ДА ХОДИМ ПРЕД БОЖИЕТО ЛИЦЕ На пътя към истинската молитва

1
161
Добави коментар
kalev.ivan
kalev.ivan

Версия за печат

Автор: 

Московски и на цяла Русия Патриарх Кирил

Всеки човек в своя живот навярно е преминал през опита на молитвата. В отчайващи обстоятелства мнозина хора, дори даже и не много религиозни, обръщайки се към Бога, възкликват: „Не зная, има ли Те или не, но помогни!” Нерядко в тези думи човек влага всичките си душевни сили, защото обстоятелствата са извънредно опасни, може да става дума за живот и смърт и няма повече на кого или на какво да се надяват. И колкото по-страшна и сложна е житейската ситуация, толкова по-силен е този вопъл към Бога: „Помогни!” И Господ помага.

Върху този опит на обратната връзка се основава и целият религиозен живот на човека, защото ако молитвата е само безответен вопъл към Небето, тогава не би съществувал никакъв религиозен живот. Не се ходи за вода към пресъхнал кладенец. По погрешка може, разбира се, да спуснеш ведрото и да се опиташ да загребеш вода, но убедил се, че тук тя липсва – завинаги ще забравиш пътя към това място.

Ние се молим на Бога, защото Божественият „извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан 4:14), никога не пресъхва и постоянно утолява нашата духовна жажда.

Ние се молим, защото чуваме как Господ отговаря на горещата ни молитва. И ако не ни достигат вяра, сили на духа, ако не усещаме така отчетливо присъствието на Бога в нашия живот, тогава няма друго средство да Го приближим към себе си, освен непрестанно да се молим на Господа – дори със свои думи, но влагайки в молитвата всичките си душевни сили.

Молитвата – това е общение на човека с Бога. В своя живот ние общуваме с тези, които реално съществуват, към които можем да се обърнем. Ето и молитвата е възможна само у този човек, който чувства Божието присъствие в своя живот. Именно затова молитвата може да се нарече чувствено, сърдечно преживяване на Божественото присъствие.

Да се моли може само този, който има вяра в Бога – не умствено, отвлечено признаване на наличието на някаква Висша сила, която се намира извън нашия свят и го управлява, но реална, сърдечна вяра в съществуването на личен Бог, с Който човек има възможност да установи контакт и Който може да чуе човека.

Молитвата е невъзможна, ако човек не вярва в Бога и не се надява на Него. А вярата и надеждата – това са добродетели, които се отнасят към най-важните прояви на религиозното чувство на човека. Ето получава се, че на нерелигиозния човек не е дадено нито покаянието, нито молитвата. При това интелектуално, с разума си такъв човек може напълно да признава идеята за Божието съществуване, но да му се обясни важността и необходимостта от покаянието е невероятно трудно: нали ако Бог не съществува, тогава пред кого да се кае, на кого да открива душата си? Нерелигиозният човек не вижда никакъв смисъл в покаянието, затова и у него не възниква особено желание да се кае, няма и потребност да се моли. Понякога става даже така, че хора достатъчно църковни, посещаващи Божия храм, престават да се молят. Дотолкова привикват към своята църковност, че живата молитва, като връзка с Бога, изчезва от живота им. Ако човек престане да се моли, той престава да живее религиозен живот.

Какво да правим, ако човек с ума си разбира, че има Бог, а сърцето мълчи? Ако бъдем докрай честни – какво да правим всички ние? Нали в живота на всеки от нас Бог не винаги заема централното място. Ние си спомняме за Бога предимно само по някакъв повод, във връзка с някакви определени житейски обстоятелства. Така се случва, когато възникне отчаяние и осъзнаване на невъзможността със собствени сили да преодолеем трудностите, когато, обърнал се към лекар, човек изведнъж чува страшна диагноза за неизцелимо заболяване. Ето тогава хората се молят и намират думи и не се налага никой да бъде учен да се моли. Но преодолеят ли се трудностите, получи ли човек изцеление и отново се прекъсва връзката с Бога и молитвата. Какво да правим, за да станат покаянието и молитвата главна движеща сила на нашия духовен живот?

Отговорът е един: нужно е да се молим, и да се молим усърдно, защото само молитвата ни дава реална възможност да се докоснем до Бога, само в молитвата ние получаваме истински опит на духовно общение с Господа. Но трябва да бъдем готови за това, че нашите опити за молитва отначало могат да не бъдат много успешни, даже обезкуражаващи или предизвикващи у нас раздразнение, досада и умора. Възможно е да ни се наложи да преминем през всичко това, преди да почувстваме силата, красотата и притегателността на молитвата като реално общение с Бога. Ние просто нямаме друго средство. Както е казал преподобни Исаак Сирин, „молитвата е причина за спасението и безсмъртието на душата”.

Сам Господ ни е дал молитвата и само тя може да ни помогне да се укрепим във вярата, да се утвърдим в надеждата, да придобием любов и реално да почувстваме в своя живот присъствието на Бога.

Разговорът с Бога посредством молитвата е крайно необходим за вярващия човек, защото молитвата укрепва нашето религиозно чувство и ни помага да осъзнаем Божието присъствие в своя живот, живата връзка с Бога, благодарение на която нашата вяра става по-дълбока. По такъв начин ние укрепваме, а по-добре казано – придобиваме сила на вярата. Вярата престава да бъде само убеждение, тя става начин и стил на нашия живот. Ако ние придобием такава вяра, тогава нейната сила по естествен начин ще преобрази целия ни живот: нашите мисли, думи, дела, – ще измени и преобрази нашия вътрешен свят.

Човек, който живее богат религиозен живот, вижда и осъзнава Божията премъдрост, не може да не се възхищава от нея, а възхищавайки се, не може да не прославя Твореца. Прославянето на Господа е неотменна част от духовния живот на хората, имащи устойчив навик за молитва и общение с Бога, усещащи в своя живот Божественото присъствие и съзнаващи цялата му важност и значимост.

Откъде да започнат и как да се научат да се молят тези, които не умеят да се молят?

Свети Теофан Затворник казвал: „Целият смисъл на молитвата е в двете думи: „Господи, помилуй!”. От пръв поглед може да изглежда, че в тези думи е заключена само молба към Господа да не ни наказва, обаче думата „помилуй” има много по-голям спектър от значения и по-широк смисъл, отколкото молба за пощада.

Обръщайки се към Бога с молба да ни помилва, ние Го молим да ни прости греховете, беззаконията, нашата нечистота и неправда. Думата „помилуй”съдържа в себе си също призив към Твореца да излее върху нас Своята милост. Бог може не само да ни наказва за нашите прегрешения, но и да ни дарува Своята милост, Своята благодат, Своята сила.

В някакъв смисъл молитвата напомня общуването, което имаме помежду си, един с друг. Ако молитвата е израз на личното общуване, на нашия индивидуален контакт с Бога, тогава е нужно да се молим със свои думи, доверявайки на Бога всичко най-съкровено – това, което ни е в душата, молейки Го за помощ, благодарейки за милостта и възхвалявайки Го за всичко, което Той ни дарува. Молитвата със свои думи е най-простата молитва, тя е достъпна за всеки човек.

Спомнете си детството: когато сме общували със своите родители, тогава сме им разказвали всичко, откривали сме им своята душа, защото за детето няма никой по-близо от родителите. Бог е наш Отец, нещо повече – Всезнаещ Отец, Който независимо от това, което Му разказваме или не за своя живот, знае за нас повече, отколкото ние самите. Срещайки се с близки хора, ние беседваме с тях за нашия живот, споделяме и нашите скърби. Поговориш с добър близък човек, разкажеш му за твоята скръб и на душата става някак си по-леко. Не е нужно да се стесняваш да говориш на Господа за своя живот, не трябва да се смущаваш да Го молиш за помощ. А когато получаваме просимото от Господа, тогава трябва да отправяме към Него благодарност, при това да благодарим за сторените милости по-добре с прости думи, които ни идват наум, да говорим както умеем, само да е от чисто сърце и с крепка вяра. Тази вяра, това доверие към Бога е непременно условие за молитвата.

Навикът за молитва – това е един от най-важните аскетически подвизи. У преподобни Никодим Светогорец намираме впечатляващи думи: „ Принуждавай се към молитвен подвиг, молейки се ту с готови молитви, ту със свои, ту с кратки възвания към Господа, ту с молитвата Иисусова”. И преподобни Никодим завършва тази мисъл със следните думи: „С молитвата ние привличаме Божията помощ”.

Трябва да се молим не само сутрин и вечер, трябва да се молим многократно през деня, макар и за миг обръщайки се към Господа. Излизайки на улицата, трябва да се осеним с кръстното знамение, защото съвременните улици не са безопасни за човешкия живот. Може и зъл човек да срещнем, и да се сблъскаме с трудни обстоятелства. А когато, правейки първите крачки в началото на деня, се обръщаме към Бога с молитва, тогава призоваваме Неговото благословение.

Духовният живот – това не хоби, не е развлечение, за което може да ни стигне или да не ни стигне времето. Това е основата, върху която строим всичко останало. Когато вие подреждате багаж, въпросът дали ще се поместят или не вещите в куфара, зависи не само от това колко са те, големи ли са, но и от това в каква последователност, в какъв ред ще ги подредите. Когато ние прекарваме живота си в суета, тичаме насам и натам, даже не винаги разбирайки защо, ние действително в нищо не успяваме и много се уморяваме.

Ако ние започваме нашия ден с молитва, ние поставяме фундамент, върху който всичко у нас ще бъде изградено в съответния порядък, и както е казано в Свещеното Писание за благочестивия човек, „във всичко, що върши, ще успее” (Пс. 1:3). Затова е толкова важна църковната традиция за молитвеното правило. Нали всяко утро и всяка вечер ние се молим независимо от нашето настроение.

За начинаещия човек, вероятно, ще бъде трудно да чете пълното молитвено правило, но важно е, макар и пет минути на ден да отделяте за молитва – всеки ден, без да пропускате! – и вие ще видите как вашият живот ще започне да се променя. Колкото повече време отделяте за молитва, толкова повече време ще ви остава за всичко останало. Това може да изглежда неочаквано, но това показва опитът на много хора. Пък и през деня винаги можете да намерите минута или дори половин минута, за да въздъхнете молитвено към Бога, да поблагодарите за това добро, което сте срещнали през деня, да поискате помощ за себе си и за други хора при някакви трудности. Несвободата или, по-точно, угнетеността на съвременния човек, в голяма степен произтича от това, че той малко се моли.

Съществувала монашеска традиция – всеки трети час да се освещава с молитва. Оттук и църковният устав за часовете – третия, шестия, деветия и други богослужения. В условията на съвременния живот е невъзможно на всеки два-три часа да посещаваш богослужения. Но регулярно да просиш Божията помощ, да въздишаш към Господа, да Му благодариш за получените дарове, просто да си спомниш за Бога – това означава да чувстваш Божието присъствие в своя живот.

Много хора не разбират напълно какво представлява молитвата и затова недоумяват: ако молитвата – това е прошение към Господа или благодарение за Неговите милости, тогава защо е нужно да просим и да благодарим дълго и много. Изглежда, че за това трябва да се отделят минути, но съвсем не цели часове. А ако вземем молитвените образци, които са достигнали до нас от дълбоката християнска древност, тогава ще открием, че най-яркото, силно и проникновено молитвословие трябвало да продължава не минути и даже не часове, а много дни.

От историята ни е добре известен молитвения опит на свети Макарий Велиси, подвижникът, който пребивавал в молитва дълги години. Света Мария Египетска, чиято памет по традиция се отбелязва през Великия пост, също се е проявила като особен образец за молитва в пустинята. Преподобни Серафим Саровски стоял в гората върху камък хиляда дни и нощи, прекарвайки ги в молитва.

Може ли хиляда дни и нощи подред непрекъснато да повтаряш едни и същи молби или думи на благодарност? – Разбира се, човек не ще издържи, това превишава неговите сили. Невъзможно е безкрайно да твърдиш едно и също, защото механичното повтаряне лишава произнасяните думи от всякакъв смисъл, този процес ще опустошава човека, а не ще го обогатява. Значи, молитвословията на свети Макарий Велики, на преподобна Мария Египетска, на преподобни Серафим Саровски са били нещо принципно друго.

Постояли час, друг и трети на богослужение, мнозина от нас изпитват чувство на умора. Къде ти тук хилядодневна незаспиваща молитва! Но опитът на молитвения живот на светите угодници ни убеждава в това, че тяхната молитва била не безкрайно възпроизвеждане на едни и същи думи, а състояние на духа.

Във Ветхия Завет за праведниците и пророците се казва, че те ходили пред лицето Божие (3 Цар. 9:4) и др. Това, разбира се, е образ, но с него се описва напълно особено състояние на духа на великите угодници Божии, които всеки миг от своя живот стоели пред Бога.Това стоене пред Бога, съединение с Него в тяхната душа,съпровождано с особено радостно чувство на синовство към своя Творец, е и молитвата на праведника, в която става неговото общение с Небесния Отец.

Какво значи да ходиш пред лицето Божие? Това означава да чувстваш Божието присъствие, да осъзнаваш, че Бог е наоколо. А ако Бог е наоколо, тогава как може да оскърбяваш Бога, как може да вършиш това, което е противно на Бога? Ако Бог е наоколо, тогава човек не само постоянно се обръща към Него, но се старае да строи своя живот така, че гледайки към Него, Божествените очи да бъдат винаги изпълнени с милост и любов.

Разбира се, става дума за идеал, при това много далече от нас, но нали идеалът и за това ни се дава, за да се стремим към него. Нека не хиляда дни и нощи, нека не за часове и даже не за минути, но ако, макар за миг, ни бъде даруван този светоотечески опит на стоене пред Бога, ако ние някак си се докоснем до подвижническата практика на особеното духовно преживяване на Божието присъствие, то тогава навярно ще се окаже толкова значително за нашия живот, че в голяма степен ще го измени към по-добро.

Светите Божии угодници, отличаващи се с особения дар на молитвата, не се молели на Бога с думи – молитвата била за тях не действие на ума или на езика, но състояние на духа. „Само тогава молитвата става победоносно оръжие в невидимата (духовна) бран, когато се внедри в сърцето и започне да действа в него непрестанно” – казвa преподобни Никодим Светогорец. Такава молитва се нарича сърдечна – това е особено придобиване на Светия Дух, особено състояние на сърцето и ума, когато не е нужно човек да произнася никакви думи: той със сърцето си встъпва в реален контакт с Бога. „Пред Него изливайте сърцето си” (Пс. 61:9) – призовава ни Свещеното Писание.

Какви думи пък произнасял в своята хилядодневна молитва преподобни Серафим? Тъй като никакви думи не стигат, за да се молиш хиляда дни и нощи. Значи, неговата молитва била не словесна молитва, а молитва със сърце – особено състояние, изпитвайки го, човек съзнава едновременно,че Бог е край него и го чува, и отговаря на молитвата.

Светите отци наричат това състояние умна молитва – когато човек се моли не с думи, а с душа, когато той със сърцето си се докосва до Бога. Такова молитвено състояние се съпровожда от особена духовна радост, с особено дълбоко преживяване.

Сърдечната молитва е особен образец на съвършената молитва, към нея трябва да се стремим, но е много трудно да я достигнем – нужни са дълги упражнения. Но без сърдечна молитва, без душевен трепет, без радост в сърцето е невъзможно реално да усетим Божественото присъствие, което ни се открива в тайната на разговора с Бога. Затова всеки вярващ човек трябва да се стреми да придобие този дар Божи – да овладее изкуството на сърдечната молитва.

А за да се научим на молитва, идваща от сърцето, за която вече и думи не се изискват, която се превръща в някакво особено състояние на духа, е нужно дълго и непрестанно да се упражняваме, нужно е да се натоварваме с молитвения подвиг.

От опита на духовния живот на подвижниците, на аскетите ние знаем, че мнозина от тях били готови да носят всякакво, даже най-тежкото манастирско послушание вместо молитвата. Действително, и в нашия живот ние сме готови понякога да правим всичко друго, но само да не се молим. И така става, защото молитвата –това е подвиг, изискващ от нас концентрация на всички душевни сили. Но молитвата – това е, което Господ очаква от нас, защото именно този духовен подвиг реално ни съединява с Него.

Когато ни се струва, че великопостните служби са твърде дълги, че това е твърде уморително, твърде много от всичко се чете, пее – ние трябва да се успокоим с това, че макар нашият ум не всичко разбира, и паметта ни не всичко задържа, и нашето внимание не може да се концентрира върху всичко това, което се произнася в храма, самият факт на молитвения подвиг, на стоенето пред Господа има огромно духовно значение. В този случай молитвата се превръща в своего рода жертва , която човек принася на Бога: нашето заставане, себеограничаване, преодоляване на умората, концентрация на мисълта –това е тази най-благоуханна жертва, която е угодна на Бога повече, отколкото всесъжението, което принасяли древните на своите олтари.

За нас е трудно да измерим своята молитва, трудно е да разберем доколко тя е угодна на Бога, достига или не достига тя до Божия Престол. Но в някакви отделни моменти от живота и, навярно, това преживяват мнозинството от вярващите хора, се случва нещо и става ясно, че ето тази молитва се отличава от това, което е било по-рано. Появяват се някакви особени сили. И не умни думи – разбира се, нашите умни думи не са нужни на Бога, – а гласът на сърцето в тази молитва, и скръб понякога, и радост. Ето тази сърдечна молитва, произтичаща не толкова от ума, колкото от сърцето на човека, която можем да наречем състояние на душата, е и същата тази молитва, която затваря връзката между нас и Бога. Господ чува тази молитва.

Умно-сърдечната молитва – това е върхът на молитвения подвиг. Не винаги ни е дадено да достигнем този връх, но трябва непременно да се стремим към него. А отблясък от това благодатно състояние ние намираме в своето сърце тогава, когато Господ се докосва до нас със Своята милост в отговор на нашия труд на молитвено стоене в храма, в отговор на нашия стремеж да слушаме и да разбираме думите на молитвословията и да ги следваме.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

 

 

Източник: 

Патриарх Московский и всея Руси КИРИЛЛ, Ревнуйте о дарах духовных: О молитвенном делании и духовном возрастании, М.,2017