– Разкажете нещо за Вашата света обител.
– Тя има наистина дълга история. Според някои извори е основана през 5-ти век от св. благоверна Пулхерия – сестра на византийския император Теодосий Втори, на мястото на старо езическо селище. Първите писменни източници датират обаче от 11- ти век. В пещера близо до манастира в края на 10-ти век се подвизавал основателя на руското монашество, св. преп. Антоний Киевски, основал Киево- Печорската лавра. Игумен на Есфигмен е бил св. Григорий Палама през краткото време, в което напуснал скита св. Сава Сръбски (1335-1336 г.). Сред подвизавалите се в него са покровителят на манастира св. Дамян Мироточиви, св. Ананий, основател на Лаврата на пустиножителите, св. Григорий Пети, патриарх Константинополски, обесен от турците през 1821 г., когато започва борбата за независимост на Гърция, св. Антим Никомидийски – друг мъченик, чиито мощи са сред най-благоуханните. Св. Паисий Светогорец, който наскоро беше канонизиран, също е бил монах в нашия манастир.
– Какво означава името на манастира?
– Имам две версии за това. Едната е, че първият монах, който е бил в него се е казвал Есфигмен. Той е бил известен с монашеските си подвизи, като един от тях е бил този, че е връзвал на тялото си въже, с което се е пристягал, за да измъчва плътта си. Другата легенда, която е по-достоверна, че е заради мястото му – между две големи възвишения, които го притискат. Есфигменос на гръцки означава нещо, което е притиснато.
– В ново време манастирът стана известен с конфликтното поведение на монасите си. За какво става въпрос?
– За съжаление това е така. Това е дело на монаси старостилци, известни в публичното пространство като зилоти. Поради това, че в един момент в манастира имало много малко монаси, те постепенно го населват, стават мнозинство и накрая превземат и неговото управление през 1972 г. и влизат в конфликт с останалите 19 манастира.
– До кога продължава това?
– Това продължи до 2005 г., когато Светият Киносис (управлението на Света гора) избра нашето братство, което дотогава живееше в една килия близо до манастира, за канонично. Вселенската Патриаршия, съгласно устава на Света гора и в съгласие с гръцката конституция, реши зилотите да бъдат изгонени от Атон и ги лиши от статута им на светогорци и есфигменци. Те обаче отказват да напуснат Света гора. Все още чакаме да ни върнат сградите, които не са ни върнати, въпреки, че има 40 съдебни решения за това.
Оказа се, че зилотите са извършили огромни злоупотреби с имоти на манастира, които са прехвърляли на светски лица извън Църквата. Парите, които са били в сметките на манастира, също са били източени, за да могат да казват на миряните, които ги подкрепят, че са бедни и нямат никакви средства. Те се мъчат да си създадат имидж, че са големи борци за вярата, че именно те са „истинските православни, че всички останали църкви по един или друг начин са предали вярата“.
Проповедите им са изпълнени с един недопустим фанатизъм, но така те се мъчат да привлекат към себе си поклонниците, посещаващи манастира. Но така те не възпитават истински вярващи хора, възпитани в любовта към ближния, а създават фанатици, екстремисти.
– Проповядват фанатизъм?
– Това противоречи на всичко, което учи Православната Църква. Нима Сам Христос не е казал: „Поучете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“? Фанатизмът, който те проповядват, може да породи само ярост и гняв. При тях няма изобщо желание за диалог, те не признават никакво друго мнение освен своето. В този смисъл смело могат да се нарекат „православни талибани“. За тях всички са врагове. Не гледат на другия, който е различен, като на ближен. И не само, че са забравили думите на Христос „обичайте враговете си“, но са готови да приложат насилие. И всичко това го оправдават с лозунга си „Да спасим православието!“ А всъщност правят точно обратното.
– Как трябва да отговори Църквата на проблемите на днешния ден?
– Това е наистина големият проблем, който виждаме днес. Всички удобства и постижения на днешното време, вместо да облекчат човека, всъщност го заробват. Удовлетворявайки неговите нужди, те го правят уязвим. Хората все по-трудно се противопоставят на изкушенията на модерния начин на живот и не търсят опорните точки, които да им дадат морална сила. Всички тези духовни ценности, които са крепили народа през вековете на чуждото робство, както в Гърция, така и в България – вярата, традициите и т. н. се обявяват за някакви старомодни неща. Смята се, че Църквата вече не може да удовлетвори съвременния човек. На пръв поглед светът върви напред в материално отношение, но в духовно стои на едно място. И дори се връщаме назад. Християнинът трябва да е подвижник, а това се е изгубило. А човек трябва да се стреми да се доближи до Христос, за да придобие Неговите качества.
– Как може да стане това?
– Ще дам прост пример – християнинът трябва да бъде като един спортист. Спортистът ежедневно тренира, за да бъде във форма в деня на състезанието. Но може да го загуби, може и да го спечели. Така и подвижникът може да победи, може и да загуби, но трябва да знае как да понесе загубата. В живота ни има и скръб, и радост, има светлина и тъмнина, живот и смърт. Но всичко това е, за да може човекът да върви напред и да преодолява трудностите, да посреща спокойно случващото се и да постъпва правилно. Големият проблем на нашата епоха е, че господстват униженията и чувството за безнадеждност. Тези проблеми ги има в Гърция, дори в Света гора, предполагам, че не са чужди и на България. Пълно е с отчаяни хора, които смятат, че всичко за тях е свършило, които не намират смисъл в живота.
– Как може да помогне Църквата на тези хора?
– Може да оприличим Църквата на една майка. Тя също като майката дава любов на човека. Също като майката, когато детето не слуша, тя не го гони, а му обяснява кое е правилно и кое не е, за да може то да се поправи. Защото иначе ще се мъчи и ще съсипе живота си. Така и Църквата не гони съгрешилия, а му дава още повече любов. Това е духовната терапия, която Църквата е давала през вековете и ще дава и занапред. Няма да наказва и да преследва хората, нарушили предназначението, с което Бог ги е дарил, а полага усилие да помогне на наранения човек с едно слово на утешение и усмивка.
– Какъв трябва да бъде съвременният свещеник?
– Целият живот на свещеника трябва да е пример за подражание. Той трябва да покаже на дело, че е християнин. Той трябва да излъчва светлина – със словото си, с усмивката си, с отношението си. За да почувстват миряните тази светлина и да се върнат към живота си.
Източник: в-к „Телеграф“, бр. от 3 октомври 2019 г.; стр.13
Автор: Константин Събчев
Сподели: Send this article by email
What is your name?
Please indicate below the emails to which you want to send this article: Християните трябва да са като спортистите – да тренират всеки ден
Enter one email per line. No more than 5 emails.
Send
Close
