Славимир Генчев

2
455
Добави коментар

„От мястото на събитието – 2″ подобно на първия том на изданието е типично свидетелска книга, в която са включени доклади от научни конференции, рецензии за новоизлезли книги на съвременни автори, кратки репортажи от литературни премиери и есеистични признания за решаващата роля на някои (невъзможно е за всички, естествено!) знаменити книги за формиранто на житейските възгледи на цели поколения от рода ако не хвърчащите, то поне на четящите хора. Част от текстовете както и в предишния том на книгата са публикувани първоначално в интернет сайтове като “Литернет”, “Слово.бг”, “Литературен свят” и „Факел”, на страниците на в. “Словото днес” (издание на Съюза на българските писатели) и в сборници с доклади от научни конференции.

Откъси от том втори

СВОБОДАТА ДА СТАНЕШ ТАКЪВ, КАКЪВТО МОЖЕШ

Сбъднати мечти, но по украински

Въпреки руската хибридна и добре въоръжена война срещу Украйна, която в някои широчки русофилски среди евфемистично наричат украинско-руски конфликт, за да оправдаят агресията на Русия за сметка на достойната украинска съпротива, украинската държава и украинският народ продължават успешно да представят свои върхови постижения в областта на изкуството и културата у нас. Много от видните украинци доскоро вероятно са минавали под знака на съветската народомелачка, при която руският народ-хегемон се изявяваше в по-голяма степен по национален признак, докато останалите нации и народи се представяха и минаваха под знака на съветското, обезличаващо националната принадлежност, начало. (Това е стар болшевишки похват: в световен мащаб по същия начин собствените постижения – колкото и малки и незначителни да са те – се представят за рожби на „съветската наука и техника“, докато американските, западноевропейските и всякакви други минаваха в графата „постижения на човечеството“…) Много и разнообразни са украинските прояви у нас през последните години, организирани и провеждани от украинското посолство с подкрепата на различни български организации и институции – изложби, прожекции на филми, срещи с изтъкнати украински творци и културни деятели и други инициативи. Сред тях бих отбелязал и поредната книга на български език на украинската писателка, преводачка, художничка и драматург Анна Багряна (1981), която живее и твори в България и вече е добре позната на българската публика. Ще подчертая, че тя се проявява и като много активна преводачка на българска поезия на украински език. Книгата „Сбъднати мечти“ представлява сборник от разкази-очерци за 20 изтъкнати украински дейци на изкуството, културата, науката, политиката и спорта. Някои от тях дори са написани (или преведени) в типичното за приказките преизказно наклонение, и то не само защото повечето от героите са от 19. и 20. век, а защото разказаните истории са се случили по време на тяхното детство. Тогава, когато се формират интересите и се разкриват заложбите на личността, особено на талантливата творческа личност. Те са успявали да наложат своята воля (в интерес на истината родителите им в повечето случаи са били благоразположени към детските мечти, което не винаги е така в живота на творците) и да се реализират не само в украински, но и в европейски и световен мащаб. Публицистичният характер на книгата се дължи основно на приложената след всеки художествен разказ кратка биографична справка, която ни показва развитието на съответния малък герой, вече сбъднал детската си мечта. Това са: актрисата Мария Занковецка, биологът-медик Иля Мечников, композиторът и хоров диригент Микола Леонтович, педагогът София Русова, борецът Иван Пиддубний, оперната певица Соломия Крушелницка, помологът Левко Симиренко, скулпторът Михайло Парашчук, поетът Олександр Олес, авиоконструкторът Игор Сикорский, балетмайсторът хореограф Васил Авраменко, художничката, скулпторка и писателка Оксана Лятуринска, лекарят-изследовател Микола Амосов, поетесата и общественичка Олена Телига, художничката Мария Приймаченко, писателят Иван Багряний, майсторката на бродерията Вира Роик, композиторът Володимир Ивасюк (заглавието на разказа за него е дало името на сборника), политическата деятелка Слава Стецко, дизайнерът Михайло Воронин. Книгата е преведена на български език от български студенти-украинисти от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ под ръководството на тяхната преподавателка Олга Сорока, която е инициаторка на успешния проект. Всички представени в книигата деятели са с изявено украинско самосъзнание и самочувствие, а някои от тях – като Иван Багряний, когото учителите дори наричали „мазепинеца“ – в училище отказвали да учат руски; след нападението на Украйна през 1919 г. от руснаците, мнозина от героите на „Сбъднати мечти“ емигрират на Запад, където продължават учението и работата си. А Михайло Парашчук с право се смята както за украински, така и за български скулптор, защото пристига в България в края на лятото на 1921 г. и остава тук до смъртта си през 1963 г. (Парашчук е оставил своя отпечатък върху много сгради в София. Сред тях са: фасадата на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“; капители за пиластрите на бившия партиен дом – сега сграда на Народното събрание; художественото оформяне на Военната академия „Г. С. Раковски“ – релефи по сюжети от българската история във входното антре; министерство на отбраната — парадното стълбище с двете лъвчета на парапета, коридорите, вратата на зала „Тържествена“; Съдебната палата — орнаментирани рамки на парадните врати; сградата на БНБ — декоративните мотиви с лъвове на „потъващите“ врати и зодиакалния часовник в оперативната зала, разкошния хол на втория етаж с колоните и капителите; орнаменталните дъги над входа на Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“; художественото оформление на Дунав мост; барелефът на Алеко Константинов в Пазарджик; зданието на Централната поща в град Варна.) Художественият език, с който е написана книгата на Анна Багряна, се отличава с особена поетичност и пластичност, които я правят много четивна и атрактивна, още повече че се състои само от 66 страници (!), като на всеки от от героите се падат по не повече от 3, в които обаче са намерили място най-важните моменти от живота им като малки и големи. И все пак това не е детска книга, макар че е написана толкова хубаво – като за деца. Във всеки случай и децата биха я разбрали, въпреки че тя е предназначена преди всичко за възрастните, за възрастните български читатели, които биха искали да научат нещо повече за храбрия украински народ чрез съдбата на двадесет от най-известните му и предани докрай синове и дъщери. Така още по-ясна ще им стане днешната ситуация в Украйна, която продължава да воюва с оръжие в ръка за своята териториална цялост, европейско бъдеще и връщане на п-в Крим от нашествениците. Това, което обединява тези кратки истории, освен общото украинско патриотично и родолюбиво начало, е раждането още в детството – понякога дори чрез знак от небето – на точно определена мечта и на желанието: „Искам да стана….!“ Както казва Слава Стецко, на която е посветен един от разказите в книгата, „всички нас може да ни обедини едно нещо – любовта към Украйна“. Тази любов на украинците е гарант за тяхната свобода и независимост в рамките на обединена Европа. И също ще стане сбъдната мечта.

МАКСИМ МАКСИМОВ КАТО ШАХМАТИСТ В ПОЕЗИЯТА

(Из словото при представянето на стихосбирката „Бумеранг” в Софийската художествена галерия на 26 октомври 2016 г.) Ако не бяха тук Христо Бойчев, който е съученик на Максим от училището в Полски Тръмбеш, или Георги Кушвалиев, с когото са учили заедно в Стопанската академия „Д.А. Ценов” – Свищов, щях да се похваля, че го познавам от най-много време. Но и така не е малко – поне от 40 години във всички случаи. Помня обаче, че Максим беше дебютирал в литературата като хуморист и сатирик. По-късно прописа и стихове и даже взе и да ги печата, а накрай издаде и стихосбирка. И се започна! По времето, когато Максо беше САМО хуморист, се е случвало след поредна сбирка в четвъртък на КМПС „Димчо Дебелянов” да осъмнем пред Студентския дом или другаде, разказвайки си неуморно вицове и разтягайки лакърдии. Помня такава една история, разказвана ми от самия него: Максим е студент в Свищов, живее нейде на квартира. Чете веднъж той някакъв вестник и попада на съобщение с големи букви: „Патриарх Максим замина за Йерусалим.” А Макисм щял да ходи някъде – за изпити ли да учи, във ваканция ли ще излиза, не помня. Взема Максо ножица или линийка и отрязва/откъсва заглавието, а после отрязва и думата „патриах” (че „какво е за него Хекуба?!”) и на вратата на квартирата си залепва: „Максим замина за Йерусалим!” Ето с какъв шегаджия си има работа човек в негово лице! Дълго време след това му виках хаджи Максим и малцина знаеха защо… Та да се върна на поезията на Максим. Като го чета, особено най-кратките му неща (някои по-кратки и от хайку), имам чувството, че решавам шахматна задача. Онези, които играят шах, знаят какво е етюд с мат в един, два или три хода. Това е някаква ситуация в ендшпила, в края на партията, до която се стига от игра, а понякога задачата може и изцяло да е била измислена. Така или иначе, липсват предишните ходове, чрез които в партията се е стигнало до това положение. Същото е, струва ми се, и в стихотворенията на Максо: сякаш ги няма стиховете, редовете, изреченията, предхождащи поантата. Авторът просто ги е спестил, мислел ги е, но не ги е написал. И е останала само поантата, която е толкова изненадваща – точно като мат в няколко хода! И това не е матиране на читателя, а откровение, което озарява оня, който го проумее. И то направо, без да е вървял по пътя на автора до последното му заключение. Сякаш Максо се води в творчестото си от големия полски хуморист и сатирик Станислав Йежи Лец, който казва, че в днешно време трябва да се пише така, щото изречението да свършва в настоящия век! И Максим го прави. Може би това е останало от първоначалното му амлоа на хуморист и сатирик: да бъде кратък като мат в три хода.

ПРЕХОДЪТ И НЕГОВАТА НЕПРЕХОДНОСТ

Може ли да се компенсира закъснението?

На 6 февруари 2020 г. в Столичната библиотека бе представен сборник с доклади от българо-германската конференция на тема „Състояние и актуални задачи за преосмисляне на тоталитарния комунистически период в България“. Сборникът, издаден със спомоществователството на д-р Андрей Ковачев – член на Европейския парламент, е съставен от Стоян Райчевски и Фанна Коларова, които бяха и основни организатори на конференцията, проведена в сградата на „Гьоте институт“ в София през ноември 2018 г. Присъстващите на представянето на сборника бяха приветствани топло от г-жа Юлия Цинзова – директор на Столичната библиотека. Ще припомня, че проведената през 2018 г. конференция бе осъществена по проект на Възпоменателната библиотека за почит към жертвите на комунизма в Берлин и с подкрепата на Федералната фондация за преосмисляне на диктатурата на ГЕСП – Берлин. Тя бе открита със слова на президента Росен Плевнелиев и евродепутата от ЕНП Андрей Ковачев. В конференцията взеха участие 22-а лектори от България, Германия и Сърбия, някои от които присъстваха на представянето на сборника с докладите в Столичната библиотека на 6 февруари 2020 г. и презентираха съвсем накратко своите разработки: Иво Андровски – за съдбата на малко познати поети като Йордан Русков и Георги Заркин, творили в комунистическите лагери и затвори; арх. Елко Хазан – за спасяването от депортация в хитлеристките лагери на българските евреи; Зденка Тодорова – за положението на българската общност в Сърбия; Фанна Коларова – за паметниците на диктатурата и тяхното влияние върху обществото днес; Славимир Генчев – за ролята на журналистиката в годините на прехода; проф. д-р Никола Мърхов – за репресиите над инженерно-техническата интелигенция през тоталитарния период; д-р Владимир Калоянов – за сталинските репресии над българи и германци в Украйна; студентката по медицина Ния Мишонова – за жертвите на комунизма и техните близки. (Когато представи доклада си на конференцията, Ния беше още ученичка в Първа Английска езикова гимназия – София.) В залата при представянето на сборника присъстваха и слушаха с голям интерес студенти по медицина, колеги на Ния Мишонова. Стоян Райчевски и Фанна Коларова потвърдиха във встъпителните си думи тезата, обоснована и по време на конференцията в „Гьоте институт“ (вкл. и от президента Росен Плевнелиев и евродепутата Андрей Ковачев), щото големите проблеми на българския преход от комунизъм към демокрация се дължат преди всичко на липсата на лустрация; тази структуроопределяща грешка позволи на бивши кадри на БКП и ДС да овладеят възлови позиции в обществото, икономиката и бизнеса, както и в структурите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. От своя страна това коства голямото забавяне на реформите в страната и нейното изоставане спрямо други бивши социалистически страни. Друг голям проблем е липсата у обществото и преди всичко сред младите хора на знания за естеството на комунизма и неговата дълбоко престъпна същност. Очевидно е, че това е довело и води до деформации в общественото съзнание, които демотивират хората по отношение на провеждането на радикални необходими реформи, създават вълни от справедливо недоволство, но и на неоправдан евроскептицизъм, нихилизъм и негативизъм. И днес е съвсем резонно да се запитаме: след като толкова сме закъснели, дали ще успеем да наваксаме? 07.02.2020 г.

ИЗКУСТВОТО ИСКА ЖЕРТВИ

Слави Бинев като „птича манна“

През тоталитарно време (по което днес част от населението явно и тайно въздиша) за особено търсените книги се чакаше на дълги опашки. Освен това те се продаваха в комплект със залежала класово-партийна каканижнина – едно конгениално хрумване на болен комунистически антимозък. Така аз например успях да се „уредя“ с „Нежна е нощта“ и „Великият Гетсби“ от Скот Фицжералд барабар с биографиите на някакви идни земеделски и работнически дейци, чиито имена не помня и до днес.

Един ден се бяхме наредили с поета и бъдещ театровед Иван Странджев на сериозна опашка пред книжарницата на пл. „Славейков“, която се намираше на ъгъла между двете кина „Култура“. Чакахме си нахално-упорито реда и си бъбрехме за едно-друго, когато от корнизите на сградата (май там се помещаваше тогава цензорският Комитет по печата) скоропостижно ни нацвъкаха криещите се из нишите под покрива нагли софийски гълъби.

– Я виж с какви пагони се уредихме за вярна служба на Книгата! – леко сконфузено се позасмях аз, късайки листове от някаква тетрадка, за да почистя „манната небесна“.

– Така е – додаде Странджини и след кратка пауза изтърси знаменита реплика, от която цялата опашка избухна в смях и чакането вече не изглеждаше толкова унизително и досадно. – Цивилизацията иска жертви!

А ние се бяхме наредили именно за „Цивилизацията“ от Кенет Кларк, която бяха „пуснали“ на български език с множество илюстрации, след като по телевизията с огромен успех бе минала неговата авторска поредица от лекции със същото заглавие.

За този емблематичен случай си спомням, когато мисля за протестите на част от лявата (шаячената, по израза на Цветан Стоянов) антилигенция и на част от десния снобариат (също близък по произход на шаячената интелигенция) срещу избора на спортиста-мутра Слави Бинев за председател на Комисията по култура и медии в Народното събрание. Толкова е просто всичко: ако не беше неадекватната и откровено снобарска война срещу Бойко Борисов, която само откъсна гласове от ГЕРБ и ги разпиля, едва ли в парламента щяхме да видим мутрите и задниците на некои полутици.

Така е, друзья отляво и отдясно: като сте се наредили на опашка пред Държавата за парче от бюджета (всъщност зад евфемизмите от рода на „грижи за културата“ се крие обикновен плач за пари), ще ви се наложи да изтърпите на свой ред някое и друго изцвъкване върху реверите и гордите си рамене.

Защото Изкуството иска жертви, нали така?