Тези дни са дотолкова наситени с присъствието на великия празник на Рождество Христово, че не можем да говорим за каквото и да е друго нещо, освен за техния смисъл. Невъзможно е да стоим настрани, защото това е до такава степен ярък празник в живота на Църквата и на нас самите, че духът ни е изцяло обсебен от осъзнаването на факта за Божието въплъщение в полза на човека. Затова днес, във времето на нашата среща, ще се опитаме да кажем няколко прости думи за това най-велико събитие.
Опитът от църковния ни живот и този от живота на светите отци потвърждава, че всеки път, когато предстоим пред Бога – дали молейки се, дали пребивавайки в храма в дните на църковните празници, или при друг случай, когато се срещаме с Господ – в това наше състояние откриваме две основни, характерни черти. Преди всичко, ние се изпълваме с радост, защото виждаме, колко голяма е Божията любов към човека. Сърцата ни се изпълват с умиление и благодарност, когато разбираме колко велик е този Божи дар. Но едновременно с това представянето ни пред Господ Иисус Христос се превръща и в съд за нас. Особено в тези свети празници, в които споменаваме земния път на Христа, Неговите проповеди, Неговите дела, всички тези събития произвеждат съд над човека, и този съд е спасителен за нас. Той не осъжда човека, а го спасява.
По този начин ние посрещаме празника Рождество Христово, от една страна, за да почувстваме голямата любов на Господ към нас и да се изпълним с дълбока благодарност към Него за всичките неизброими блага, дарувани нам, а от друга страна, онова, което е много по-полезно в практическия смисъл за нашите души – да извършим съд над себе си. Защото, както казва апостол Павел, ако ние сами осъдим себе си, то няма да бъдем осъдени от Господ. Което означава, че ако сами се осъдим в настоящия живот, няма да бъдем съдени в последния ден, защото съдът вече се е извършил днес, на този етап от битието ни.
Сега стоим пред лицето на великия празник Рождество Христово, живеем в неговата атмосфера за да проверим себе си, да се самоосъдим и като критерий за това се явява всичко, което Господ е извършил за нашето спасение. Та нали знаем, че Господ не прави нищо случайно и не е постъпвал по някакво стечение на обстоятелствата, но всичко е било изначално управлявано от Него, всичко е станало по Неговата воля, чак до последната подробност. По Негова воля Той се е родил в точното време, по такъв начин и на това място.
Фактът, че благодарение на празника Рождество Христово ние се подлагаме на съд е отразен и в житията на Божиите угодници. Забелязваме, че те са съпоставяли всяко събитие в живота си с Христовия живот. Неведнъж виждаме как тези Божии човеци, когато са се оказвали в трудно положение са си припомняли събития от живота на Христа, стараейки се да разберат доколко техните действия са сравними с тези на Самия Господ. Та нали ние искаме да вярваме, че християнин е този, който се старае да подражава на Христа по мярката на човешката си природа, и разбира се, на когото не му се удава, подражанието, го заменя с покаяние, смирение или скърби, в цялата духовна работа, която извършва вътре в себе си.
В тези свети дни, когато нашата Църква възпява великото снизхождане на Господ към човека и чрез дивните песнопения разкрива дълбокия богословски смисъл на този празник, добродетелните мъже-старци стоят в олтара като осъдени, взирайки се в събитията на Рождество Христово. Помня, когато старецът Ефрем Катунакски се върна от Йерусалим, отидохме да го поразпитаме за светите места. Очаквахме, че ще ни каже колко го е развълнувало посещението на местата на бичуването на Христос и Голгота, но се оказа, че най-много го е поразила пещерата на Рождество Христово във Витлеем, защото намирайки се там, той се поставил пред събитията, случили се там преди две хиляди години. Сподели ни, че по-рано си мислел, че живеейки в малката си отшелническа килийка в Катунакия имал чувството, че това е нещо значимо, че е направил нещо в живота си като пребивава в пустиня. Но от момента, в който видял къде се е родил Христос, той съвършено замлъкнал, почувствал как неговото „аз“ взело да се руши. „Там Христос ми затвори устата“, каза ни отец Ефрем. Та нали Христос се родил в пещера, гонен и презиран от всички хора, нямайки даже къде глава да положи. Никой освен простите овчари и персийските влъхви не разбрал, че в тази нощ се е случило най-великото събитие в човешката история – Божието въплъщение, извършено в крайна нищета, в крайно смирение, в тишина и съвършена неизвестност.
Всеки път, когато животът ни кара да изпитваме различни трудности, можем да се озовем мислено пред Витлеемската пещера, за да поразсъдим, доколко онова, което правим и това, към което се стремим, съвпада с онова, което е извършил Господ на Своето Рождество. Този принцип можем да прилагаме през целия си живот.
Навярно и вие сте чели в Патерика истории за хора, изпаднали под влияние на различни страсти – злопаметност, отмъщение, или пък злоба, която сама по себе си се смята за главна страст. И ето, за да помогнат на човека да се избави от тази страст, духовните отци не устройвали съдебни дела, на които да се мъчат да докажат с логически доводи кое е добро и кое лошо, но успявали с един прост разговор за живота на Христа да убедят хората – а и нас, впоследствие, че не постъпваме по християнски. Всеки път, когато се поддаваме на чувствата си, ние долавяме това и нашата светска логика се бунтува и иска справедливост – и то светска справедливост, светско оправдаване, пълно отстояване на правата ни. И ти не можеш да дадеш отговор на този зов, защото всички аргументи, които ти предлага логиката са често подплатени от нашата човешка слабост.
В такава ситуация на човек му остава само едно – да застане мислено пред събитието Рождество Христово и да се запита: „Всичко онова, което искаш, което правиш, към каквото се стремиш или мислиш – в духа на Христовия живот ли е? Така ли е постъпвал Сам Господ?“ Изследвай този въпрос, постави се редом с Христа и тогава, ако решиш, че делата ти не противоречат на Господния живот, тогава можеш смело да вървиш напред.
От мига, в който ангелите запели „и на земята мир“, тези думи се превърнали в забележителен лозунг за целия свят, защото днес мирът стана много скъп и е трудно да бъде опазен. Много хора, между впрочем очаквано, разбират под думата „мир“ липса на войни, вълнения, безпорядък. Обаче Христос е казал следното: „не мир дойдох да донеса, а меч“ (Мат. 10:34). Значи ли това, че Христос говори за едно, а ангелите друго? Всъщност, мирът, който е дошъл на земята е Сам Господ, станал човек, за да можем да Го възлюбим. С това Той ни е казал, че нашата връзка с Бога не е просто теория. Можеш да бъдеш ревностен последовател на някоя философска система но никога няма да встъпиш с нея в отношения на любов, защото колкото и силно да я обичаш, тя никога няма да те заобича. В Църквата е точно обратното. Тук изобщо не се сблъскваме с никакви теории. Словото не е станало някаква идеология или философия, Словото е станало плът, станало е човек, за да можем да Го обикнем. И когато Го заобичаме, тогава разбираме, че То ни е обикнало още изначало. От мига, в който решим да се подвизаваме, за да възлюбим Господа, още от първата ни крачка към Него, веднага ще усетим Неговата велика любов към нас, която Той е имал към нас още преди да пристъпим към Него. Ето това тайнство може да се извърши само в Църквата. Затова Христос, бидейки мир за целия свят, е станал обект на любовта. Не обект на вярата! Та нали човек е длъжен да излезе извън рамките на вярата и надеждата и да пребивава в любовта. Както е казал апостол Павел: „а сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта“ (Кор.1, 13:13). Затова любовта се явява емпиричен и онтологичен факт, благодарение на който човек може истински да усети връзката си с Бога.
Този път бил следван от всеки, възлюбил Господа докрай. Да си спомним за първомъченика Стефан, който, подражавайки на Господ, засвидетелствал любовта си към Него. Светият архидякон и първомъченик Стефан, този пълководец на всички мъченици, след залавянето си от страна на евреите заради проповедите му, бил принуден да застане на съд пред синедриона. По време на този съд той изповядал вярата си и лицето му просияло като на ангел. Юдеите го осъдили на смърт, отвели го на мястото за екзекуция и почнали да хвърлят камъни по него. По Моисеевия закон такава смърт била определена за най-нечестивите грешници. Представете си само, че сте със завързани ръце и крака, захвърлени на някое място и по вас мятат камъни, докато умрете. Каква страшна и безмилостна смърт! А свети Стефан в същото време, както ни сочи Свещеното Писание, се молел в този миг не за себе си, а подобно на издигнатия на Кръста Христос, за хората. Свети Стефан изспуснал последния си дъх, молейки се за ония, които го убивали с камъни: „Господи, не им зачитай това за грях“ (Деян. 7:60; сравн. Лука 23:34). При това умът и сърцето на св. Стефан били заети не от гняв към юдеите и от летящите към него камъни, но единствено от това Господ да не им вмени това за грях. И така, ако искаме да разберем, кога точно св. Стефан е станал подобен на Христос, лесно ще забележим, че той се е уподобил на Господ не в момента на мъченическата си смърт, а преди всичко, когато сърцето, умът и любовта му били обърнати към тези, които хвърляли камъни по него.
Днес отбелязахме паметта на друг мъченик – св. Маврикий, който бил подложен на най-ужасни мъчения. В Синаксара се говори, че той живял в 3-ти век, във време на гонения на християните. Св. Маврикий бил заловен заедно с други християни. Когато отказал да се отрече от своята вяра в Иисус Христос, бил обвинен и подложен на жестоки мъчения. Тогава императорът взел момчето, родния син на св. Маврикий на име Фотин и го убил пред очите на баща му. Преди това казали на св. Маврикий: „Ако не се отречеш от Христа, ще убием детето ти!“ Представете си ужаса на този избор! Но св. Маврикий останал верен на Христа и тогава екзекутирали сина му. После злият император измислил друго мъчение. Взел св. Маврикий и другарите му и заповядал да ги поставят в блато. Там ги завързали за стълбове и ги оставили да ги ядат мухи, комари и всякакви насекоми, които са в тези места. На Максимиан не стигнала и тази жестокост и положил тялото на отрока Фотин пред вързания Маврикий. В продължение на десетина дни мъчениците преживели жестоки страдания, докато накрая изспуснали дъх.
От времето, в което Христос дошъл на земята и донесъл мира Си, милиони мъченици отдали живота си заради вярата си в Иисуса Христа. Защо са го направили? Защото наистина са възлюбили Христа, вкусили са от Неговата голяма любов, защото животът Христов заговорил в сърцата на тези хора. Събитията, които споменаваме в дните на църковните празници били съд за тях. Те измервали своя живот по мярката Христова. От една страна, те виждали Христос като пример на смирение, понасяне на мъки, неизвестност, мълчание, изгнание, нищета, а от друга страна – себе си, осъдените. Именно заради това съдът за тях бил извършен. За тях Христос станал не Съдия, а Живот Вечен. Ако човек живее по този начин в Църквата, поставяйки всеки път Бог преди себе си, осъждайки живота си и позволявайки на Господ да извърши съд над него още в този живот, то в последния ден ще избегне съда.
Наистина, как може да бъдеш следовник на Христа и да живееш живот, чужд Нему? Господ ясно е отбелязъл чрез апостолите и опита на светите отци, че ако в нас живее Светия Дух, то трябва да има и плодове на Светия Дух. И за да не си търсим оправдание, Господ е казал конкретно: „А плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5: 22-23). Вземете този списък на плодовете на Светия Дух и изследвайте себе си и ако намерите, че вместо любов във вас живее ненавист, вместо радост – униние, вместо благост – отмъщение и т. н. , така ще разберете в какво положение сте. Такъв съд над себе си носи спасение. Ще познаете дървото по плодовете му. Затова ако тези свети празници се възприемат от нас като съд над живота ни, тогава с увереност може да се каже, че те са спасителни за нас. Те ни дават повод за духовен подвиг чрез покаяние, смирение, промяна на живота ни, но едновременно с това и ни възпламеняват да припадаме с любов и да просим милостта Божия, доколкото се уподобяваме на народ, седящ в тъмнина (ср. Мат. 4:16). Да кажем на Господ: „Къде ще просияе Твоята светлина, Господи, ако не на тези, които се намират в тъмнина?“ (Пс. 66: 2-3). Та нали именно тогава, когато се намирам в тъмнина, тогава започвам да търся светлината. Но ако се залъгвам, че пребивавам в светлина, тогава това е очевидна тъмнина, която не ни дава да видим истинската светлина.
Скъпи братя, да си пожелаем един на друг тези дни да бъдат за нас спасителни, за да ни доведат до Христа, Който чрез онези събития от Своя живот ни преподаде урок и ние осъзнаваме, че нашата връзка с Бога не е някаква си абстракция, но има конкретни плодове и резултати. Нека са благодатни за нас тези свещени дни! Нека Господ да бъде винаги с нас и да ни дарява радостта от Своето присъствие. Амин.
Из книгата на митрополит Атанасий Лимасолски (Николау) в интернет-магазина „Пемптусия“ (Спасение)
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Тези дни не можем да говорим за каквото и да е друго освен за Рождество Христово
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
