В последната десетдневка на октомври в групата Капитан Петко войвода – живи следи се появиха снимки на книгата Маронската битка от Христо Попконстантинов, издадена във Варна, през 1889 г. Помести ги моят приятел Никола Манчев, най-големият съвременен изследовател на живота и делото на знаменития ни революционер.
Понеже книгата е писана със старите букви и правопис – от Освобождението до правописната реформа през 1945 г., реших за улеснение на вас – любознателните читатели, да я препиша според съвременната норма и да я ви я представя, като съм запазил начина на изразяване на автора.
И така, нека да видим описанието на града Мароня от самия писател Христо Попконстантинов:
На югоизток от град Гюмюрджина, под полите на едно от най-южните Родопини бърда, в подножието на бърдчинката на Френк-Бунар, близо до беломорския бряг, разположен е приморския градец Мароня. Градецът лежи в една малка котловинка, заградена с ниски могили, само към морето има един проход, по който тече един приток от градеца и се втича малко по-долу в реката Дермен-Дере. Тоя градец има своя стара история от времето на Родопския войвода Момчил; има и свое старинско значение, като седалище на управители и владици. Гюмюрджинските владици и до днес носят титлата „Агис Маронис“.
Гюмюрджина строежът на българското Канаклийско училище, около 1912 г.
Сега Мароня има 800 къщи, с 5,000 до 6,000 жители от гръцка народност
Къщите са много на често скупясани, по-много са двукатни и трикатни. Климатът е добър, почти италиански, населението е много здраво, водата за пиение е планинска. Къде долния край на градеца има един мейданлък обграден с дюкяни и на средата му стърчат 5-6 стълбати чинари и две чешми с планинска вода студена. Всяка събота, околните села се събират на пазар, да продават земните си произведения, а да си купуват някои потребности, каквито не могат сами да си произвождат.
Гюмюрджина товарни камили, около 1913 г.
Никакъв коларски път няма от градеца за някъде, та затова населението от градеца и околните села свързани с него по поминъчни причини, работят с коне, мулета и магарета. При тоя кратичък очерк за градеца, окръжен само с български села не ще да е излишно да споменем, че като център на едно приморско краище, осем пътища излизат от него. Тези пътища са: 1) за Гюмурджуне; 2) за пристанището Кара-агач, за Енидже и Скеча; 3) за Маронското малко пристанище, което лежи един час на юг от градеца; 4) за гората Св. Георги; 5) за Макри и Деде-агач; 6) за селото Ташлък и ближните около него села; 7) за Софулар; и 8) за селата: Кара-курджалъ, Кара-агач-кьой, Чадърли и др.
Гарата и пристанището в Деде-агач 1910 г.
Романтически изглед има гората Св. Георги; тя лежи на югоизток от Мароня и от сичките й страни стърчат сиви стръмни канари. Само по една страна може человек да възлезе на нея. Тук там по каменоците се зеленеят дафинови и кестенови дървета, а на южните й поли изобилуват благословени маслинени дървета. На най-високия връх се белее параклис на Святему Георги името. До параклиса има кладенец със студена вода, има и една дълбока зандана, останала там от незапомнено време. От далек, гората Св. Георги има изглед на облак или мъгла. В каменливата тая гора, освен хвъркати птици, друго нищо не може да обитава.
Деде-агач общ изглед
Половин час към югоизток от градеца Мароня,
е мястото на стария град със същото име. Там има развалини от крепости, по между които се намира една стара черква на име на Св. Хараламбия.
В околностите на Мароня са разложени българските села: Кушланлъ, Хаджилар, Денизляр, Чадърлъ, Кара-агач, Кара-курджалъ и Совулар, и турските: Ярдъмлъ, Муратлъ, Салманлъ и Ташлък.
Българите в околността на Мароня се намират в голяма простотия. Само в едно от споменатите села, а именно в Кара-агач, преди Руско-турската война, българский язик е бил въведен в училището и славянский в черквата. Ала и това е било привременно.
Градецът Мароня няма за сега, освен търговска важност. За гърците е важен като старовремско владишко седалище; за турците преди войната той е бил известен по това, че на 11-й май 1876 год., когато в северните Родопини бърда и Средна гора, възстанието едвам било потушено, Петко войвода извлече из градеца Мароня гърка Калън Тома и го завлече в околните гори, където го и осъди на смърт, зарад неговото предателско поведение. За новата история на Родопите този градец не е без значение. В смутното време за турците, след поражението на турските войски при Пловдив, Мароня и околностите му е била завладяна от известния на читателите ни Петко войвода. В тая си книжка, ние даваме едно по-подробно описание за завладяването и изоставянето на гр. Мароня, от речения войвода, към края на 1877 и началото на 1878 год.
