Ал Пачино е, без никакво съмнение, един от най-великите актьори в историята на киното. Името му се утвърждава през 70-те години на миналия век – най-добрите години на седмото изкуство засега.
Актьорът се ражда в Бронкс, а родителите му се развеждат, когато той е едва на 2 години. Заедно с майка си се мести в дома на неговите баба и дядо. Докато расте, Пачино обича да гледа филми и често повтаря реплики и ситуации с любимите си персонажи. В училище се чувства отегчен и немотивиран, но скоро открива спасението – училищните пиеси. И не след дълго неговата страст се превръща в професионална кариера. Но началото не е лесно. Като театрален актьор Ал Пачино често изпада в депресия, а ограничените му средства го затрудняват. През 1966 г. е приет в престижното Actors Studio, където му преподава легендарният актьор Лий Страсбърг. Пачино започва с някои малки роли. Първият му успех е в „The Indian Wants the Bronx“, а пиесата печели наградата „Оби“. Следващата постановка с негово участие – „Does the Tiger Wear a Necktie?“ също е наградена, но с отличието „Тони“.
Дебютът му в киното е с роля в „Me, Natalie“, а вторият ми филм представя младия актьор в малко по-различна светлина. За разлика от досегашните му роли, с които си е спечелил уважението и одобрението на публиката, в „The Panic in Needle Park“ Пачино влиза в образа на наркоман. Но третият му филм променя живота му напълно. Това е „Кръстникът“, а ролята е на Майкъл Корлеоне. За същия персонаж са спрягани имената на Робърт Редфорд, Уорън Бийти, Джак Никълсън, Райън О’Нийл, Робърт де Ниро и други, но режисьорът Франсис Форд Копола залага на непознатия Пачино, въпреки че почти целият снимачен екип не го харесва. И макар Копола да държи на своя млад актьор, в интервюта Ал Пачино споделя, че през цялото време се е страхувал да не бъде уволнен. Това, разбира се, не се случва, а „Кръстникът“ става чудовищен хит, който буквално прави чудеса с кариерите на всеки от екипа. Пачино получава и първата си номинация за „Оскар“ за поддържаща роля.
И вместо да подбира по-лесни роли, които просто да пълнят банковата му сметка, Пачино се хвърля в дълбокото с трудни, но важни филми. Такъв е „Серпико“ от 1973 г. и „Кучешки следобед“ от 1975 г. (от този филм идва и прякорът му Сони, тъй като така се казва персонажът му). Усилията му не остават незабелязани и Сони получава още три последователни номинации на Американската Академия, но този път за главна роля. След лекото разочарование от ролята му в „Боби Диърфийлд“, Пачино отново блести в „…And Justice For All.“ и за пореден път е номиниран. За съжаление, тук е началото и на лек спад, защото „Cruising“ и „Автора! Автора“ не са одобрени от критиката, както и от зрителите.
Ролята му в „Белязаният“ отново връща славата на Ал Пачино.
Но е последвана от разочароваща грешка – „Revolution“. Впрочем снимките на този филм протичат по ужасяващ начин – снимачният екип е тотално разединен, климатичните условия по време на снимките са ужасни, а Пачино се разболява тежко от пневмония. На всичкото отгоре постоянните промени в сценария тотално съсипват филма, който сякаш изглежда обречен още от самото начало. „Revolution“ е считан за един от най-неуспешните проекти, както и за най-лошия в кариерата на актьора въобще. Последствията – наистина ужасни оценки от критиката и четири години отсъствие на актьора от екраните.
Пачино търси спасение в театъра, който е първата му любов. Но през 1989 г. актьорът прави отново опит в киното. Филмът е „Море от любов“, а появата му бележи втория период в кариерата му. Междувременно се пробва и като режисьор с „The Local Stigmatic“, но неуспешно. През 1990 г. излиза „Кръстникът 2“ отново с негово участие, а същата година Сони прави и първата си комедийна роля – в „Дик Трейси“. Участието му отново получава номинация за „Оскар“, а две години по-късно Пачино пак е сред номинираните, но този път за превъплъщението му в „Glengarry Glen Ross“. Талантът на Пачино е неоспорим и затова няма нищо чудно, че той се заема и с романтична роля във „Франки и Джони“. Най-накрая, чак през 1993 г. Ал Пачино печели заветния „Оскар“ за изключителното си изпълнение в „Усещане за жена“. Там той се справя с трудното предизвикателство да изиграе сляп и същевременно адски харизматичен мъж. Ролята е създадена специално за него.
С течение на годините Пачино започва да се чувства все по-уверен пред камерата и това личи във филмите, които следват в изумителната му кариера – „Пътят на Карлито“ и „Жега“ на режисьора Майкъл Ман с участието на Робърт де Ниро. След тях Пачино отново се пробва зад камера с „Аз, Кралят“. В същия период се появяват „Кметството“, „Дони Браско“ и „Адвокат на дявола“ – силни и добре приети филми. Работата му отново с Майкъл Ман, а след това и с Оливър Стоун, води до незабравимите „Вътрешен човек“ и „Всяка една неделя“.
През 2019 г. Ал Пачино прави роли, които също заслужават внимание – в „Имало едно време в Холивуд“ на Куентин Тарантино и в „Ирландецът“ на мартин Скорсезе.
С наситените и запомнящи се превъплъщения, Пачино беше и продължава да е уникат в актьорската професия. Неговият метод за игра служи на много млади актьори да навлязат в професията, а внушителният брой класически роли, които е изиграл, вече са го превърнали в една от легендите на киното.
Що се отнася до личния му живот: Пачино е един от заклетите ергени в Холивуд и никога не се е женил. Има дъщеря Джули Мари от преподавателката по актьорско майсторство Ян Тарант. От дългогодишната си приятелка Бевърли Д’Анджело има близнаци. Достатъчно известна е и дългата връзка с екранната му партньорка от „Кръстникът“ Даян Кийтън.
Значими награди:
Една награда „Оскар“ (1993 г. главна мъжка роля – „Усещане за жена“), макар че е бил номиниран за отличието 9 пъти.
БАФТА (1974 г. най-добър актьор – „Кръстникът 2“; 1975 г. „Кучешки следобед“)
„Еми“ (2003 г. най-добър актьор в минисериал или филм – „Angels in America“)
„Златен глобус“ (2004 г. най-добър актьор в минисериал или телевизионен филм – „Angels in America“; 2001 г. Награда за цялостно творчество „Сесил ДеМил“; 1993 г. най-добър драматичен актьор – „Усещане за жена“; 1973 г. най-добър драматичен актьор – „Серпико“)
Карлови Вари (1979 г. – „Кристален глобус“ за най-добър актьор – „…And Justice For All.“)
„Златен лъв“ (1994 г. за цялостно творчество)
