Елегия за Димчо Дебелянов
Виждам, че никое време
няма верни очи.
Който се ражда гений,
до края не му личи.
О, нека страда за трима –
пада му се, и толкова.
Той ще успее в рими
да си излее болката.
Приживе не умеел
първи да се вреди.
Ако знаеше да живее,
нямаше да се роди…
Утре в изпитна тема
ще го включим достойно,
та кандидат-студентите
да си изкарат тройките.
Взели сме му невинно
всичко, що му се пада,
но на негово име
ще учредим награда.
За да схванем отново
пред високия гроб,
че безсмъртни основи
се наливат в окоп.
Разчистване на Дебеляновия двор
То е едно рутинно разчистване
в навечерието на юбилея.
Няма да ни доближи до истината.
Няма и да ни отдалечи от нея.
Времето не щади никого и нищо:
хора и порти, дувари и калдъръм…
Какво остава за пет-шест вишни;
те и наяве си бяха сън!
Разликата между музея и къщата
е в отстоянието до мита.
Стопанинът вече не се завръща –
място е сторил тук за света.
Той трябва и може да бъде предан,
трябва и може да устои
и без да знае дали го следват,
първо моста ще построи.
Не се надява на нищо свише
или да дойде моментът.
Никой, който е страдал истински,
не чака аплодисменти.
Но не скърбете за старите вишни –
и новите ще се прихванат добре!
Поетът, който си е отишъл,
не може повече да умре.
Музей
„Смирено влязъл в стаята позната…“
Димчо Дебелянов
Сега разбирам още по-добре
защо Поета не надига брадва,
кому е нужно всичко да изстрадва
и как – накрая – трябва да умре.
Смирено влязъл в къщата позната
докосвам експонат след експонат –
все бивши вещи от изчезнал свят…
Ненужен никому, по-скъп от вятър.
Портретите ме спират с поглед жив
и аз провиждам светлата им тайна:
смъртта е вечна, истинска, безкрайна,
животът – малотраен и лъжлив.
Манерка, библия и „Заратустра“
(на немски), куфарче… И стихове,
написани от боговдъхновен,
Сибилата надминал по предчувствие.
Обхождам стаите ти, дъх стаил.
Отвън ме варди каменната майка
на куп поети – знайни и незнайни –
убити от любов или Ахил.
Пак влизам в бой – без хленч и без уви.
Все някога и той ще се обърне!
И вие – отмъстени – ще се върнете,
а майка ви ще ме благослови.
Кандидатура
На Димчо Дебелянов
Живях разхвърляно и с хъс,
без маски,
режисьор,
котурни.
Животът ми бе среден пръст
в муцуната на конюнктурата.
В музея на един поет
бях проумял къде е драмата;
талантът е роден с късмет,
от който копче
даже няма.
И затова е разкопчан
животът му така –
до голо.
Той зъзне в каменния храм,
не съжалява и не моли.
Тук няма място за сръдня –
отдавна е направен изборът.
Или си мост, или стена.
А другото е конформизъм.
Затуй не си случаен гост
и участта ти е заслугата:
безсмъртен като римски мост,
по който да прелитат другите.
Добре забравено вечно
Близо до билдинга на „Дженерали”
се ниши старинна къща.
Какво толкова? Просто риалити,
в което тъпкано й се връща,
затуй, че писателят Георги Райчев –
приятел на Дебелянов,
имал две стаички тук под наем
и понявга го приютявал.
Ако не викаме, и сам Димчо,
обезквартирен в нощта,
може по улицата да мине,
свирукайки си с уста.
Лека-полека здрачът на времето
ще го погълне цял.
Казват, че бил симпатичен несретник,
измъчван от идеал.
Може, но всички истински думи
право при Димчо дойдоха.
Друго риалити, когато юноши
се превръщат в епохи.
Завет
„….в игра стихийна уморени
почиват яростни вълни.“
П.К. Яворов
Има такива истини,
дето не откънтяват.
Кратки са като изстрели,
вечни са като лаври.
Яловите абстракции
само себе си раждат.
За да оставиш знаци,
не трябва
да ги нагаждаш.
Някой си търси враг
зарад болни амбиции.
Не може хем да си драг,
хем да имаш позиция.
Истинското признание
с уговорки не става.
То е като въстание –
потушено,
но в слава.
Вече век над морето
телеграфът не стихва:
„Защо
като сте поети
само пишете стихове?”
Слепота
На П. К. Яворов
Разбити бяха всички чети
на жаждата
за свобода.
Войводите измряха с клетви
по македонските бърда.
Затвори любовта безшумно
обречените си очи
и трябваха съдбовни думи,
с които
да я премълчи.
Кой знае, може би отдавна
при него бе дошла нощта:
от времето
на ярка слава
и ненаситна самота.
Да счупим траурната котва
на този кратък епизод
между куршума на живота
и края на един живот!
Поетът може да е сляп,
низвергнат,
неразбран,
невинен.
Но никога – дотолкоз слаб,
че да не може
да загине.
Площад
Букинистите вдигат стан,
а клошарите –
шум за нищо.
Виж, Славейковците едвам
се стърпяват
да не пропишат.
Дядо Петко – за „тоз народ“,
дето не е народ,
а мърша;
а пък Пенчо –
надут и горд,
що фасулковци би попържал…
Има мисъл,
а няма кръг.
Има кръгове,
но са други.
Днес другарят е станал вълк.
Днес човекът е тикнат в ъгъл.
Колелото се превъртя,
но полегна встрани от друма.
Дядо Петко присви уста,
а пък Пенчо прибра бастуна.
Който нямаше,
пак не взе.
Който имаше,
пак е алчен.
Сред забързаните нозе
гладни гълъби дирят плячка.
Чуй, славейковски кратък стих
заглушава за миг фонтана:
само който е ял трохи,
може гълъби да нахрани.
Полет
На Христо Фотев
Поетът няма
пари за билет.
Той пешком прекосява живота.
И се вози на номер пет,
но не тролейбус,
а водка.
Тя го взема на свойте криле
като деус екс махина;
диша и с дробове,
и с хриле
той – братът на Ихтиандър.
Затова като риба в спирт
плува сам между думи и куки,
без да търси зрънце келепир,
по-голямо от чуждата слука.
Колко тъжен е всеки смешник.
Колко жалък е всеки велможа.
А поетът – дори и велик
нищо и никого не превъзхожда.
Сподавете си скръбния вид,
ако зърнете горе Поета,
че из пътя, по който върви,
ни контроли важат,
ни билети.
Поетът няма
пари за билет.
Ала гратис никога не минава!
Той се вози на номер пет,
но не водка, а слава.
Реквием за Христо Фотев
Когато стигнеш истинския бряг,
когато спуснеш котвата завинаги,
когато се превърнеш само в минало,
на мачтата издигнал черен флаг,
когато безсловесният пейзаж
обрасне с патетичните ни статии,
а слънцето като самотен страж
застане край небесната ти статуя,
ще се отрони ли от твоя глас
неповторимото: “Кога ще тръгна?”!
Остана незавършен цял Бургас.
И не достига сребърният въздух.
Но ти си тръгнал.
Вече си на път.
Навсякъде около теб е космос
от съвместими елементи – смърт,
живот, любов, съмнения и острови.
Пристанища с нетрайни имена
прелитат покрай стихналите гари
и бавен влак, натъпкан с тишина,
по релсите се влачи като гарван.
Поел си възхитителния риск
да бъдеш мъртъв – и да станеш нужен
на всеки хоризонт, вълна и бриз,
които продължават да ти служат.
Щом слънцето изпусне струйка дим
и се разпадне бавно тишината,
превъзмогни съдбата си на статуя –
и нека до живот да помълчим.
Елегия за Христо Смирненски
Площад „Журналист”.
На спирката
вечно къкри гъмжило
и барелефът на Смирненски
гледа мрачно-унило.
Кандидати за журналисти
пъшкат на тема „Братя”,
нижат бисер след бисер
още на черновата.
Какво е братството, Христо?
Продължава ли дълго?
Някога ти написа
приказката за стълбата.
И днес който я изкачи,
се променя стократно:
вижда с други очи
своите бивши братя.
Помниш ли всички дрипави
братчета на Гаврош:
сто пъти света съсипаха
и той стана по-лош.
Тъй е – уж будиш народа,
а пък изскача ламята.
Щом свободата е мода,
ще се намерят и братя.
Но докога ще се лъжем,
че надвиват с добро
братята
по перо
братята
по оръжие?
Площад „Журналист”.
Неспирно
хора без братство крачат
под барелефа на Смирненски.
И нито виждат, че плаче.
Балада за Булат Окуджава
В непоправимия Париж
животът продължава,
но всеки днес е духом нищ:
умира Окуджава.
В сърцето — 9 грама смърт.
И никаква отсрочка!
Нали го чака дълъг път
към верния Висоцки.
Отнесе синият тролей
небесния си пътник.
Дори свети Вартоломей
би ослепял отвътре.
Светът е станал чужд и друг,
а земният оркестър
прибра последния си звук,
надвит от нова песен.
Духът на Франсоа Вийон
тревожно се озърта.
Красавици от всеки дом
надничат — милосърдни.
Където и да ида днес,
света не си представям
без неговия нов адрес:
Вселена Окуджава.
Там търся Льонка Корольов
и вечното арбатство;
Надежда, Вяра и Любов
са винаги на място.
Догаря книжният войник.
Хвърчилото се върна.
И госпожа Победа с вик
венеца си захвърли.
Защо му провървя в смъртта,
а, госпожа Чужбина?
(О, пламенно прегръща тя,
ала обича мнимо!)
Булат жадуваше с копнеж
да се помоли някому,
но в пръстите му бликна свещ,
за да подпали мрака.
От днеска Бог с една ръка
по малко ни въздава;
нали му завеща така
самият Окуджава.
Рецитал
„След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор. “
Иван Динков
Той беше толкова голям,
че нямаше къде да пасне,
освен да тъне в гняв и там
да тегне като лъч на място.
Не случи на приятел, враг,
късмет, планета и вселена
и затова край всеки фланг
сърцата си строи на бдение.
Когато възелът бе горд,
разсичаше го без упойка;
щом ангелите нямат хор,
кой прави висшата настройка?
Роден-вроден пророк – и той
не бе осакатен с похвала,
настройвайки на овчи строй
крадците на оригинала.
Не си мислете, че това
го е извадило от мярка:
той е висок с една глава,
която всеки път покарва.
В предчувствие за тих палеж
го чух да ми подсказва фино:
“Не се ли самопринесеш,
ще съществуваш, но мърцина!”
И в този зле преведен свят
аз имам оттогава кройка:
пред нищо не изпитвам глад
и ангелите си настройвам.
В света на сребърните струни
В чест на Владимир Висоцки
Светът на сребърните струни
не се поддава
на разбор.
Там всички тонове и думи
вибрират в неделим акорд.
Не можеш да се вмъкнеш силом.
Или с навирена глава.
Там няма
лековити билки
и юбилейни пиршества.
Не влизай с дебнеща походка —
уж търсиш някакъв познат.
При Окуджава и Висоцки
такива не минават, брат.
Там свободата не е тема.
Събитието не е лукс.
Забраната е забранена.
Настройването е по слух.
Да бардстваш не е занаят,
от който да се преживява.
За да те има
в този свят,
е нужно сам да си октава.
ПОЕТЪТ 1
„И остави ме да си бутам камъка.
Все някога ще стигна до върха…“
Валери Калонкин, „Изкушение“
Поезия и славолюбие
са толкова несъвместими,
че между тях са се изгубвали,
макар и с пропуски, мнозина.
На практика и на теория
задачата е безусловна;
за всичко – от плода до корена –
поетът сам си е виновен.
Не се натиска за прослава
и не обслужва ничий вкус,
а пише стихове тогава,
когато предусети трус.
Не трябват кой знай колко ум,
прозрения или предчувствия:
това, че не е вдигал шум,
не значи, че не е присъствал.
Каквото и да е направил –
известно или неизвестно –
поезията продължава
живота му със свои средства.
Изкачвал се е и по стръмното,
политал е и в пропастта.
Но само от върха на дъното
се виждат трайните неща.
Той е призван да брани трепета
и все пропуска своя ред,
че няма нищо по-нелепо
от изкушения поет.
Поетът
На Тодор Чонов
Вирееш върху пръст
от думи
и под небе от слово бдиш,
опитвайки се неразумно
живота
с тях да осветиш.
Един неуправляем случай
в нелеп и омагьосан кръг,
където вечно
те улучват
стрели от твоя собствен лък.
В каквото и да се прицелиш,
петата ти пронизват пак.
От понеделник до неделя.
И от приятел,
и от враг.
В душата ти е позволено
да си играеш на война;
тъй обществото
ще приеме,
че търсиш в себе си вина.
Видях –
стрелите ти отиват.
Но утре вечният човек
ще те изрита превантивно
от ноевия си ковчег.
И все пак, падайки зад борда,
ти ще успееш да спасиш
поне един
безсмъртен образ,
чрез който да се преродиш.
