Поредната сатирична книга на Алек Попов за експедиция, която търси потомците на древните българи, вади на показ всички комплекси, превърнали се в част от народопсихологията ни
Две десетилетия след култовата сатира „Мисия Лондон“, екранизирана с голям успех, писателят Алек Попов се завръща с нова мисия, която пренася читателя в съвсем различен, екзотичен свят – свят на приключения и любовни перипетии, на диктатори и волни джигити, свят на песни, шамански заклинания и танци по тънкия лед на голямата политика.
„Мисия Туран“ е описван от издателите му „Сиела“ като мозайка от патриотични страсти, политически интриги, балкански и далекоизточни нрави, в която най-абсурдни ситуации плашещо напомнят за реални събития и герои – алегорична история за партията шах между свободната воля на малките хора и геостратегическите планове на големите играчи…
Сюжетът: От прашните пътища на далечен Туран, малка изостанала република по средата на азиатския континент, някога е поело своя поход към Европа великото българско племе. Или поне това е хипотезата на уважавания, но ексцентричен проф. Несторов. За да докаже теорията си, той поема към необятните турански степи, придружен от красивата си дъщеря Косара и своя напорист асистент.
Междувременно в България се задават избори. Демографската криза заплашва да срине рейтинга на политиците. Нацията се топи, необходими са спешно нови гласове. Откриването на потомците на прабългарите би могло да реши всички проблеми. Но къде могат да бъдат намерени те?
По всичко изглежда, че мисията на проф. Несторов е от ключово значение за съдбата на родината ни, а честта да ѝ помогне се пада на проф. Докузанов, идеолог на телевизия „Онгъл нюз“, експерт по градежи на автентични крепости, продавач на митове и ритуални чаши от черепи на византийски войници.
Историческият процес за интегриране на братския турански народ е на път да се превърне в реалност. Но дали наистина те искат да „влязат в Европата“? И на каква цена?…
Предлагаме ви встъпителен откъс от „Мисия Туран“, предоставен от издателството:
1.
25 години по-късно…
Кемперът се носеше по пустото напукано шосе, полюшваше се плавно насам-натам като претоварена лодка: „Фиат Дукато“, среден клас, модел 2001-ва, с изпъкнала козирка над шофьорската кабина и ъгловато купе. Зад волана седеше млад мъж, към 30-те, с удължено от умора лице, дискретно, ала видимо олисяващ. Носеше светла риза, навита до лактите, и елече за сафари в цвят каки.
На съседната седалка, опряла колене на таблото, се беше изпружила особа от женски пол, обута в къси дънкови панталонки и черни платнени кубинки, стигащи чак до прасците ѝ. От време на време мъжът зад волана инстинктивно отклоняваше поглед към дългите ѝ крака, при което машината едва доловимо занасяше наляво.
Младата жена имаше лъскава гарванова коса, сплетена в дълга, тежка плитка, падаща върху рамото ѝ. Носеше размъкнат сив потник, под който се подаваха цикламено-розовите презрамки на спортен топ. Сините ѝ очи се рееха в пространството зад прозореца. Безучастна, отвеяна, както само 25-годишните момичета умеят да бъдат.
От ушите ѝ излизаха жици на слушалки. Тя поклащаше глава в такт с музиката, като издаваше спорадично серии от дразнещи звуци, напомнящи пукането на балончета от дъвка с различна плътност и големина.
– Трябва ли непрекъснато да го правиш? – обърна се той към нея.
Момичето не му обърна внимание или по-скоро не го чу. Той повтори въпроса си по-силно. То свали едната слушалка и нададе ухо.
– Какво да правя?
– Тези звуци…
– Имаш нещо против моя бийтбокс? – повдигна вежди то.
– Не, но… Не ти ли писна?
– Не.
Внезапно в задната част на фургона настъпи раздвижване. От кушетката, свряна в ъгъла, се надигна призрачен силует и отметна спалния чувал, с който се беше завил. Още сънен, мъжът се озърна неспокойно, сякаш недоумяваше къде точно е попаднал. Потърси очилата си, надяна ги и отмести пъстрото, не особено чисто перде, висящо над леглото. Сребристата му широка брада потрепери от вълнение.
– Хронев! – разнесе се вик. – Подай координати!
Мъжът зад волана трепна. Извърна глава, при което машината отново кривна, но той своевременно я върна в границите на пътя. Брадата щръкна между предните седалки в съчетание с внушителен обръснат череп.
– Преди час минахме границата – докладва Хронев. – Движим се по определения от вас маршрут, учителю.
– Защо не ме събудихте?
– Защото спяхте.
– Хубава логика! – сърдито поклати глава възрастният мъж. – Нали ви казах да ме събудите, щом навлезем в Саянския проход?
– Тя каза да ви оставим да се наспите. – Хронев кимна към момичето и добави: – Нищо особено не сте изпуснали…
– Спри! – отекна в ухото му.
Кемперът заора в грапавата настилка.
Вратата се отвори, брадатият мъж изхвърча отвътре, облечен в бяла фланела с дълги ръкави и широк панталон със смъкнати тиранти. Той направи няколко крачки към необятния простор, ширнал се отвъд шосето, и се свлече в тревата. Изскубна няколко стръка и пое уханието им с пълни гърди. За миг усети замайване. Беше като целувка със загадъчна степна красавица. Дъхът ѝ, наситен с ухания на непознати билки, изпълни кухините на тялото му и се изкачи до мозъка му. В очите му заблестяха сълзи.
– Тате! Какво ти става? Добре ли си? – обади се момичето зад гърба му.
Той не помръдна. Обърнат към пустошта, търсейки нещо с поглед… Някакъв знак може би. Оправдание за всички усилия и жертви да се добере чак дотук – до географския център на Азия! Нещо, което, макар и за миг, да повдигне покрова на древната тайна. Да блесне и да изпрати сигнал. Добре дошъл! Отдавна те чакахме!
Нищо обаче кой знае колко достойно за отбелязване не се мяркаше на хоризонта, освен няколко причудливи облака, обагрени от залеза, разтегнати над еднообразния пейзаж. Беше началото на май, степта се наливаше с живот, макар все още плах и невидим.
– Професор Несторов… – нерешително пристъпи Хронев.
Несторов се изправи и приглади с достойнство брадата си. Асистентът и дъщеря му го наблюдаваха отстрани със смесица от безпокойство и респект. Какво пък, подсмихна се наум професорът, малките странности само подхранват авторитета.
– Деца – важно изрече той. – Въпросът не е само да стигнеш, но и да продължиш. Рано е да празнуваме. Истинската работа тепърва предстои. Всички на борда!
Кемперът отново се заклатушка по пустото шосе. Сега на седалката до шофьора се беше наместил Несторов, а дъщеря му беше пратена в креслото до вратата. Това не личеше да е променило особено отношението ѝ към света. Кръстосала крак връз крак, тя се поклащаше в ритъма на жужащата в ушите ѝ мелодия, като я допълваше от време на време със звучния пукот на бийтбокса.
Слънцето вече беше потънало зад далечните хребети, ала небето още светлееше, пронизано тук-там от острия блясък на ситните като песъчинки звезди. В скута на Несторов сивееше екранът на таблет с интегрирана джипиес система. Пръстите му шареха по тъчскрийна, търсеха малката синя точка, указваща местоположението им.
– Мамка му! – изруга професорът. – Пак изчезна!
– Сигналът е скапан – поклати глава Хронев.
Несторов отвори жабката, измъкна някаква парцалива карта и я разтвори върху таблото. Излинелите ѝ сгъвки едва я придържаха да не се разпадне на части.
– Класическите методи са най-сигурни – промърмори той.
Извади стар военен компас, наложи го върху картата и започна да мери нещо. Маршрутът на експедицията беше отбелязан с червен и черен маркер. Червената линия очертаваше цялото трасе, а върху нея с дебел черен пунктир беше нанесено вече изминатото разстояние. Черната линия почти беше погълнала червената, с изключение на последните два сантиметра.
Картата покриваше територията на Централна и Западна Азия и късче от Европа. Маршрутът следваше прочутия в древността Нефритен път: тръгваше от Балканите, прекосяваше степите между Черно и Каспийско море, караше през пясъците на Казахстан, по брега на езерото Казъл-кум, покрай свещения конус на Тяншан, минаваше през тайгата, пресичаше могъщия Об и навлизаше в Мисунинската долина, люлка на многобройни цивилизации. Повече от 5000 километра!
Оттук нататък Нефритеният път продължаваше към Китай, през земите на древния народ хун-ну, а червената линия завиваше на юг към слабо познатите територии между Саянския хребет и Северномонголското плато. Крайната точка беше Туран, бивша автономна република в състава на СССР, а днес горда, независима държава.
Тръскането на каросерията караше стрелката на компаса да танцува като пияна.
– Така… – мърмореше си професорът. – Тук някъде се пада курганът Алтън Хага, където Пономарьов е изкопал скитската принцеса. Аулът на Батай Севги-Кан се намира на около 60 километра пò на изток. Там е първата ни спирка.
Той вдигна поглед от картата и тревожно огледа местността зад прозореца.
– Да не сме го отминали?
– Кое? – обърна глава Хронев.
– Кургана на Алтън Оол Хага.
– Знам ли вече и аз… – изпъшка асистентът и сви рамене.
After 700 meters, turn left, неочаквано се разнесе женски глас с метални нотки. 26
Несторов извади таблета от страничния джоб на седалката. Джипиесът мистериозно се беше съживил. Малката синя точка пъплеше по едва доловимия контур на шосето. Той намали мащаба на картата, за да добие по-ясна представа за местонахождението им. Свери координатите с маршрута, отбелязан на хартиената карта, и се намръщи. Нещо не беше както трябва… Той отново увеличи изображението, после пак го смали.
– Хронев! – тонът му не предвещаваше нищо хубаво. – Ти май си хванал някакъв друг път?
– Друг път, друг път! – нервно отвърна мъжът зад волана. – То понеже са много!
After 300 meters, turn left, прилежно напомни електронният глас.
– Губи ми се аулът на Батай – промърмори професорът, взрян в екранчето.
– Е, то не всяка керемида е отбелязана… – подхвърли Хронев.
– Юрта! – поправи го онзи.
Светлината над степта осезателно помръкна, Хронев включи фаровете.
Ду-пъ-тъ, ду-пъ-тъ, ду-пъ-тъ, бок-бок, носеше се от задната седалка.
– Косара!
After 50 meters, turn left, настойчиво призова таблетът.
Мъжете се втренчиха в грапавата лента на шосето в очакване на табела или друг пътен знак, загатващи за разклонение. Кемперът забави ход, заобиколи една страшно изглеждаща дупка и спря.
