наш абсолютен навик. И винаги трябва да слушаме с внимание. Можем, разговаряйки да проверяваме себе си: ето, човекът каза нещо – мога ли да го преразкажа? Често се оказва, че ние не можем да направим това, защото мислите ни в това време са били другаде.

Защо Господ казва в Евангелието: „Който има уши да слуша, нека слуша” (Мат. 13.9)? Защото човек може да слуша и да не чува, но няма за това никакво оправдание – ако би искал да чуе, би чул. В момента на убийството на свети архидякон Стефан, когато неговите думи с непреодолима сила изобличавали слушащите ги, мнозина си запушвали ушите, за да не ги чуват. Струвало им се, че това им дава някакво оправдание, но, ще се повторя, оправдание няма.

За да се научим да разбираме другите хора, задължително трябва да придобием още едно умение – в беседата с друг човек сякаш да се отстраняваме. Често в разговора нещо ни засяга – някакъв детайл е наранил нашето самолюбие, от някои отделни думи сме почувствали дискомфорт. В този момент ние захвърляме всичко, оставяме вътрешно този човек и започваме да се занимаваме със своето самолюбие, със своя дискомфорт. А този миг е необходимо да оставим настрана всичко това и да се съсредоточим върху събеседника ни.

Не трябва в разговора винаги да се борим за някаква своя правда. Ако правим това, в най-добрия случай, ще останем сами със своята правда, а ако грешим, можем да останем и сами със своите заблуждения. С две думи, това е един от моментите, в които вярващият човек може да подражава на Христос. Господ не нахлува, не нахълтва в нашия живот, не проявява спрямо нас никакво насилие. Той позволява да имаме свое мнение и уподобява Сам Себе Си на пътник, който хлопа на вратите на човешкото сърце.

Разширяване на сърцето

Дълбоко съм убеден, че в света няма нищо по-интересно от човека. И ако ние живеем живота си без да се интересуваме от другите хора, трудно е дори да се каже, що за живот е това. Винаги е много жалко, когато човек живее именно така, защото тогава неговият вътрешен свят, който може да бъде необятен, космически, става плосък и толкова ограничен, че даже на самия него му е тясно там. Това може да се види дори и отстрана: човек, който не може да вмести другите хора в душата си, каквото и въображение да притежава, с каквото и да се занимава, винаги се чувства зле със самия себе си.

Примери за неспособност за разбиране на другите имаме и в Евангелието. Виждаме хора, които стават свидетели на Христовите чудеса и Го отхвърлят, защото не разбират как може да се изцелява в събота, ако в този ден не е позволено да се прави нищо. И когато чуят, че пред тях е Господарят на съботата и че не човекът е за съботата, а съботата за човека, те искрено, от все сърце ненавиждат Онзи, Който казва това, защото то не се побира в рамките на техните представи.

Едновременно с това виждаме, че понякога апостолите също чуват от Христос неща, които не биха могли и да си представят: например, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Небесното Царство. Тези думи преобръщат напълно тяхното съзнание, защото те са живели с убеждението, че човешкото благополучие е свидетелство за човешкото благочестие. Изведнъж те разбират, че това, към което за тях е било нормално да се стремят, може да се окаже препятствие по пътя към Царството Небесно и са толкова потресени, че правят извод: тогава никой не може да се спаси.

Но в същото време виждаме, че всичко това не поражда у тях желание да се разграничат от своя Учител, да осмеят думите Му или да се направят, че не са ги чули. И след известно време, ние виждаме в същите тези ученици, хора със съвсем други представи, с друго съзнание. Тук можем да си спомним думите на св. апостол Павел „за всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои” (1 Кор. 9:22) . Ето това е разбирането, към което трябва да се стреми всеки християнин. То произхожда от разширяването на сърцето до степен да вмести всички и поне на някои да помогне да се приближат до Христос.

Аз много обичам и често цитирам един думи на архимандрит Емилиан Симонопетрит, които на времето ме поразиха . Той казва, че ако човешкото сърце не приема в себе си хората, всеки от които е толкова малък и ограничен, толкова повече то няма да може да вмести в себе си безграничния Бог. И обратното: ако ние сме в диалог с хората, ако сме чувствителни към тях, ако не ги обезценяваме, малко по малко ставаме способни да възприемем и вместим това, което Господ ни дава и да откликнем на Неговото желание да ни даде преди всичко Самия Себе Си.

А преподобният старец Паисий казва, че в своя живот, със своите житейски трудове, човек може да нарисува огромно количество нули, но те така и си остават нули, ако Господ не постави пред тях единица – тогава всяка от тях придобива значение и в крайна сметка се получава голямо число. Когато ние не искаме да разберем другите, не се учим да разбираме Бога, тогава оставаме не просто в самота, а в редицата на безкрайните нули. И пътят към превръщането им в някакво число безспорно минава през преодоляването на това неразбиране.

Сподели: Send this article by email

What is your name?

Please indicate below the emails to which you want to send this article: Да се учим да виждаме в другия самия себе си

Enter one email per line. No more than 5 emails.

Send

Close