Автор: архим. Павел Пападопулос
Този, който обича, винаги чувства, че е длъжен. Не защото има някакъв синдром на вина, а защото сърцето му винаги чувства нужда да даде повече, да даде на другия каквото има, да се жертва, да се разпне, да умре, за да живее другият, да загуби, за да се спаси другият.
***
Както не е възможно заедно да пасат овце и вълци, така е невъзможно да получи милост онзи, който е коварен спрямо ближния си.
Както огънят и водата не могат да съществуват заедно, така става и между оправданието и смирението.
Онзи, който търси прошка, обича смиреномъдрието. Онзи, който осъжда другия, подпечатва своите грехове и страстност.
св. Марк Подвижник
***
Колкото и да се опитвам, никога няма да те обикна, както Христос (те обикна). . .
***
Обикновено в молитвата искаме Бог да чуе прошенията ни. Но смиреният човек в молитвата си търси да чуе Бога, а не да бъде чут от Бога. Изпълваме молитвата ни с прошения към Бога и не мълчим, за да чуем Бога. Дори когато Бог ясно отговаря на нашите прошения, ние отказваме тези отговори, които не ни удовлетворяват, които не отговарят на нашите планове. Казваме, че Бог не е отговорил на въпросите ни, но Бог е отговорил. Просто не искаме да приемем тези отговори. Един светец казва, че Бог винаги отговаря по три начина: „Да”, „Не”, „Изчакай”. Но дали сме готови да приемем отговор от Бога?
Нека се молим най-вече да чуем Бога, най-вече да се просветлим, за да придобием покаяние и смирение. Нека се молим, за да търсим от Бога да ни даде човеколюбие, да отвори сърцето ни към другите, да пребъдваме в любовта, каквото и да ни струва. За да се помолиш дълбоко и истинно, е нужно да имаш чисто сърце, съкрушено и смирено, не съвършено от нравствена гледна точка, а разпнато, окървавено, насълзено, покаяло се.
Да търсиш Божията милост навсякъде и винаги, да чакаш с нетърпение тази среща с Христос. Да искаш да се срещнеш дори и за малко – и безшумно – с Любимия на душата ти. Молиш се, срещаш се с Него и с целия свят, приемаш любовта Му и я предаваш на света. Радваш се. Имаш радост, която извира не от външни дразнители, а от теб. Имаш радост от това преживяване на Христовото присъствие в живота ти. И всичко става лесно, всичко получава дълбок смисъл. Облекчен приемаш всяко изкушение. Променяш се. От самата молитва се поучаваш да се молиш. Благодатта те покрива. Но е нужна борба. Борба без компромиси. Борба главно с твоето его. Борба на мълчание и търпение, послушание и смирение.
Без молитва няма духовен живот. По-скоро духовният живот е молитва.
***
Онзи, който вярва в Бога, се бои от ада. И онзи, който се бои от ада, се въздържа от страстите. Онзи, който се въздържа от страстите, претърпява нещата, коrто му причиняват скръб. Онзи, който ги претърпява, ще придобие надежда в Бога. Надеждата в Бога отдалечава ума от всяка страстна склонност към земните неща. И когато умът се отдели от нея, ще придобие любовта към Бога.
Всички добродетели помагат на ума, за да придобие божествен ерос, но повече от всички – чистата молитва. Защото с нея умът се окрилява, лети към Бога и излиза извън всички твари.
Който обича Бога, не може да не обикне всеки човек като себе си, макар и да не му харесват страстите на онези, които още не са се очистили. Затова и се радва с голяма и неизразима радост за тяхното поправяне.
Нечиста е душата, която е пълна със зли помисли, похот и омраза.
Онзи, който вижда и следа от омраза в сърцето си към който и да е човек за което и да е неговото прегрешение, е напълно чужд на любовта към Бога. Защото любовта към Бога не понася ни най-малко омразата към човека.
„Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12). Следователно онзи, който не обича ближния си, не пази Божията заповед. Онзи, който не пази заповедта, и Бога може да обикне.
Св. Максим Изповедник
***
„Радостта е нещо външно, но и нещо вътрешно. Във всеки случай е необходима предпоставка, защото липсата на радост кара човека да тълкува по различен начин нещата и да ги променя. Както ако пръснеш азотна киселина върху чиста вода, тя веднага ще промени своята същност, точно така и една капка горчивина, притеснение, скръб променя цялата атмосфера на човека и измества Бога. . .
***
Опиянението на божествения миг те кара да видиш реалния смисъл на живота. „Твоя от Твоих, Тебе приносяще о всех и за вся„. Нямаме какво да Ти дадем, освен Твоето – това, което си ни доверил чрез любовта Си. Даваме ти го и преди да сварим да го предадем, ни го даваш обратно. Даваш ни го променено, различно, осветено.
Даваме Ти земя и ни принасяш небе.
Даваме Ти хляб и вино и ни принасяш Твоето Тяло и Кръв.
Даваме Ти човечността на човечеството и ни принасяш Твоето Богочовечие.
Даваме Ти греховете си и ни принасяш Твоята блага прегръдка.
Една връзка, която не гледа равенство и право. За щастие. . .
Една връзка, която гледа само през погледа на Любовта.
И отново това опиянение на божествения миг те кара да вдигнеш ръце пред Тайнството и да извикаш в мълчание:
„Благодаря Ти, Боже мой, благодаря Ти, Христе мой!”
***
Всичко става едно в Св. Литургия. Всички стават Христос. Животът се дарява на смъртните. Човеци живи и починали заедно със светците и Ангелите се съединяват светотайнствено. Войнстващата Църква среща тържествуващата. Преживяването на единството между членовете на Църквата се осъществява чрез Тайнството. Невместимият вмества всички нас, прощава на всички нас.
Свещеникът стои сам пред св. Проскомидия и споменава имена на хора, които са си тръгнали от този свят, които се подвизават, хора, които са безразлични. Всички споменава. Всички поставя в св. Дискос, до Агнеца, до Христос, Който след малко ще бъде заклан. Поставя ги до Света Богородица и до чиновете на светците и Ангелите. И остават там, докато всички влезем в св. Потир, докато всички се съединят в Кръвта на Богочовека, Който се смирява, за да издигне човека.
Неподозиращи много пъти за всичко това, което се свещенодейства, оставаме безучастни в св. Литургия, която е най-голямото дивно и човеколюбиво събитие на земята.
Но дори за тези, които не познават Истината, дори за тези, които принизяват Тайнството, свещеникът ще извади един малък „бисер” и ще ги помене. Защото никой не заслужава да погине вечно, дори и този, който се бори да не се спаси.
Господ дойде, за да спаси света. Толкова много ни обича, че дойде при нас. Толкова много ни обикна, че се раздробява и ни се дава като храна, която утолява жаждата и насища с вечен живот.
***
Дори много пъти да коленичиш в греха и страстите, не се отчайвай. Коленичи пред Кръста Господен и потърси милост, коленичи пред духовника си и поискай прошка на греховете.
Коленичи с покаяние и ще бъдеш издигнат от Господ.
Защото Христос не се фокусира в греха ти, а в покаянието ти, не остава в твоя мрак, а търси разположениеjf ти да намериш Светлината.
***
Каквото и да си направил в живота си, колкото и дълбоко да си съгрешил, колкото и пъти и да си се отдавал на страстите си, колкото и да си се поробвал на мрака, Христос не те гледа като Негов враг. За Него оставаш възлюбен.
Христос не „измерва” греха ти, а „дебне” за твоето покаяние.
Затова и колкото и пъти да си се отричал от Него, не се колебай да коленичиш и да поискаш прошка, колкото и пъти да си поставил твоята наслада, удобство, его над Неговото слово, не се страхувай да го изповядаш с покаяние.
Не, не е лицемерно да падаш постоянно и да се покайваш още толкова пъти. Този помисъл е демоничен, за да не се покаеш. Не, не е лицемерно, а спасително.
В историята на човечеството виждаме страшни крадци, непоколебими убийци, блудници, митари и всякакви грешници не само да се покайват, но да стигат до святост, която малцина чисти и девствени са успели да стигнат.
Затова и ти казвам, че никога не е късно. И ти го казвам, защото това ти казва и Христос. Христос те очаква, без да ти се чумери, без да обижда от твоето отстъпление, без да държи тефтер с твоите грехове.
Христос дойде, за да те спаси, да те възпълни екзистенциално – сега и во веки.
Въпросът не е дали Христос те приема, а дали ти можеш да простиш на себе си и на другите, дали ти имаш нагласа да се промениш, да се развиеш.
Въпросът не е дали Христос те обича, а дали ти обичаш себе си (не себелюбиво) и искаш да станеш едно с Христос. Не просто да знаеш за Него, не просто да Го познаеш, а да станеш едно с Него. Да приемаш с Него същия въздух, същата почва, същото море, същото небе, същата любов, същото Тяло и Кръв, същата вечност.
***
Виждаме в някои хора лицето им да сияе, да излъчват небесна красота, сакралност, свръхземно очарование и търсим тайната на техния „успех”. Търсим тайната за тяхното духовно преуспяване, за да напреднем и ние духовно. Търсим тайната, за да придобием и ние мира, който са постигнали.
В духовния живот обаче не съществуват тайни. Всичко е открито. Нещастието е, че докато всичко е открито и познато, ние отказваме да го приемем. Въпросът не е, че съществува някаква тайна за духовно преуспяване, а че нямаме разположението и смелостта да живеем откритата истина, явена в лицето на Иисус Христос чрез Утешителя.
Винаги поставяме едно „Да, ама” в нещо духовно, което ще чуем или ще прочетем, винаги търсим едно решение (един начин на живот), който няма да влезе в противоречие с нашето удобство, където няма да е нужно да се смирим, където няма да е нужно да се разпнем.
Обаче не съществува тайна, за да се осветим; знаем начина, но не го приемаме! Знаем живота на Христос и на светците, но отказваме да им подражаваме. Затова и търсим „тайни рецепти” за святост, докато Църквата ни е дала цели томове с такива „рецепти” за живот.
Не съществуват тайни, които не знаем и затова не напредваме духовно. Всичко е открито в Църквата, тя всичко е казала чрез устата на нейните богоносни отци и сме призвани да го превърнем в дело без да амнистираме нашата вялост, разглезеност, егоизъм; в противен случай винаги ще търсим някаква тайна (и ще се крием зад нашето „незнание”, докато това, което е нужно да знаем, го знаем) и никога няма да приложим откритата истина!
Всички знаем, че Христос желае да живеем. Затова въпросът не е, че не знаем как можем да се спасим в Христос, а че това, което знаем, трябва да го приемем (да се опитаме да го приложим) и да спрем да роптаем сред безсърдечието на нашия страстен и нагоден живот.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане…
Свързани
