Излизането на неговата автобиографична книга „От любов“, от която ви предлагаме откъс, съвпадна с борбата му с новия коронавирус
Веселин Маринов се е заразил с COVID-19 и е постъпил в МВР болница след едноседмично лечение в домашни условия, съобщиха медиите в началото на седмицата.
Догодина, през август, един от най-обичаните български певци трябва да отпразнува четири десетилетия на сцена, през които записва 23 студийни албума и изнася хиляди концерти. Междувременно излезе неговата автобиография, озаглавена „От любов“ и описвана от издателите му като „болезнено откровена“.
В навечерието и на своята 60-годишнина (роден е на 4 август 1961 г.) Веселин Маринов споделя със самоирония и носталгия за преживяното през годините на цели 400 страници, отдавайки своята благодарност към всички, помогнали му през годините
Написана като разказ, тази книга започва от безгрижното му детство във великотърновското градче Полски Тръмбеш, продължава с годините в казармата, приятелския съвет да кандидатства в Консерваторията и първите студентски години, участието си в група „Импулс“, решението да продължи по свой собствен
път, до Германия и обратно, както и откриването на шлагера – музиката на сърцето му.
Певецът разкрива любопитни подробности около работата си с композитора Тончо Русев и поета Евтим Евтимов, които пишат за него емблематични песни, както и кои са причините да сключи договор с „Пайнер“ и да прекрати отношенията си с „Мега музика“.
Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Сиела“:
Емил – моят идол
Емил Димитров е певецът, който насочи начина ми на мислене в музиката. От него попих любовта към шлагерния стил, на който съм верен и досега. Направи го чрез песните си, които звучаха денонощно у дома, когато бях малък.
Майка много обича Емил и имахме всички негови плочи.
Не че нямахме и на Лили Иванова – те двамата бяха големите певци, които цялата държава обичаше в онези години. Но Емил Димитров беше изпълнителят, когото майка и татко слушаха най-много. Особено след като си купихме голям грамофон „Хармония“, цял шкаф. Песните му наистина зазвучаха денонощно и аз някак подсъзнателно растях с неговата музика.
* * *
Видях Емил за пръв път на първия концерт в живота си въобще. Бях в осми клас. Може би се повтарям, но това е незаличим спомен за мен. Концертът му беше на живо в читалището на Полски Тръмбеш. Емил дойде, облечен целият в бяло. Беше с оркестъра си, толкова грандиозно изглеждаше всичко в момчешките ми очи!
Понякога дори се питам дали някога, изправяйки се пред деца, пред млади музиканти, бих се радвал на такъв респект, какъвто аз изпитвах към него? Дали млади момичета и момчета, които харесват песните ми – дали могат понякога да ме почувстват по подобен начин? Едва ли.
Информацията в момента е огромна, от всеки ъгъл можеш да научиш всичко за всеки, заливат ни стотици музикални канали по интернет и вече го няма момента на вцепеняване пред твоята звезда. Докато тогава Емил Димитров и моят първи концерт в живота ми въобще ме промениха завинаги. Не спах през цялата нощ след това! Наистина не се забравя.
Защото именно Емил със своята чувствителност, с тази негова романтика, с тъгата в песните му, с речитативите, с всичко, което беше той за мен, ми повлия и ме накара да усетя с каква музика искам да се занимавам, какви да са песните, които искам да пея.
* * *
Кариерата му залязваше пред очите ми. Може би стана подвластен на алкохола и на парите… не знам какво се случи с него, но всички знаем как Емил си отиде от болести, причинени му от живота, който водеше. Затова нямаше как да общувам с онзи Емил, когото като юноша толкова исках да познавам.
За пръв път имахме общо участие по време на конкурс за „Мис Хасково“. Беше през 1985-а. Бях съвсем млад изпълнител, току-що напуснал група „Импулс“, това беше от първите мероприятия, на което ме поканиха като самостоятелен изпълнител. Седяхме с Емил на една маса, той не спираше да пие, но хората нямаха търпение да го видят на сцената.
Всичко беше на плейбек и въпреки това публиката бурно го аплодираше! Емил беше идол! А за мен тази първа реална среща между нас като музиканти остана паметна по друга причина.
Емил ми разреши да изпея негова песен. В албума „Горчиво вино“ записах „Любовта замина“ – любима ми е. Още тогава, на масата в Хасково, той ми разреши да я пея. Каза: „Веско, пей тази песен, щом ти харесва. Много добър певец си. Ако искаш, ще ти дам и друга? Кажи, колко песни искаш да ти дам?“. А аз: „Бате Емо, не мога така…“
След години го поканих на моя първи голям концерт в НДК на 18 май 1995-а. Медиите гърмяха как там бил Жан Виденов, а аз бях толкова щастлив, че моят музикален идол е приел поканата ми да бъде гост на това толкова важно събитие в живота ми. Моят идол Емил Димитров седеше на първия ред в Зала 3 и ме аплодираше.
* * *
Когато имах възможност, му помагах. Дори така, с епизодичните си гостувания в неговата къща. Емил можеше да движи само едната си ръка, но все още говореше добре.
Запяваше ми нова песен, която току-що беше направил. В тези мигове на откровение казваше: „Веско, кажи колко мои песни искаш да изпееш, да ти ги дам всичките! Като си отида един ден, пей ги, колкото можеш да носиш.“
Казвах му: „Не, бате Емо, докато си жив, никога няма да го направя; трябва да се оправиш, тепърва те чакат хубави мигове в живота.“ Такива неща му говорех.
Емил беше почти парализиран. Понякога го посещавах в дома му. Опитвах се да му помагам, пари дори оставях, за да се чувства по-спокоен. И много други хора му помагаха. Ако не се лъжа, Йорданка Христова беше основният двигател на един голям концерт в подкрепа на Емил Димитров. Никога не бях виждал така Зала 1 на НДК – друг път трудно допускаха правостоящи, но тогава, за Емил, бяха пуснали може би толкова правостоящи, колкото бяха и седящите места в залата. Така го обичаха хората! И продължават да го обичат.
До ден днешен той е любимият ми български изпълнител и пример за музикант, за безумно талантлив композитор, за голям певец и много добър човек. Щастлив съм, че имах късмета да го познавам.
Веднъж му казах: „Бате Емо, ще тръгвам, защото имам концерт в Летния театър във Варна“, а той: „Веско, през 1979 г. имах в девет дни 18 концерта в Летния театър на Варна.“
Представяте ли си – девет дни, по два концерта! Така беше, млади бяха, големи звезди в разцвета на силите си, навсякъде интересът беше огромен. Държавата беше коректен платец към артистите. Концертна дирекция беше стройна структура, която даваше възможност при голям интерес самите изпълнители също да печелят достатъчно. И е имало смисъл във всичко това.
Вероятно то бе и причината преди няколко години да запиша албума „Носталгия“ и да изпея песните на хората от онова време, които ме направиха певеца, който съм сега.
