май
10
2008
Събуждам се от първите слънчеви лъчи, погалили ширналия се пред очите ми път. Някъде към шест сутринта е. Шофьорът тихичко слуша някаква чалга, докато пътниците един след друг се размърдват на седалките. Близо сме до Истанбул и аз нетърпеливо се взирам в сивата магистрала. Очаквам да го видя — градът на първото ми излизане в чужбина, моята първа и незабравима любов…
Истанбул
Град, в който човек се влюбва от пръв поглед, но започва да обича едва след като го опознае. На мен ми предстои да го открия отново.
Доволна съм, че съм успяла да поспя, въпреки дългото пътуване, силното хъркане на някакъв типичен „балкански субект“, разположил се на седалката зад мен и нелюбезната стюардеса, която през цялото време караше мен и Иван да се чувстваме като натрапници, качили се на автобуса без билет. Като цяло и двамата останахме разочаровани от услугите на автокомпанията „Метро“ и дано в скоро време не ни се налага да пътуваме с техните автобуси!
Пристигането ни в Истанбул бе истинско облекчение! Трябваше да стигнем до любимото ни място в новата част на града — кварталът Бейоглу, където се намира и прословутият площад „Таксим“. В Турция обаче е малко трудно за човек, който знае само английски… Там повечето хора, дори и младите, не владеят добре този универсален език, на който туристът винаги може да разчита Добре, че се можем да се разбираме със знаци навсякъде по света…
Успяхме да се качим в някаква препълнена маршрутка за Таксим. И се започна… Такова лудо каране не съм виждала никъде другаде. Този шофьор не само външно приличаше на Дарт Вейдър, защото имаше малко обратна захапка, но и караше като луд! Ние седяхме най-отпред, а аз през цялото време се чувствах като пилот от Формула 1. Непрекъснато изпреварвахме други коли, а около нас всички караха сякаш се бяха наговорили да не спазват правилата… И така — 20—30 минути. Сигурно е голямо удоволствие за любителите на високата скорост, но за мен бе мъчение.
Първото нещо, което направихме, когато се добрахме до Бейоглу, бе да се настаним в познатия ни хотел „Силвия“. Намира се на една тиха уличка, перпендикулярна на централната Истикля. В квартала има изобилие от хотели и хостели, така че всеки може да избере най-доброто за себе си. Цените варират, но можете да си намерите хубаво място за преспиване до 30—40 евро на вечер.
Все пак не забравяйте, че Истанбул не е място, където се спи
„Истикля“ също е улица, която не познава съня. Ако трябва да препоръчам едно място в Истанбул, което трябва задължително да посетите, то е „Истикля“. Сигурна съм, че има хора, които биха ме попитали: „Да бе, какво толкова може да има в една улица?“. Всъщност там има толкова много, че не мога да го опиша с няколко изречения.
Може би защото аз всъщност истински обичам улиците. Обичам ги повече от градовете. Навсякъде откривам по една любима улица, която сякаш живее свой, паралелен живот в рамките на града. Улиците притежават свойството да се променят, но и да остават непокътнати от времето. Уникални са в своята различност. За мен те винаги са били символ на живота. Онзи, космополитния, пред който не съществуват граници, различия или невъзможни неща. Улици като Истикля са пълни с хора по всяко време на деня или нощта, а когато се разхождаш по тях, чуваш музиката на живота от всеки ъгъл. Подобни улици притежават енергия, от която можеш да черпиш денонощно. Животът се случа, докато вървиш по тях. Не е необходимо никакво усилие, за да го усетиш как прониква във вените и в ума ти. Когато наблюдаваш една такава улица, разбираш с какво са различни хората, които имат привилегията да се разхождат всеки ден по нея. Те са освободени като дух, пълни с енергия, усмихнати, живи… Като деца на тази космополитност, отдавна са свикнали с очарованите погледи на туристите и весдесъщото им любопитство. Понякога ми се струва, че улиците ревниво пазят спомените си и имат свой таен, собствен живот. В Истанбул просто няма как да е иначе… В града на контрастите каноните на религията са се претопили във влиянието на Запада. Може би това е един от малкото градове, където можете да видите витрини с шоколадови великденски зайци и боядисани яйца, редом с джамиите и тайнствените молитви на ходжите, които огласят града привечер.
Нашата първа закуска бе символична за мен. Няколко дни се тръшках на Иван за бюреци и банички, така че естествено той ме заведе в познатата ни
закусвалня точно срещу „Галата сарай“
Тази „бюрекчийница“ се отличава с примамливо-вкусната визия на своите кулинарни произведения, изложени зад лъснати до блясък стъкла на витрината. Персоналът е изключително любезен и се дели на няколко подразделения: сервитьори, калфи, чираци и управител. Последният е един мил на външен вид човек, който отправя заповеди към останалите на много тих глас. Тук можете да видите най-различни хора — от турски юпита с костюми до майки с деца, туристи и младежи. Всички с охота отпиват от традиционния за страната чай и закусват със су-бюрек (буквално: „воден бюрек“, направен е от юфка и сирене, което обаче няма вкус на сирене, защото не е солено; плюсът е, че не е мазен и е някак неутрално приятен на вкус). Ние с Иван от лакомия си взехме и един обща „спанаки бюрек“ или нещо такова, за съжаление се състоеше само от спанак и кори. Въпреки това изборът в тази малка „бюреко-баничарница“ е голям! Можете да хапнете сладък бюрек (поръсен е с пудра захар) или добре познатия ни бюрек със сирене. Персоналът вече е разширил асортимента на предлаганите тестени вкусотии — има няколко вида дребни турски сладки и соленки, както и малки банички…
Всъщност навсякъде по „Истикля“ ще ви предизвикват с подканващото „Буйрум“ („Моля“ или „Заповядайте“), на което по-добре отговаряйте избирателно. Ние винаги се ръководим от витрините и обикновено не грешим Аз например вечерях в една страхотна и незабележителна на пръв поглед закусвалня по средата на „Истикля“, която си харесах от пръв витринен поглед Тъй като изобилието от храна е просто неописуемо, е добре човек да се спре или на нещо познато, или на нещо наистина привлекателно. В този случай аз не сгреших. Хапнах задушени, леко лютиви гъби, както и пилешко филе с някакъв непознат за мен бял сос (на вкус бе като кашата на баба, която толкова обичах като малка). Истанбул наистина е царството на храната. Ако сте решили да качите няколко кила, моля, заповядайте в рая на манджите Този град със сигурност няма да ви остави равнодушни! Отвсякъде се носят примамливи и апетитни миризми, явно хубавата храна е едно от важните неща за турците Любителите на сладкиши също няма да останат разочаровани. Цялото изобилие на източните изкушения ви очаква в Истанбул! Не мога да препоръчам нито един типичен турски сладкиш, просто защото не ги обичам. Но изглеждат неустоимо на витрините, нали
Задължително се разходете
край моста на Златния рог
Навярно неслучайно го наричат така… Когато застанете там преди залез слънце, всичко наоколо ви се струва различно — обагрено е в златисто. Въпреки неприятната миризма на застояла отпадъчна вода и виковете на рибарите, които сякаш денонощно ловят златната рибка, скупчени един до друг на моста, можете да се насладите на гледката и красотата на Босфора привечер. Тогава слънцето залязва над Истанбул, а повърхността на водата и малките нагънати вълни изглеждат като изтъкани от златна коприна.
Под моста има
чудесни автентични заведения
(като например „Dersaadet“), където ще ви предложат турска музика наживо, табла, наргиле, бира „Ефес“ и гледка към морето. На това му казвам „перфектна комбинация“ Удоволствието е пълно — заради вкуса на ароматния тютюн и топлината на въглените, които поддържат пламъка в наргилето; както и заради тръпчивия вкус на турската бира и тъгата на музиката, която сякаш звучи като една песен. Мелодия и думи, които не разбирам, но възприемам като история за любов, ревност, раздяла и самота. Турската музика носи в себе си някаква отчаяна страст, контрастна като самия живот.
Едно от нещата, които аз не бях преживяла при предишното ни
пътуване до Истанбул, бе разходката с кораб по Босфора
Качихме се на ферибот, който бе побрал „цялото европейско-американско туристическо войнство“! Докато се разхождате покрай пристанището, със сигурност ще получите поне десетина оферти за този прословут тур по Босфора. Ние се качихме случайно и останахме доволни, въпреки че платихме по 20 турски лири на човек (тоест — по 20 лева). Продължителността на разходката бе час и половина — време, напълно достатъчно, за да се насладите на морето пред очите и на вятъра в косите:), но най-вече на прекрасната гледка първо към европейската, а после и към азиатската част на града. По-живописна определено е европейската страна, но пък на брега на азиатската има невероятни вили с лични паркове, басейни и яхти — „бели спретнати къщурки с по две яхтички отпред“ Иван доволно направи сума ти снимки на корабите по Босфора, където движението ежедневно е доста натоварено
След разходката и освежаващия морски вятър, хапнахме по един „балък екмек“ на пристанището, подлъгани както от глада и аромата на печена риба, така и от купищата туристи, примесени с турци, които доволно ядяха тези своеобразни сандвичи за по 3 лири. Всъщност се оказахме истински „балъци“, защото не успяхме да се нахраним с парчето бял хляб и малко риба, така че се насочихме към дюнерите около
централния площад „Таксим“
Тук се намира и паметникът на Ататюрк, чийто лик може да видите навсякъде в Истанбул, а предполагам, че и в цяла Турция. Аз лично съм впечатлена от историята на живота му и от това, което е направил за страната си — истинска културна революция на фона на строгите религиозни забрани, които дори днес са видими в Турция. По-старото поколение сякаш живее в друг свят — свят на религията, спокойствието и вечния ред на нещата. От друга страна младите хора тук изглеждат съвсем различно. Съчетали са традициите на Изтока с влиянието на Запада и изглеждат някак разделени между несъвместимите на пръв поглед различия (например момичета със забрадки, дълги черни поли и кецове „Converse“).
И ето — от площад „Таксим“ отново бавно се спускаме надолу по „Истикля“, към новата европейска част на града. Търсим подходящо заведение, където да пийнем по нещо и да послушаме музика. Влизаме в различни барове, но все не успяваме да си харесаме атмосфера като за нашето съботно-нетуристическо настроение. Някъде към средата на дългата централна улица, чиито разклонения крият улички с множество бистра, кафенета, клубове и дискотеки, най-накрая откриваме „нашето място“ — кафе „Turco“ на „Saka salim sokak“. Привидно е скрито от тълпите туристи, които са превзели „Истикля“, и се намира в малка, тъмна уличка. Това, което ни привлича, е музиката, която гърми от тонколоните, изнесени навън. На масичките пред заведението са насядали компании от млади хора, които пляскат въодушевено и припяват на музиканта с китара в ръце. А той има красив в дълбочината си глас. Пее тъжна песен на турски. Поне звучи така, и слушайки го, не ти се иска нищо друго, освен да поседнеш за малко…да послушаш…да помислиш за живота си и за щастието си, тук, в Истанбул.
Влизаме в задименото заведение, където няколко двойки се наслаждават на първите си мигове обич. Личи им — изглеждат някак притеснени, докато си говорят на уше, докосват леко пръстите си или се прегръщат неловко. С Иван решаваме, че тук често идват млади двойки, които сякаш са избягали от вкъщи, за да се порадват на няколко часа заедно. Едни пият вино и пушат цигара след цигара; други играят на табла, докато споделят две чаши с традиционен турски чай; трети просто набързо отпиват от коктейлите си с цвят на лято. Ние си поръчваме две бири, докато изучаваме обстановката покрай нас. Стените са украсени с плакати от филми и със снимки, чиито главни герои са двама мъже. Вероятно са собственикът на заведението и синът му, който ще видим следващата вечер да пее на живо. Засега обаче слушаме изпълнението на незнайния певец с китара в ръце, който сякаш върши чудеса с гласа си. Питам се защо ли не свири в някоя група, но може би всички музиканти започват така — по кръчмите и заведенията. Бирата не ми върви, защото тази музика ме кара за малко да откъсна от реалността. Пътувам в съзнанието си, затова с Иван повече мълчим. Когато си тръгваме, и двамата знаем, че пак ще дойдем. Съвсем скоро. Защо не утре?
Следващият ден започва със скромна закуска в хотела и задължителното за мен кафе. Денят бе мрачен, а ние не бяхме решили какво точно да правим, така че просто безцелно се шляехме по улиците. Пропуснах да отбележа, че разстоянията в Истанбул съвсем не са малки, така че най-добре си вземете ниски и удобни обувки! Това не е препоръка, а правило. После ще разберете защо… В лежерното си неделно мотаене успяхме да разгледаме познатия ни
Пазар на подправките
където можете да позяпате, поснимате и евентуално — да устоите на ненужни изкушения като фурми, бадеми, туршии, подправки, локуми, шалвари, фереджета и турски чехли… Ох, не бих могла да изброя всички нужни и ненужни неща, които турците успяват да продават! На пазарите в Истанбул човек може да се измори не само от ходене и пазаруване, но и от гледане. Затова пък е колоритно безплатно изживяване Може и да излезе съвсем безплатно, ако се втурнете да купувате подаръци на близки и познати, но все пак е добре да отметнете тази задължителна част в деня преди заминаването си. На закрития пазар „Капълъ чарши“ също можете да се сдобиете с какво ли не — от килим и фенер до джезве, чай, наргиле, подправки, злато и… Има още много, много неща, които ще откриете за себе си по турските пазари.
Изненада за мен бе и
обиколката на Ортакьой (наречен е Средното село)
Смята се, че тази част на Истанбул се казва така, защото е разположена по средата на европейската част на Босфора. Този район се намира до Босфорския мост и е нещо като място за забавления — освен прекрасна гледка към морето, там има и множество заведения, музика, сергии с украшения и дрънкулки като по българското Черноморие. Друга прилика са и тълпите от разхождащи се хора.
Стигането до това иначе чудесно място обаче никак не е лесно за туристи, които не познават града. Ние с Иван вървяхме толкова дълго, че накрая вече не исках да виждам никакъв Ортакьой! Уж тръгнахме от района „Бешикташ“ и двореца „Долмабахче“, защото ни бяха казали, че е „near“. Какво ти „near“, беше си „far away“, но явно на жителите на Истанбул това не им прави никакво впечатление. Ориентирахме се лесно заради множеството хора, които вървяха пред нас в същата посока и бе ясно, че няма къде другаде да отиват. Е, стигнахме — за около 60 минути.
На брега на морето седнахме да изпием по бира и да поиграем табла, докато пушим наргиле с аромат на ябълка. Бе прекрасно — мигове на пълен релакс, в които се наслаждаваш на полъха на морския вятър, дъхавата топлина на наргилето, и спокойствието на света, който виждаш около себе си. Привечер гласовете на ходжите озвучиха шума на тълпата, но молитвата потъна в смеховете и виковете на хората, за които тук нощта едва започваше.
В Ортакьой можете
да хапнете пълнени картофи, защото имат славата да са най-добрите в града. Обичайна гледка тук са насядали по пейките млади хора, които пият бира и вечерят с пълен с най-различни салати печен картоф. За десерт пък можете да се поглезите с гофрета, палачинка или сладолед. Вечер става хладно заради близостта на морето, така че е добре да имате връхна дреха. До Таксим можете да се върнете с такси или с някой от автобусите, които минават през района. Билетите се купуват от шофьора (ако е в настроение, можете да минете и гратис).
Вечерта ни завърши с чаша вино, бира и музика в станалото „любимо“ заведение — „Turco“, а след това, разбира се, че с разходка по Истикля:) Отново шумна, отново цветна, отново будна до зори, отново вълнуваща, отново непозната, различна, изненадваща… Всяко място тук е откритие, така че единственият ми съвет е — погледнете на Истанбул през своите очи! Само така ще видите истинската му красота…
Горещо препоръчвам и заведенията в района на „Софиали сокак“ в Бейоглу.
Тук се събират арт-средите на града — можете да видите всякакви хора, които пият бира или вино по всяко време на денонощието, играят табла или домино, пушат, говорят шумно или просто се радват на свободата в този малко по-различен Истанбул. В европейската част наистина ще се насладите на една неповторима смес от традициите, удоволствията и изненадите на Изтока и Запада, намерили своята обща пресечна точка. За мен тя е само една — „Истикля“.
Открийте своето място във вечния Истанбул и свободно се потопете в атмосферата на този град. Посетете Синята джамия, пазарите, клубовете в Бейоглу, дворците „Топкапъ“ и „Долмабахче“… Ще се почувствате изгубени на границата между два свята, но едва ли ще ви се връща назад…
Автор: Елина Цанкова
Снимки: авторът
Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!
Tags: градове, екскурзия, Истанбул, Турция, уикенд
