Настъпи октомври и спомените ме връщат преди осем години, когато стягах багажа за незабравимото ми пътешествие до Индонезия. Във времена като днешните, когато пътуванията ни са твърде ограничени и почти целият свят е затворен, заради поредната измислица на алчните „елити“, ние съпреживяваме мислено приятните приключения от миналото.
През 2012 г. не беше лека задача да се намери самолетен билет за толкова далечно направление. Исках пътуването да не е твърде дълго, прекачванията да не са много и да е финансово изгодно, сиреч евтино – и вълкът сит, и агнето цяло – невъзможна работа. Много туристически агенции предлагаха смайващо високи цени, но две предложения заслужаваха внимание – осемнайсет часов полет София – Хамбург – Сингапур – Манадо без прекачвания и Истанбул – Доха – Джакарта – Манадо с 2 прекачвания. И в двата случая имаше пътувания с автобус, съответно до София или Истанбул и висене по летищата. Във втория случай двупосочният билет беше по-евтин с близо 50%.
И така, пътуването ми към Индонезия започна – тръгнах на 24 октомври в девет вечерта. А колко дълго беше то – цели 2 денонощия! 9-часово среднощно пътуване с автобус от Варна до Истанбул, но какъв автобус само! Вътре чисто и застлано с килим, въпреки дъжновното време. Двама учтиви шофьори, стюардът минаваше периодично и предлагаше безалкохолни напитки, кафе, чай и дребна опаковани сладкиши.
Рано сутринта пристигнахме на автогарата в Истанбул. Метрото ни отведе точно до летището – часът е седем. Очакваха ме 12 дълги часа до полета до Доха – навярно най-досадните и най-дългите в целия ми живот досега.
Най-после настъпи времето на дългоочаквания 3-часов полет Истанбул – Доха. Летището в катарската столица ме впечатли с учтивите служители. Тук дори обикновените чистачи говорят английски и могат да ви упътят. Въпреки, че Катар се води ориенталска страна, ще останете приятно изненадани, че липсват тарикатлъците на дребно, които ще срещнете дори на летището в Истанбул.
След близо 3-часово мотаене на летището в Доха, дойде време за най-дългия полет в живота ми – 9 часа до индонезийската столица Джакарта. Бях толкова изморен от чакане и обикаляне по летищата, че сложих табелка стюардесите да не ме безпокоят и пропуснах първото ядене. Понеже седалката до мен беше празна, поизлегнах се уж да подремна и се събудих „призори”, 2-3 часа преди да кацнем.
Кацане в Джакарта
Около час преди кацането в Джакарта стюардесите ни раздадоха да попълним едни заявления. Какво внасяме – алкохол, цигари, остри предмети (в т.ч. ножове), огнестрелни оръжия, наркотици. Беше посочено, че може да се внесе 1 литър твърд алкохол и 1 картон цигари за лична употреба. Може и джобно ножче, за огнестрелните оръжия не помня – и без това не носех. Наркотиците обаче са категорично забранени, дори за лична употреба. Даже изрично е написано с големи букви, че смъртно наказание грози всеки, който внесе наркотици в страната.
Трябва да знаете, че местните власти са напълно неотстъпчиви на тази тема. Не си заслужава да изпитвате късмета си дори и за една цигара с безобидната марихуана. Хванат ли ви, всичките пари на света няма да ви отърват от въжето. Ежегодно в страната се изпълняват смъртни присъди на чужденци и дори щатите не могат да спасят гражданите си, арестувани за пренос на наркотици в Индонезия. На летищата има табели и под надписа „Добре дошли в Индонезия!”, стои зловещото „Смъртно наказание за наркотрафикантите!”
Дакато самолетът кацаше, успях да поразгледам през прозореца летището Сукарно Хата в Джакарта. Беше доста обширно и внушително. Покривите на сградите са с много интересна форма – също като на традиционните явански къщи.
Най-после кацнахме в 15:30 ч. местно време, след полет, продължил над 9 часа. Температурата в самолета беше много приятна, но от ръкава, който водеше към летището лъхна жега. В самото летище също беше много приятно – прохладно, чисто, просторно и модерно. Залутах се да търся паспортния контрол, за да ми ударят входната виза – струва 30 долара за месец, но учтиви служители ме упътиха и поне първите ми впечатления от индонезийците бяха много добри. Служителят поиска да узнае каква е целта на посещението ми и след като разбра, че идвам, за да посетя негова сънародничка от Манадо, с която съм се запознал чрез фейсбук преди 4 месеца, остана изключително изненадан, но удари печата и ми пожела приятно пребиваване в Индонезия.
Дотук добре – остана само още един полет, който по разписание трябваше да се осъществи след 3 часа – време, напълно достатъчно, за да си взема багажа и да се прекача, тъй като щях да пътувам с местна авиокомпания. Насочих се към багажния отдел. Един служител с надпис на гърба на фанелката “Porter” дойде при мен, попита ме дали ми трябва помощ и ми предложи количка за багажа. „Брей, че са учтиви”, помислих си и приех, понеже смятах, че в цената на билета е включена и тази услуга. Събрахме багажа и се отправихме, както предполагах, към чакалнята за следващия полет. “Porter”-ът почти не говореше английски и отнякъде изникна един младеж, който почна да превежда помежду ни и по едно време рече: – Моят приятел иска 10 долара, за да ти занесе багажа. Гледай ги двамата нехранимайковци! Веднага нагласиха чужденеца. – Как така 10 долара? Защо нищо не каза отначало? – 10 долара, за да ти занесе багажа – повтори младото диване. А наоколо нямаше никого другиго – нито служители, нито посрещачи. Бяхме само аз, те двамата и багажа ми в количка, бутана от тях. Имах цяло 20, едва ли щяха да върнат ресто. – Добре, ето ви 20 – 10 на тебе, 10 на него и ми оставяте багажа. Двамата мърльовци се оттеглиха доволни.
По-късно разбрах, че тази услуга наистина е платена, но цената е 10 хил. индонезийски рупии на чанта или куфар, което е около 1 долар по тогавашния курс. На мен щеше да ми струва 4 долара, но всъщност ми излезе петорно. Е, какво да се прави – ганювците са навсякъде.
Най-после Манадо
След като се отървах от двете пиявици, запътих се да се чекирам за последния полет – трябваше да ми проверят документите и да ми приемат багажа. Тук ме чакаше нова изненада – служителката ми каза, че трябва да платя за багажа 40 хил. рупии. Обясних, че съм си платил билета и би следвало цената да включва това, но тя настоя на своето. Проклети изнудвачи, рекох си и май вече съжалявах, че дойдох дотук. Както е казал бай Ганьо – навсякъде гут морген и все пари искат. По-късно разбрах, че е обичайна практика вътрешните линии да ти таксуват багажа отделно.
Какво да се прави като си съвсем сам в чужда и далечна страна – обясненията не помагат, плащаш и това е. Тук белият човек е рядкост и привлича всякакви отрепки, тарикати и изнудвачи. Както и да е, и това изпитание мина – отправих се към чакалнята за полета до Манадо.
Часът е 6 вечерта и се беше стъмнило. Съобщиха, че полетът ще закъснее с малко, но с колко, никой не каза. Подхванах разговор с други чакащи – усмихнати, учтиви и приятни хора и лека-полека мнението ми за местните се подобри. На всички им беше интересна историята на пътуването ми дотук и причината да го сторя. Обясниха ми, че е съвсем обичайно полетите да закъсняват с малко. Индонезийското „малко” в случая беше час и половина. В 8 вечерта най-после излетяхме за Манадо.
След малко повече от 3 часа най-после пристигнах на крайното си местоназначение. Летището в Манадо също е модерно, красиво, чисто и осветено. Този път си взех сам багажа, въпреки любезно предложените услуги на един портър, които отказах, предвид неприятното ми изживяване в Джакарта. Не знам дали от умората, но ми се стори, че никога преди не бях попадал сред толкова много хора и глъч.
Оживлението беше повсеместно. Натоварен с багажа бавно се отправих към изхода. Там ме чакаше Юлиани с две приятелки и две роднини. По-късно разбрах, че всички били безкрайно изненадани на смелостта ми да се отправя съвсем сам в напълно непозната за мен страна, без да познавам никого и без да говоря езика. Най-после се запознахме и на живо. Извън летището, макар и след полунощ, беше 30-градусова жега, но едва ли трябваше да очаква друго, щом държавата е разположена на екватора.
Досега не ми се беше случвало толкова мило посрещане. Към приятелките и роднините ще добавя, че отвън ни чакаше кола с шофьор, организиран от Юлиани. Освен това, в малък „хостел” за мен беше запазена стая с климатик, за да се приспособя постепенно към местната жега. Все пак, като тръгнах от Варна беше едва 11 градуса.
