Автор : Архим. Ефрем Панаусис
Днес ще говорим за един грях, който не споменаваме много в изповедите. Истината е, че си го спомняме не когато засяга нас, а когато засяга тях, тоест дали сме неблагодарни и непризнателни спрямо другите . Какво би трябвало да ни дадат, а не са ни го дали. Значи са неблагодарни, така мислим и забравяме какво казва Христос в св. Писание: „Нали десетимата се очистиха? а де са деветте”, когато, благодарейки, само един изцелили се прокажен се върнал при Христос и той бил самарянин, а не юдеин.
Много е утешително в наши дни в сравнение с по-стари епохи, където хората не знаеха какво означава изповед, че мнозина се изповядват и то съзнателно. Казвам го, защото за по–старите хора това Тайнство било едва ли не мит. Колко от дядовците и бабите ни са се изповядвали? Хората не познавали изповедта. Слава Богу, с времето е налице осъзнаване, има духовници, хората четат, тук помогнаха и много светоотеческите книги, духовните книги, съвременните старци, както и църковните радиостанции и беседите. Научихме отново за вярата ни, че тя не е нещо, което просто сме приели, а нещо много живо. В рамките на изповедта много пъти отиваме и казваме нашите грехове. Например скарах се със свекърва ми, скарах се със снаха ми, с мъжа ми, с децата, егоист съм, говоря лоши думи, не ходя много на църква и т.н. В най-добрия случай казвам това, което правя, а в най-лошия случай рядко се питам в себе си за нещата, които не правя. Защото, както знаете, грях не е само всичко, което е записано като грехове върху белия лист на душата ми, а и нещата, които, докато бих могъл да направя, не ги направих. Казваме примерно, че имам мъст, омраза, но не знам колко искрено можем да кажем, че не проявявам любовта, която бих могъл да проявя, не се моля със силата на молитвата, с която бих могъл да се помоля. Не съм толкова загрижен за нуждите на други хора, докато бих могъл.
Много пъти не чувствам нужда да изповядам, че не благодаря на Бога за добрия ден, за дара на момента, на живота, който ми е дал, не съм признателен за това, което Бог ми е дал. А казваме: добро сторих, със зло ми отвърнаха! Дадох на децата ми твърде много неща, но те се обърнаха и вместо манна ми дадоха жлъч и вместо вода оцет!
Да ви кажа няколко характерни примера. Много пъти вие, родителите, казвате: дадохме на децата ни всичко и какво получихме от тях? Непризнателност. Не ни водят внуците да ги видим, карат ни да изпитваме болка, не ни се обаждат по телефона. Докато им дадохме всичко, ключа в ръката, къщата готова, преди ние бяхме всичко за тях, преварвахме техните нужди, те не мислят за нищо, освен за себе си! Ако сме задържали нещо от икономии за нас, за да имаме добри старини, и него искат!
Веднъж една жена ми каза, че дъщеря й я притискала, направо я изнудвала да препише къщата сега, докато е жива, за да й докаже, че наистина я обича. Бабата дойде и ми го каза, а аз й казах:
– Не си и помисляй да й я дадеш – ако искаш да спиш по пейките, припиши й къщата! Ако обаче истински обичаш дъщеря си, не е нужно да я разваляш още повече. Затова няма да й припишеш къщата.
Когато й го казала, дъщеря й започна да крещи. Майката се разстрои и отново дойде и ми каза:
– Не ми говόри!
Ако ти говореше с цел да й припишеш къщата, тогава наистина любовта между майка и дете не е била чиста. Не те е обичала, а те е гледала в ръцете, не в очите, не е искала теб, а всичко, което си държала в ръцете ти.
Говорейки за неблагодарността, не можем да не се спрем върху известното чудо с десетте прокажени. Нека го разгледаме. Прокажените по времето на Христос били особен случай. В Гърция имахме колония на прокажените (на о-в Спиналонга, о-в Хиос, в Крит), осъждайки тези хора не само на безкрайни страдания, но и на изолация и жива смърт. Тези хора умирали сами, в пълна самота. Това било жив гроб, където хората отивали и чакали смъртта, нищо друго, сред непоносими болки. По времето на Христос проблемът с тази болест бил още по-голям. Прокажените били прогонени от обществото, на шията си носейки звънчета, вървейки, звънчетата звънели, за да се отдалечават хората от тях. Нищо не можело да облекчи болката на тези хора и сред това непоносимо и страшно страдание на смъртта и самотата живеели десетте прокажени. В Евангелието се казва, че Христос ги приближил, не те, а Той отишъл и ги срещнал. И когато Го помолили да ги излекува, Той ги очистил, но им казал да отидат да покажат себе си на свещениците в Храма и т.н. Но не им казал да благодарят. Това е благородната любов на Христос. Христос не дал нещо, очаквайки, че ще вземе нещо, Той е Бог, знаел, че деветимата няма да се върнат, въпреки това им дал това, което нямали – тяхното възкресение, живота им обратно, това им дал.
Десетимата отиват и се изцеляват и се радват на живота. Има значение какво оставили зад себе си – оставили смъртта, и сега оживели. Били загубени, и сега се намерили, знаели да живеят сред страдание и болки, и сега оздравели. Следователно трябвало да оценят особено тази нова реалност. Въпреки това сред голямото опиянение на радостта нямали малко време да помислят за Онзи, Който им върнал живота. Опиянили се от тази радост, може и да са устроили големи пиршества за тяхното връщане в живота и забравили Този, Който им дал живота. От тях деветима били юдеи, тоест хора, които имали особена връзка с Бога, и един бил самарянин. Връзката между юдеите и самаряните в Евангелието се подчертава особено. Срещаме го в Добрия Самарянин и в св. Фотиния Самарянката. Както казваме, ние и другите. Не очакваме, че другите ще направят нещо добро. Христос особено подчертава националността на този човек, за да припомни на всички нас, че отплатата за нашата благодарност не идват оттам, където очакваме, а главно оттам, където не очакваме. Ако всеки потърси в живота си, ще види, че ставаме свидетели на благодарност от хора, от които не сме очаквали, че ще ни благодарят, че ще ни подкрепят, сред страданието, болката, в големи рани, и в същото време до нас не застават хора, които бихме очаквали, че ще го направят.
Ходихме в Мати (крайбрежно село в Гърция, пострадало при опустошителен пожар през 2018 г.) – страшно безутешно място, цикламите са единствената утеха и знак, че има живот. Навярно това е утешителното послание на Христовото Възкресение, Тези хора загубили къщи, живота си, близки, били свидетели как други загиват – на следващия ден, защото първоначално телевизията се заема с тях, но сега, когато светлините изгаснаха, те се борят с дългите нощи, с отсъствието на близките. Знаете, когато някой удари ръката си, го боли, но когато ръката му е замръзнала и се удари, тогава боли повече. Кой сега ще застане до тези хора? Помисляли ли сте? И Мати е един краен пример. Казвам го понякога и за хората до нас, от съседния блок, от същия етаж. Някоя майка, която е загубила детето. На първо време всички й носят ядене, сякаш жената е гладна. След това какво става? Кои й се обаждат, така да я чуят какво прави, кои й носят ядене, „сготвихме, да й занесем, зная, че й харесват пълнените зеленчуци!“ Мислиш, че яденето, доматът, който ще изяде, ще промени живота й? Положената грижа ще облекчи болката й.
Където има сметки от типа давам ти, но ще взема, забравете всичко. В Крит казваме, че едно лозе може да раздели цели родове, цяло семейство. Хора, които са израснали в същата беднотия и са споделяли последния си къшей, а когато се устроили в живота, се скарали за едно лозе.
От десетимата прокажени само един се върнал, той бил самарянин и благодарил на Бога, че го излекувал, защото знаел къде бил и най-вече вижда къде е. Христос, както знаете, във величието на Своето учение и пример, имал нещо още по-поразително. Не се оплаквал. Вижте това и го подчертайте, когато отивате на изповед – изповядвайте се, че се оплаквате, защото е голям грях. Когато започнеш да се оплакваш, след това се оплакваш и за други неща, и за тези, които ти нямаш, но и за тези, които си мислиш, че нямаш. Ставаме като бабите, които търсят очилата си, а в същото време са върху тях. Аз, който нямам никой до мен! А и имаш и дете, което се грижи за теб,- особено майките, бабите и дядовците. Особено майките: не ми се обажда по телефона! Бре, разбери, че не си сред първите му телефонни номера в живота – там е жена му и децата. Не ти си негов приоритет. Добре, ти си му майка, но няма да висиш над телефона да чакаш да ти се обади. Сякаш си позволяваш да станеш просякиня, да просиш да ти се обади по телефона. Не ти се обажда детето ти? Прекръсти го отдалеч и кажи – зает ще е с работа. Добре да е, да работи! Какво мога да правя? Не ми водят внучето? Не прéчи, ще запретна ръкави и ще отида да сготвя, за да помогна на хора, на които мога да помогна. Ако умът ни работеше повече, нямаше да чезнем от това, че децата ни са ни забравили. И се примирете, не се бойте, че децата ви ще ви забравят. Боли, но е истина. Ако не се примирите с това, и ако не разберете приоритета на любовта, че първо ще обикнат собствените си деца, след това жена си – знаете ли вас кога ще ви обикнат много? Да не го казвам. Когато си заминем от този живот. Тогава ще полудеят от любов. Така е. Да го знаете. Може да не ни харесва, но го разберете. Антибиотиците не се харесват на никого, но трябва да се вземат. Когато се примирим с това, не ни боли толкова. В противен случай си причиняваме още болка.
Христос никога не се оплаквал. Всъщност два пъти се оплакал – това бил единият случай, където казал: добре, нали десетимата се очистиха? Де са деветте? Къде са другите ? Разбира се, Христос не го казал за Себе Си, а за другите, за да си спомнят, че всички сме възприемници на Божия дар, но колцина от нас се връщаме да благодарим? Колцина от нас сме благодарни за дара Му? И още един път се оплакал Христос, в нощта, когато бил в Преторията, когато там слугата Го ударил, Той казал: „Иисус му отвърна: ако говорих зле, докажи злото; ако ли – добре, защо Ме биеш?” Преданието гласи, че този, който вдигнал неблагодарна ръка и Го ударил, бил човек, изцелен от Христос. Христос му излекувал ръката. Помнете това.
Обикновено силно те удрят тези, на които си направил добро. Древните елини казват, че никой не е по-неблагодарен от този, който си облагодетелствал. Неслучайно големите вождове, които намерили горчива смърт, още от Древна Гърция, Римската империя, до последните години, умирали от ръката на хора от тяхното обкръжение. Това е истина.
По коя причина става това?- защото много пъти в човешките взаимоотношения има конкуренция, егоизъм, единият чувства нужда да надделее над другия, има завист, омраза, която се развива дори в семейна среда.
Много пъти смятаме другите за неблагодарни, тоест какво другите не са направили за нас. Отиваме при свещеника и казваме нашето оплакване от снаха ни: „тя не ми говори!“ Много пъти не отдаваме промяната в поведението на детето ни, не казваме примерно: „детето ни се развали и т.н.“, а: „тази, откакто се запозна с него, си прави каквото си иска!“
В изповедта по речника на човека разбираме неговата емпатия. Чуваме много пъти от майки, които говорят за снахите си да казват:
– Тази. . .! – т.е. още не е кръстена.
Една жена ми казваше:
– Какво да правя? Кажи ми какво да правя? Искам нещо да правя!
– Какво да ти кажа, помоли се за нея!
– Как да се моля?
– Запиши името й и го дай на свещеника да го спомене.
– За какво да я запиша?
– За здраве.
– Ама и за здраве?!
Разбирате, че тук има голям неизличим проблем.
Много пъти изпитваме болка, защото свързваме това, което даваме, с това, което очакваме от другите. Тоест правите нещо добро, от сърце, но в едно ъгълче на ума ни си мислим, че по някакъв начин ще го вземем обратно. Вижте какво казваме много пъти във всекидневието.
Родила си една щерка и очакваш, че ще ти даде чаша вода. По-скоро живеем в епоха, където не трябва да очакваш чаша вода, дори вода от маркуча, така да се каже, защото нещата много са се променили. Затова е хубаво човек да не иска повече от това, което другият може да му даде. Когато даваме без да искаме да вземем, тогава Бог праща повече благодат на човека и тогава той е благодарен на Бога за това, което има и му дават, и така благославя, прославя и благодари на Бога и не става злочест. Когато човек постоянно се намира във вътрешен смут, очаквайки да му дадат, да му признаят трудовете, тогава нещастният е той самият. Не другият, който не му дава.
Второто нещо е, че трябва да очакваме хорската неблагодарност. Много пъти падаме от облаците, отиваме при свещеника и му казваме:
– Отче, правя добро и си намирам белята!
Св. Амфилохий Макрис, последният старец, който бе причислен към светците, пише нещо много хубаво – ако правиш добро и не си намериш белята, не е добре.
Виждали ли сте в историята на света, на Църквата, на родината, някой, който имал любов към родината, Бога, хората, да не си е поставил главата в торбата и да не са му я отрязали?
Христос остави Своите стъпки и те са кървави. Никой от тези, които Го последвали, не изминали пътя безболезнено, а всички минали през тръни, бодили и рани. Никой светец не влязъл в Рая без да бъде изпитан и изпечен като злато в пещ. Този, който иска да върши Божията воля, ще има същия жребий като Христос – ще върви по кървави стъпки, ще се жертва. Хорската неблагодарност е сигурна.
Трето. Неблагодарността при децата. Много пъти казваме, че децата ни са неблагодарни. Дал си им всичко и вместо това не си взел от тях нищо, нито очакваш нещо. Мисля, че целият проблем е, че им дадохме всичко. И един човек, на който даваш всичко, му липсва всичко. Този, който свиква постоянно да му дават, както вие правите – майка ми е възрастна, със сериозни здравословни проблеми, но постоянно мисли за мен и сестра ми. Преди дни ходих вкъщи и жената, която се грижи за нея, приготви малко ядене. Понеже имах малко време преди да отида на една беседа, влязох в една стая и казах на майка ми: ще си почина малко и ще стана след малко. Докато й казах това, тя намери начин, стана, въпреки че трудно ходи, отиде при жената и й каза:
– Искам, моля те, когато стане Ефрем, да му приготвиш горещо кафе!
Аз я чух отвътре и й казах:
– Майко, остави, не искам кафе!
Тя ми каза:
– Добре, добре!
И в същия момент я чувам да казва на жената:
– Както ти казах!
Друг път беше в болницата и имаше проблем със сърцето. Бе интубирана. Влязох вътре, бях със зелена престилка, тя беше в интензивното. Казах й:
– Майко, как си? Какво стана, как пострада така?
Вместо други думи, тя свали маската, обърна се и ми каза:
– С това расо ли ходиш? Мръсно е! Защо нямаше едно чисто? Какво ще кажат хората?
Казах й:
– Е, добре си, не си пострадала!
На Крит има една поговорка – там, където Бог не сварва, праща майката. Но и при тази любов, която е толкова сладка и толкова нежна, има начин да прекрачите границата. Знаете, че ако маймуната вземе малкото си и от преголяма любов го стисне, може да го задуши. И ние правим това, защото не сме готови да филтрираме тази любов към децата през любовта към Бога. Тоест да кажем на Бога: “Боже мой, дай ми просветление да му давам толкова, колкото трябва!”
Едно дете може да умре от глад, ако не яде, и едно дете може да гръмне от много ядене. Мисля, че нашите деца имат проблем с второто, защото сме им дали всичко – даваме им преди да са свършили (парите), храним ги преди да огладнеят, поим ги преди да ожаднеят, мислим за тях, тревожим се за тях. С това не им помагаме.
Старецът Паисий казва, че децата няма да са готови, ако ги вадим от фурната неизпечени. Знаете, когато започнат да водят самостоятелен живот, когато срещнат зверовете, когато влязат в арената на живота, няма да извикат майка си да ги опази или предпази. Ако не са се научили да се водят битки, ще останат меланхолични, ще се разстройват постоянно, ще се опитат да предадат тази меланхолия по-късно на тяхното собствено семейство.
Когато постоянно давате на децата, това ги прави неблагодарни и ги кара да искат още повече неща. Един пример. Един 15 годишен, на който родителите постоянно дават пари за харчене. Детето свиква с това и не вижда умората на родителите. Знаете ли кога го разбират? Когато получат някоя надница през лятото и им дадат 5-10 евро, при изтощителен труд, пазят ги и само върху иконите не ги поставят, защото виждат, че това е техният труд и пот. Не е ли важно да осъзнаем, че ако ги обичаме, не трябва да им даваме всичко? По-късната неблагодарност на децата, когато вече са женени, е подготвена отдавна, когато още са били малки. Нека се опитаме да даваме на децата това, от което имат нужда, а не това, от което си мислим, че имат нужда. Трудно е да различим фалшивите нужди. Човек трябва много да се потруди в духовния живот, за да разбере, че това, което дава на децата, би могъл и да не им го даде.
Знаете, че когато дадете на детето една играчка, ще се зарадва, докато накрая я счупи. И хайде отново нова играчка. Напълнили сме домовете с играчки, с играчки за еднократна употреба. Ако видите какви играчки използват в Африка, топки от найлонови торбички. Тази година ходихме при малките в Уганда и им раздадохме големи колички, с батерии, събраха се наоколо всички 40-50 деца и гледаха количката. Има ли по-хубава картина от това?
Ходихме на едно място и дадохме на едно семейство голяма детска количка и детето си играеше с нея. Там дойдоха и децата от съседно семейство, за да играят с количката. Но той не искаше да играе с другите деца, държеше количката само за себе си и т.н. Започна врява. Майка му излезе навън и каза:
– Защо викате?
Другите деца казаха:
– Играе сам с количката, не играе с другите деца.
Майка му взе колата, счупи я и каза на детето:
– Или ще играете всички заедно или никой!
Това е урок, урок със стари рецепти, ваши, традиционни рецепти.
Сега всяко дете играе само със своята играчка. Никой друг да не е добре, аз да съм добре, и след това се рушат всекидневни отношения между хората.
Нека видим малко нашата собствена неблагодарност. Говорим постоянно за това какво ни дължат другите, но ние не дължим ли? Първо, всеки път, когато чувстваме хорската неблагодарност, да си спомняме, че Бог ни припомня нашата собствена неблагодарност. Бог по някакъв начин повтаря историята с други хора. Един пример. Веднъж дойде една жена да се изповяда и ми каза:
– Отче, ще ви разкажа една история. Преди няколко дни дъщеря ми ядеше голяма бисквита, шоколадов крем, с поглед да го изядеш. Какво ми стана и й казах:
– Дай ми малко!
Детето на шега отчупило с нокът едно малко парче и го дало на майка си.
Майката започнала да плаче и да ридае. Детето се смутило и казало:
– Добре, мамо, не прави така! На шега го направих, вземи я цялата! – и отчупила едно голямо парче от бисквитата.
Майката ми каза:
– Аз не заплаках, понеже детето ми даде това малко парче, а плаках, защото, когато бях малка, покойната ми майка ми каза:
– Дай ми малко от бисквитата, която държиш!
И аз отчупих с нокти едно много малко парче от бисквитата и й го дадох. Майка ми нищо не ми каза тогава.
Искам да кажа , че животът има математика в себе си, математиката на Бога и нещата се връщат точно по същия начин – за добро или зло. Да го знаете и да го очаквате, защото каквото сме посели, това и ще пожънем. Ако хвърлиш към небето камък, не Бог го е върнал, а пада върху теб поради гравитацията. Има и духовна гравитация, където нещата стават посредством духовни закони.
Бог подчертава и нашата неблагодарност. За да сме искрени, нека признаем, ние сме благодарни към Бога. Благодарим ли Му? Просим ли Неговото благословение и първо на първо благодарим ли Му?
В молитвите на Църквата ни, в тези, които четем на Повечерието, в Утренята, има една структура, наричат Бога „Господи и Владико“, след това припомняме на себе си, не на Бога, защото Бог го знае, че Ти си многомилостив, милосърден, и след това идват прошенията. Така човек различава нуждата да бъде благодарен на Бога. Моля ви всеки ден, който минава, да изпитваме себе си, днес колко благодаря! Казах ли го на Бога? Светият старец Паисий казва: „хиляди Господи помилуй = едно слава Тебе, Боже!“ защото „Господи помилуй“ е равносилно на „дай ми!“, докато „Слава Тебе, Боже!“ означава „благодаря Ти за това, което ми даде!“
Бяхме в една болница и имаше прояви по случай Рождество Христово. 16 часа бях на крак, отвътре не ми идваше да пея песнопения, след като бяхме в тази болнична атмосфера. Един младеж, който бе претърпял катастрофа и бе на легло, като ме чу да се оплаквам, че съм на крак от сутринта и ми каза страшни думи:
– Искаш ли да се сменим?
Роптаем, че ставаме сутрин и искаме да счупим будилника ни, да се скараме на неговия изобретател, чувстваме ярост към живота, че се съмнало, че е светло, а ние все пак можем да станем на крака. Знаете ли в колко домове се съмва и хората не могат да станат? Знаете ли колко хора не могат да спят нощем? Знаете ли какво благословение е да можеш да легнеш, да затвориш очи и да заспиш? Не знам дали сме видели живота като благословение. Ние гледаме какво липсва в живота ни, а не какво има. Я вижте, тези от вас, които са родители, вие сте съработници на Бога, за да дадете живот на един човек. Но за нашия живот никой нищо не е направил – като дар сме приели живота. Вие дадохте живот, но нашия живот го приехме като дар. И така, задължени сме с този дар, не принадлежим на себе си, а на Божието благословение и ако Бог с Неговото творческо слово е създал света, Той е създал човека с ръцете Си. Прави ли ви впечатление? Създал го е със собствените Си ръце и вложил в него божествен произход.
Две мисионерски истории от Африка
Тази година с нас имаше едно момиче от Пирея, което разговаряше с момиче в Уганда и ходи на училище, и това момиче го попита:
– Вие белите щастливи ли сте?
Момичето от Пирея отговори – на английски:
– Има дни, в които сме, има и дни, в които не сме.
– Защо не сте щастливи?
– Много неща стават в живота, има трудности.
– Имате ли тетрадки?
– Имаме.
– Моливи имате ли?
– Имаме и моливи.
– Имате ли острилки?
– Имаме и острилки.
– Е, не разбирам защо не сте щастливи!
Ще ми кажеш сега – нашето щастие е една тетрадка, молив и острилка? Но да не би да трябва да се върнем към тази рецепта? Нашата родина знае такива епохи – ако го казваше на американче, нямаше да бъде лесно да го разбере, но нашата родина имаше тези рецепти, когато една острилка бе цял рай. След промените, които настъпиха, загубихме смисъла на истинското щастие, как човек да е щастлив дори и с малко.
Идва Рождество Христово, но откакто светнаха толкова милиони лампички, угаснаха светлините в нас. Помня баща ми, който казваше: „вземахме една фолио от цигарена кутия и с него завивахаме шишарки, поставяхме ги там и това бе нашата радост, гледахме как блестяха и мислехме, че Бог е слязъл“ – благодарение и признателност сред беднотията. Хората знаеха, че всеки един ден не е даденост и това, което казваме много пъти „За много години!“, го казваме по навик, но в действителност човекът трябва да цени всеки момент. Монасите на Света Гора казват нещо много хубаво – „Бог не брои годините, а ги претегля“. Тяхното качество играе роля, а не количеството.
И още една история от тази година. Имаше семинар на свещеници в Уганда и ходихме в един близък затвор. Близо 60 свещеници и над 400 затворници. Имаше отделение за мъже и за жени, при които са и техните бебета. Не знам дали знаете, че в затворите, и в Гърция става това, майки държат бебета си при тях, до 2 годишна възраст.
Но много пъти сред калта е възможно да намериш диаманти. Свърши празненството, занесохме им ядене, зарадваха се, смееха , пяха, топла атмосфера, там носят жълти дрехи. Чувстваш се неловко, не знам дали сте ходили в затвори, там се стресираш не когато отваряш вратата, а когато се затваря зад теб. Подлудяваш се, защото това ограничаване е непоносимо. И моля не казвайте: „хайде, ще остане 2-3 години и ще излезе!“ Не минава бързо нито един ден в затвора. Защото едно е да се затвориш по твоя воля у дома, и друго да те заключат в затвора. Послушайте ме! На тръгване о. Георги отправи благопожелание:
– Другия път, когато дойдем, да не намерим никой от вас! Нито да го видим отново с жълти дрехи!
Тръгнахме си. Наистина остава една болка за тези хора и най-вече за децата и майките им. Мина един месец и в неделя имахме св. Литургия. Когато тя свърши, дойде о. Георги и ми каза:
– Навън има едно юначе и иска да те види!
Излязох навън и видях едно юноша, с белег по главата. Казах му да влезе да го видят лекарите. Имахме лекари. Сложиха бинт, почистиха раната и т.н.
– Кой си, как дойде тук?
– От затворите съм. Излязох от затвора и сега мога да се върна у дома.
– Къде е домът ти?
– А тук какво дириш?
– Дойдох да благодаря, че дойдохте в затвора да ме видите!
В Уганда и в Африка въобще затворът е петно, нито близките на затворниците отиват да ги видят, но ние като християни не можем да постъпваме така. Ние вземаме на сериозно това, което каза Христос „В тъмница бях, и Ме споходихте”. Всеки човек за нас, вярващите, каквито искаме да се наричаме, е един малък Христос, не дирим дали един затворник справедливо е влязъл в затвора.
На тръгване попитах момчето:
– Брате, как се казваш?
– Рубега.
Класическо африканско презиме.
– А малкото име?
– Шариф.
И му казах:
– Шариф. Това не е католическо име?
Мислех, че е католик или протестант, защото имаше голяма вяра.
– Мюсюлманин съм.
Виждате, че историята със самарянина се повтаря през всички векове. И той бе самарянин, и той бе мюсюлманин. Благодарността на хората идва главно оттам, където не очакваме.
Превод: Константин Константинов
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Благодаря за всичко, Боже!
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
