По време на царуването на Лъв Мъдри и на цар Симеон Велики живеели трима братя по плът, а най-вече по дух – Мойсей, Арон и Иоан, родени в Охрид, българи по потекло. От преголяма любов към Бога те избрали да оставят света и да приемат ангелския образ – монашеството.
Избрали да живеят като отшелници, в дълбоко уединение в Атонската пустиня. Постепенно се прочули и към тях се присъединили други желаещи да се подвизават като монаси. Това увеличаващо се паство основало обща обител – днешният Зографски манастир на Св. Гора Атон.
В годината 919 от Рождество Христово съградили малък съборен храм, на който искали да дадат име. Едни казвали да бъде на великия Николай – Мирликийски Чудотворец, други на свети Климент – Охридския чудотворец. Заради братската любов, въздържайки се от несъгласие, решили, че е по-добре да се обърнат с молитва към Бога и Той Сам да определи на чие име да се посвети църквата. И ето, в дълбока нощ, в часа на най-пламенната им молба, необикновена светлина, по-силна от слънчевата, се разляла от новопостроения храм, а когато дошло утрото, те влезли в храма и видели нещо чудно и изключително. На приготвената дъска, положена на Светия Престол, имало самоизписал се образ на свети великомъченик Георги, от който през тази нощ излизало небесното сияние и осветявало смирената пустиня.
Заради тази самоизписана икона нарекли храма „Свети Георги Зограф“ – т.е. „живописец“.
За произхода на тази икона се разказва следното. В Палестина, близо до град Лида, отечеството на св. великомъченик Георги, се намирал манастир, наречен Фануилов, и там, в храма, имало неръкотворна, чудотворна икона на светеца от времето на благочестивия цар Константин. Този, който страдал от неизлечима болест и прибягвал до иконата на Светия Победоносец, почерпвал изцеление от него и си отивал здрав.
Един ден пред очите на братята и монасите този образ станал невидим. Това ги натъжило до отчаяние. Не само в обителта, но и в съседните палестински градове и села хората скърбели и плачели за изчезването на чудотворния образ. Една нощ великомъченикът се явил насън на игумена на тази обител, наречен Евстратий, и му казал: „Защо изнемогваш от скръб и тъга по мен, човече? Аз си намерих храм и обител в Светата Атонска планина, където е жребият на нашата Пресвята Владичица Богородица. Там пожелах да пребивавам. Ако ти искаш да спасиш от идващия гняв себе си и тези, които са с тебе, вземи братята си и отиди в земята и обителта, които ти посочих, и там ще ме намериш. Защото Господ предаде цяла Палестина и Сирия за потъпкване от сарацините заради преумножаването на греховете и неправдите, извършени от християните“.
След това явяване монасите от Фануиловия манастир заедно със своя игумен, без да се бавят, потеглили и пристигнали в Света Гора, в светата Зографска обител и там намерили изоставилия ги образ на свети великомъченик Георги. Те не пожелали да се завърнат в отечеството си, но останали завинаги в новоизбраната от техния покровител св. Георги обител.
Така се разраснало още повече първото Зографско монашеско братство. То било съставено от предани на Бога царски потомци, поели монашеския път, и от честни монаси, дошли от Изток, призовани и доведени от самия светец. За игумен бил поставен дошлият от Палестина преподобен Евстратий – този, който получил откровението на светия великомъченик.
Вестта за самоизписалия се образ на свети великомъченик Георги се разнесла бързо и отвсякъде идвали хора да се поклонят на иконата.
Дошъл и един епископ от Едеса, за да разпита за станалото чудо.
Той се отнесъл с неверие и подхвърлил на съмнение всички чудеса, станали със самоизписания образ. Погледнал към иконата и казал, че е невъзможно да се изпише сама. Присмял се на монасите, като казал, че лъжат. Твърдейки това, той небрежно и дръзко я пипнал с пръста си. Бог не изтърпял дързостта на невярващия епископ и го наказал на мястото на неговото безразсъдство. Едва докоснал се до честното лице на светеца, и пръстът му залепнал. Когато поискал да го отдръпне, с ужас разбрал, че е невъзможно. Никакви усилия, никакви молитви – негови и на придружителите му – не помогнали. Изтощен от усилията, се унесъл в дрямка.
Свети Георги му се явил и му казал: „Сега ти прощавам, но част от твоя пръст ще остане за спомен на твоето неверие“.
Тази частица стои до днес върху честното лице на светеца и ни напомня как не трябва да постъпваме със светите икони.
Много верни царе и воеводи отивали да се поклонят и да принесат дарове за чест и слава на великомъченика Георги. Те дарявали щедро светата обител и допринасяли за нейното утвърждаване.
В манастира има още две чудотворни икони на св. вмчк Георги Победоносец: Аравийската и Молдовската. А през 1985 г. светият покровител на Зографската обител сам пренася т.нар. Кипърска икона „Успение на св. Богородица“ в храма ѝ, по свидетелството на блаженопочившия игумен архимандрит Евтимий и дарителя г-н Стельос Хаджихараламбу, който и днес е жив и здрав, а по време на чудото е бил старши лейтенант в кипърската армия, а по-късно генерал-майор.
Голям благодетел на манастира бил цар Иван-Асен II, който посетил обителта през 1230 г. и направил щедри дарения. Неговият син Коломан също подарил много имения на манастира. Това било време на разцвет, но скоро светата обител понесла голямо изпитание и беда от чуждоземци.
Византийският император Михаил VIII Палеолог искал да укрепи империята си срещу арабите чрез съюз с папския престол. Рим обещал помощ само при условие, че Източноправославната Църква влезе в уния с папата, тоест да се подчини на неговата власт. Затова и Михаил сключил тъй наречената Лионска уния през 1274 г.
Светогорските монаси изпратили писмо до царя, в което обяснили, че промените в Символа на вярата, главенството на папата и споменаването му на богослужение не могат да бъдат приети от Православната Църква и го молели да не изменя на учението, което е наследил от древните отци.
Михаил не само не се вслушал в съветите на отците, но и издал указ промените да се въведат насила във всички имперски църкви. Във Византия пристигнали папски пратеници, за да наблюдават как се прилага унията. Някои от тях, заедно с кръстоносци скитници, навлезли в Света Гора.
Църковното предание е отбелязало тези събития по следния начин:
В Зографската обител имало един добродетелен старец, който живеел постнически в колиба край манастирското лозе, наречено Херово. В колибата си имал икона на Света Богородица, всеки ден я прикадявал с тамян и четял акатист пред нея. Веднъж, когато пеел „Радвай се, Невесто неневестна“, той чул глас, който идвал от иконата: „Радвай се и ти, старче праведни, но бягай оттук, за да не те постигне беда. Побързай и извести на братята, че идват латините, враговете на Моя Син и Бог, и се готвят да нападнат този Мой жребий“.
Старецът паднал пред божествената икона и казал: „Но как мога да те оставя тук – Тебе – моята Застъпница?“
Тогава пак чул глас от иконата:
„Не се грижи за Мен, но иди бързо и им кажи: „Който има смелост да посрещне смъртта и да умре мъченически за православната вяра, нека да остане, а който се чувства слаб и се страхува, нека да бяга от манастира и да се скрие в горската пустиня“.
Старецът побързал да отиде в манастира, но когато стигнал там, видял, че иконата вече го чака на манастирската врата, пренесена по чудесен начин от невидима сила. Това ново чудо го укрепило още повече и той разказал на игумена и братята за откровението, чуто от иконата, и за чудесното ѝ пренасяне. Те прославили Бога, една част от тях напуснали манастира, а двадесет и двама монаси и четирима поклонници, начело с игумена Тома, останали и се затворили в кулата.
Дошли папските служители и заедно с въоръжени кръстоносци започнали да ги увещават да признаят властта и главенството на папата. Изповедниците изобличили отклоненията и ереста в учението на папата и твърдо отстоявали вярата, завещана ни от светите отци на Църквата. Папските пратеници се разярили, натрупали дърва около кулата и я запалили.
Двадесет и шестте изповедници на вярата предали душите си в ръцете на Господа, Който по-късно прославил Своите светии с чудно знамение. Тяхната памет се почита и до днес и подвигът им радва сърцата на православно вярващите.
Това се случило през 1285 г. Паметта им се чества на 10 октомври.
Междувременно император Михаил VIII, който допуснал унията – това отстъпление от православната вяра, умрял скоропостижно. Неговата вдовица – царицата – дала обет да не споменава душата на починалия си съпруг заради вредата, която нанесъл на Светата Православна Църква:
„Моята царственост мрази и смята за нечисто това дело (унията), което се случи неотдавна с Църквата и я смути. Тъй като Божията Църква определи да не удостоява с установените помени покойния ми съпруг, владика и цар поради споменатото дело и смущение, то и Царствеността ми, като поставя на първо място Божия страх и покорността на Светата Църква, одобрява и приема това определение и никой не ще ме принуди да върша помени за душата на съпруга ми и господаря ми“.
Ето какъв бил резултатът от компромиса и отстъплението от православната вяра. Вместо да спечели победа, императорът изгубил живота си, царството си и душата си.
Тази трагична история ни убеждава, че трябва да бъдем непоколебими във вярата си и да стоим твърдо в учението, което е завещала Църквата и което пази непроменено вече двадесет века. И заедно с това ни показва, че не можем да имаме успех в делата си, ако цената е компромис или отстъпление от православната вяра.
След тези трагични събития манастирът отново започнал да се възстановява с подкрепата на български и византийски владетели и ктитори.
Настъпила епохата на разширяване на Османската империя. След като турците превзели Балканския полуостров, светогорските манастири изгубили своите византийски, сръбски и български благодетели.
Но Бог не оставил Зографския манастир без подкрепа. Започнало времето на румънските ктитори и дарители. Когато турските войски навлизали в българските земи, голяма част от духовенството пренесло църковни предмети, книги и ценности и се преселило в Северните княжества Молдова и Влахия. Те допринесли много за духовното и стопанското процъфтяване на тези земи. От своя страна румънските князе и воеводи Стефан Велики, Александър Алдея, молдавският княз Петър, Константин Кантемир и др. поради благодарност и съчувствие започнали да помагат на Зографския манастир.
През тези години се появили и много дарители от Русия. В продължение на целия XVI век руски търговци надарявали богато всички Атонски манастири.
Зографският манастир получил дарения от цар Иван IV Грозни, цар Михаил (Романов), цар Алексей (Михайлович) и цар Фьодор (Алексеевич). Богати руски дворяни дарявали на обителта пари, богослужебни книги, икони, одежди и църковни предмети.
През XVIII и XIX век манастирът преминал през нови изпитания.
През 1716 г. силни земетресения разрушили сградите, строени преди повече от век (около 1600 г.). Това дало възможност за нови прояви на загриженост и пожертвувания.
Хаджи Вълчо и други граждани от Банско дали средства за построяване на църквата „Успение Богородично“, която била завършена през 1764 г. През 1758 г. било изградено Банското крило, а през 1801 г. – съборният храм „Св. вмчк Георги“, който е един от най-красивите храмове в Света Гора. Стенописите са изрисувани от Никодим Зограф и Митрофан Зограф през 1817 г.
По време на Гръцкото въстание (1821-1830 г.) турски войски окупирали Света Гора и нанесли големи щети. Били изнесени събирани с векове ценности. Тогава от библиотеката на Зографския манастир изчезнали много ръкописи и книги.
В периода 1810-1840 г. манастирът постепенно се лишил от средствата, идващи от метоха „Киприян“ в Бесарабия. Поради парични дългове през 1835 г. имало опасност „Зограф“ да премине под управление на манастира „Ватопед“. Тогава двама Зографски старци – известните архимандрит Анатолий и хаджи Викентий успели да убедят руския император Николай да върне имотите на манастира в Бесарабия. Заедно с тях царят изплатил огромно обезщетение от 400 хиляди рубли.
Тези пари били употребени за възстановяване на манастира; за устройване на живота на едно голямо братство; за изграждане на северозападното крило във вида, в който е познато сега. Било устроено училище до църквата „Свети Георги“. Закупена била печатница за богослужебни книги и учебици.
Втората половина на XIX век била време за нов подем на манастира. Тогава Зографската обител се прочула с добрата уредба на вътрешния си живот. Всичко, което се изработвало и правело в „Зограф“, носело печата на добросъвестност и изкусност. Името „зографски“ било синоним на нещо красиво, добро, направено с любов и вещина.
През този период манастирът имал многобройно, благоустроено братство, красиво, благолепно богослужение, добре уредено стопанство, книгоиздателска дейност, голямо строителство. В манастира имало училище, няколко работилници – шивашка, обущарска, железарска, голяма болница, приют за възрастни монаси, печатница, фотолаборатория (новост за времето си) и дори телефонна централа.
През този период продължавали да се случват чудесни събития и явления в живота на манастирското братство.
Останките от кулата, в която изгорели Зографските мъченици, стоели на мястото си до 1873 г. Понеже било построено северното здание на манастира и те били твърде близо, трябвало да бъдат махнати. За да не бъде забравено мястото, където пострадали преподобномъчениците, братството пожелало да направи паметник в тяхна чест. Той бил издигнат и трябвало да бъде осветен в деня, когато се празнувала тяхната памет. Когато настъпил денят на празника, започнало всенощно бдение, според обичая. Нощта била тъмна и безлунна, греела само слабата светлина на звездите. Царяла дълбока тишина. Когато в храма четели житието и страданията на светите мъченици, над църквата се явил огнен стълб. Той осветил манастира и цялата околност, така че се виждали и най-малките предмети. Тази чудесна светлина стояла над църквата няколко минути, а после се пренесла над паметника и се спряла над него. След известно време стълбът от светлина се вдигнал към небето и образувал венец. С това чудно явление Бог прославил Своите светии. Така бил осветен и паметникът им. Имената на двадесет и шестте Зографски мъченици са: преподобномъченик Тома, Варсануфий, Кирил, Михей, Симеон, Иларион, Иаков, Иов, Киприан, Сава, Иаков, Мартиниан, Козма, Сергий, Мина, Иоасаф, Иоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан, Пимен и Партений, а имената на четиримата поклонници са неизвестни. Свидетели и очевидци на чудното явление били много манастирски братя и пустинници, дошли за празника.
Сред останките била намерена и акатистната икона, която известила братята за нашествието. Тя горяла в огъня заедно с мъчениците, след това престояла 600 години в земята, но въпреки това не се повредила. Братята я нарекли „Предвъзвестителница“, „Акатистна“, „Неопалима“ (понеже спасила манастира от пожар – празникът ѝ се чества с нощно бдение на 28 юли всяка година).
След този период на разцвет и подем настъпило време на упадък.
Първата световна война засегнала силно манастира. Били отнети почти всичките му имоти. Обезценяването на парите стопило банковите му влогове.
Тук отново на помощ се притекла царската фамилия. Цар Борис III се явява като постоянен и щедър дарител на манастира през 30-те години на XX в. Той подарил имоти в центъра на София и Пловдив. Манастирът построил сгради върху тях, управлявал ги добре и получавал доходи.
С настъпването на социалистическата власт имотите попаднали под контрола на държавата и вече не били управлявани от манастира, който всъщност е техен собственик.
Заедно със стопанските неудачи започва и намаляване на братството. През 1915 г. то е наброявало 160 монаси, през 19ЗЗ г. -100, през 1945 г. около 50, през 1956 г. -около 30, 1975 г. – десетина.
През 1976 г. изгаря Южното крило на манастира. Останките стърчат безпомощно в двора повече от 20 години. Времето и обстоятелствата са такива, че не може да започне възстановяване.
Въпреки трудностите и изпитанията, незабележимо стават и някои промени, които подготвят бъдещото въздигане и духовен разцвет на светата обител.
По времето на игумена архимандрит Евтимий (+1994 г.) се извършва частичен ремонт на болницата, фурната, западното крило и игуменарницата, келията „Св. Никола“, „Св. вмчк Георги“, „Потитира“, църквата на „Херово“, гробищната църква. Поправя се пътят от пристанището до манастира, обзавежда се малък дърводелски цех, закупуват се трактор, джип и др.
Последните строителни работи, които се извършват, са възстановяване на старата магерница (1997 г.), на изгорялото Южно крило (1999 г.), на помещенията за гости, ремонт на параклиса „Св. Козма“, църквата „Св. Георги“ и др.
Нинездравстващият игумен архимандрит Амвросий е начело на светата обител 1997 г. Той има огромен принос за запазване на българския характер на манастира „Св. Великомъченик Георги Зограф“, обновяване на манастирския комплекс, опазване на културно-историческото наследство, развитието на манастирската библиотека и привличането на поклонници. Манастирът има значима роля и за организирането, финансирането и обучението на българските деца в неделното училище в град Солун. През ноември 2019 г. схиархимандрит Амвросий беше награден с орден „Стара планина“ първа степен при посещението на българския президент Румен Радев за есенния празник на манастира.
Друга наша светиня в Света Гора е келията „Достойно ест“. Тя се намира близо до Карея, в долината, наречена „Пение“, и е свързана с едно чудно и радостно за Църквата събитие.
Преданието разказва, че в келията живеел един стар и добродетелен монах, на име Гавриил, с послушника си. Веднъж той отишъл на бдение в Карея и казал на своя ученик: „Чедо, аз отивам да послушам бдението, а ти остани и колкото можеш, чети последованието“.
През нощта някой потропал на вратата. Дошъл непознат монах и останал цялата нощ. По време на утринната служба пеели последователно и когато стигнали до песента „Честнейшую Херувим…“, чужденецът запял друго начало: „Достойно ест яко воистину блажити тя, Богородицу“ -“Достойно е наистина да те облажаваме, Богородице…“
Послушникът се удивил на това пеене и казал: „Ние никога не сме слушали тази песен от древните. Моля те, напиши ми я за спомен“.
Чужденецът поискал мастило и хартия, но ученикът не намерил. „Донеси ми тогава каменна плоча“. И с пръста на ръката си написал като на восък думите на песента и казал: „Отсега нататък така пейте всички православни“. И като казал това, станал невидим. Това се случило през 982 година.
Гостът бил ангел, изпратен от Бога да открие на човеците тази ангелска песен, достойна за Пресвета Богородица. Може би това бил самият Архангел Гавриил, както пише в старите богослужебни книги за този ден: Събор на Архангел Гавриил в долината „Пение“.
Когато старецът се върнал, послушникът му показал каменната плоча с надписа. Старецът се удивил от станалото чудо. Отнесли плочата в Карея, по-късно в Цариград, и тогавашният Патриарх написал до всички патриарси и оттогава тази ангелска песен се пее от всички православни.
Самата келия започнала да се нарича „Достойно ест“.
В двора на Зографската света обител се намира съборният храм „Св. вмчк Георги“. Той е строен през 1801 г. и е изписан от Никодим Зограф и Митрофан Зограф. В него са разположени трите чудотворни икони на Свети великомъченик Георги, една чудотворна икона на Пресвета Богородица (в олтара – „Проговорившая“) и много свети мощи. В двора на манастира е и черквата „Успение Богородично“, строена през 1764 г. със средства на Хаджи Вълчо от Банско. В нея се намира чудотворната икона на Света Богородица – „Акатистна“ („Предвъзвестителница“), заедно с още две по-нови чудотворни икони, също на Божията майка. Друга забележителна черква е „Свети Кирил и Методий“, строена през 1896 г. Освен тези черкви в манастира се намират и параклисите „Св. Двадесет и шест Зографски мъченици“, „Св. Архангели“, „ Св. Козма“, „Св. Димитър“, „Св. Иоан Предтеча“, „Преображение Господне“.
Извън манастира се намират църквите „Св. Николай“, „Св. Иоан Богослов“, „Св. Спиридон“, „Св. вмчк Георги“, „Благовещение“, „Св. апостоли“ и др.
Манастирът притежава и няколко келии – това са монашески жилища с църква или малки обители. Някои от тези келии и църкви се възстановяват в момента, други предстои да бъдат ремонтирани.
В мощехранителницата на Зографския манастир се съхраняват светини, събирани в продължение на десет века. Тук има част от Честния и Животворящ Господен Кръст и свети мощи на св. вмчк Георги, св. Теодосий, св. вмчк Никита, св. Марина, свщмчк Харалампий, св. Матрона Хиоска, св. 26 Зографски мъченици, в. Козма и Дамян, св. Кир и Иоан, свщмчк Антипа, св. Василий Велики, св. архидякон Стефан, св. ап. Филип, св. Иоан Кукузел, св. Иоан Златоуст, св. мчк Прокопий, св. мчк Варлаам, св. ап. и евангелист Матей, св. Евтимий Цариградски, св. Яков Персянин, св. ап. Андрей Първозвани, св. Иоан Милостиви, св. Власий, св. Анастасия, св. Поликарп Смирненски, св. Теодор Тирон, св. Модест и др.
Друга забележителност на Зографския манастир е библиотеката му. Манастирът е бил оживено книжовно средище през цялото време на своето съществуване. В библиотеката са съхранени множество ръкописи от Ранното Средновековие: грамоти, царски писма, богослужебни книги, сборници с църковни песнопения. За богатството на Зографската библиотека може да се напише отделна книга. Един от ценните ръкописи в нея е „История славянобългарска“ на преп. Паисий Хилендарски.
Заветът на св. Паисий Хилендарски
Когато четем „История славянобългарска“ и проследяваме съдбата на българската държава и българския народ, лесно може да забележим една закономерност. Докато българският цар е управлявал държавата със страх Божий и е следял за спазването на Божия закон в нея, страната ни се е укрепявала и благоденствала.
Така е било по времето на Св. цар Борис, цар Симеон Велики, цар Иван Асен, цар Петър и др.
Но по времето, когато сред управляващата аристокрация е имало беззаконие, вражда, междуособици, а сред народа пороци, насилие и безпътица, то Бог е изоставял страната ни и върху нея са връхлитали беди, разорение, поробване от чужди народи.
Свети Паисий подбужда народностното ни съзнание и казва: „И ние сме били велик народ и сме имали велики царе…“.
Когато царете ни са възстановявали действието на божествения закон в страната; изпълнението на Божиите заповеди; християнската нравственост и благочестие; със своите действия са укрепявали Христовата Църква, тогава Бог е благославял страната ни и тя е процъфтявала. Укрепявала се е като държава и народност. Това благополучие е било в пряка зависимост от отношението ни към Бога.
Човешкият живот без Бога, без Божието благословение е ужас на ужасите и проклятие на проклятията, по думите на св. Иустин Попович. Очевидно е, че тази отдалеченост от Бога не е полезна за нас и за държавата ни. Ако искаме животът ни да се промени и нещата да се поправят, ние трябва да се помирим с Бога и отново да Го потърсим. Възраждането ни като народ е неразривно свързано с урепването на православното ни самосъзнание.
Снимки: www.sveta-gora-zograph.com
www.glasove.com
