ЛЕГЕНДА
ЗА ХО-ЧИ И НЕГОВИТЕ БОЖУРИ
Живял
някога един страстен любител на божури, някой-си Хо-Чи. В неговата градина
имало толкова различни видове — бели като лебеди, оранжеви — като слънчев
залез, тъмно- и светлорозови, яркомалинови, с гладки листенца и къдрави,
ароматни и без мирис. И им се любувал той от сутрин до вечер. Когато цъфтели,
градината му била толкова прекрасна, че дори самият император би му завидял.Но веднъж, край градината минавал синът на
един знатен мандарин с приятелите си. Като видял божурите, този грубиян
и злосторник се нахвърлил и започнал да удря цветята с пръчка, да ги тъпче
с крака. Старецът със сълзи го молел да остави цветята на мира, да не ги
унищожава и пречупва, но младежът не спирал. Тогава старецът събрал всичките
си сили и на свой ред се нахвърлил върху момчето, набил го и го изгонил
от градината.Цветята обаче останали смачкани, изтъпкани,
пречупени. Не било възможно да бъде поправено стореното. Трябвало само да
се чака, времето да поправи нещата. Старецът седял и горчиво плакал.
Изведнъж се появила прелестна девойка. Тя се приближила и го попитала: „Защо
плачеш, старче? Моите предци ми оставиха дарбата да съживявам всичко мъртво.
Донеси ми малко вода.“ Зарадваният старец се втурнал да донесе вода,
но по пътя се обърнал и о! чудо. Девойката изчезнала толкова внезапно, колкото
се била появила. Но цветята били сто пъти по-прекрасни от преди: простите
цветове станали гъсти, едноцветните – пъстри. На един храст имало всевъзможни
сортове и багрите им поразявали с яркостта си. Слухът за чудото тръгнал по страната и отвсякъде
се стичали хора, за да се полюбуват на чудесно възкръсналите цветя. Но злосторникът
Чанг-Ей, когото старецът набил, се ядосал от случилото се, не могъл да преживее
обидата и оскърблението и искал на всяка цена да отмъсти на стареца. Наклеветил
го и го обвинил в магьосничество. Хванали стареца, хвърлили го в затвора
и го осъдили на смърт. Денят за изпълнението на присъдата бил вече определен.В това време Чанг-Ей се напил и със своите
другари отново се отправил към градината с божури на стареца, за да стъпче
и прекърши тези чудни цветя. Но в същия миг излязъл силен вятър, при неговите
пориви всички божури се вдигнали и се превърнали в прелестни млади девойки,
облечени в толкова блестящи рокли като листенцата на най-красивите цветове.
И една от девойките се обърнала към своите приятелки и казала: „Ние
всички сме сестри на цветята. Враговете на Хо-Чи, който толкова усърдно
се грижи за цветята, са и наши врагове. Да съберем сили и да се преборим
с тях.Тогава всички замахали със своите широки ръкави,
роклите им и те започнали да се мятат и се разразил такъв ураган, че небето
станало черно и яркият ден се превърнал в най-дълбока нощ. Подхванати от
вятъра, Чанг-Ей и приятелите му се удряли в стволовете на дърветата, десетки
трънчета се забили в тях, клоните ги удряли и те едвам останали живи, а
самият Чанг-Ей бил хвърлен много високо, а после когато паднал в една торна
яма, ударът бил толкова силен, че той на минутата издъхнал.Като научил за случилото се, върховният съдия
страшно се изплашил, отменил веднага смъртното наказание, простил на стареца
и издал строга заповед: „Никой да не смее да се докосва до нито едно
цветче в градината му.“А Хо-Чи продължил да си живее мирно, грижейки
се за своите цветя и благославяйки паметта на богинята, спасила го от смърт
и възкресила неговите цветя. Посивелите му коси станали пак черни, бръчките
му изчезнали, а лицето му станало младо и свежо както в далечната му младост.
Във всичко се усещало влиянието на неговата прекрасна покровителка. И той
блаженствал…И ето веднъж, когато се любувал на току-що
разцъфналия божур, изведнъж подухнал топъл, нежен вятър, по цялата градина
се понесло чудно благоухание и се чули никога нечути божествени звуци. Хо-Чи
вдигнал очи и видял младата богиня, спускаща се на розов облак, пред нея
летели— бели щъркели и розови птици-феникс. — Хо-Чи — казала му тя, — ти постигна пълното съвършенство. Творецът на
Вселената искайки да те награди за твоята безгранична любов към цветята,
те вика в своите небесни градини, следвай ме!Хо-Чи стъпил на облака и бавно се понесъл към
небето. А след него се издигнали неговата колибка и всички дървета около
нея, цветята, божурите и всичко, което той обичал. А от облака се чул глас:
— Този, който обича цветята и ги пази, увеличава своето щастие и ще получи
блаженство. А онзи, който се отнася зле с тях и ги унищожава, ще бъде нещастен
и подложен на най-строги наказания!След това облакът изчезнал, загубвайки се сред
другите облаци, а във въздуха продължавало да се усеща лек повей.
Оттогава селището, където живеел Хо-Чи, започнало да се нарича „селището
на праведника, който се възнесе жив на небето“, а мястото, където
била неговата градина, нарекли „градината на стоте цвята“.
На
езика на цветята сред източните народи божурът обикновено означава „срамежливост
и срам“, откъдето идва и изразът, когато млада девойка се сконфузи или
се изчерви – „изчерви се, пламна като божур“. Но от друга
страна божурът често пъти е символ на непохватност и глупава гордост. Eдна приказка разказва, че богинята Флора получила от Юпитер
много деликатно, но и изключително важно поръчение: да отиде на планетата Венера
и да укроти избухналото там сред цветята вълнение и недоволство. Отправяйки
се на такова далечно и продължително пътешествие, тя не можела да остави земните
цветя без управител и затова слязла от небето, повикала цветята и им предложила
да си изберат временно неин заместник. Дала им за обсъждане 48 часа, след което
им заповядала да се съберат отново и да решат въпроса чрез гласуване. Цветята се съгласили и се пръснали по гори и полянки, продължавайки
да обсъждат кого да изберат. Минали два дни и вярна на думите си, Флора отново седнала върху
един пън с мъх като кадифе, и зачакала да се съберат всички цветя на земята. И ето започнали да пристигат всички деца на Флора — от непристъпните
бездни, от дълбоките долини, от гъстите гори, от реки, езера и морета, облечени
в своите най-изящни, красиви, ароматни одежди. Никога до този момент Флора
не била виждала такава прекрасна картина. За първи път тя видяла всички свои
поданници в пълен състав. Скоро се събрали всички. Нямало я само розата
— същата, която с пълно право трябвало да бъде избрана за заместничка на богинята
Флора. Всички мълчали и търпеливо чакали, само глупавият божур,
сигурен в своите достойнства, мечтаел как в отсъствието на розата, без съмнение
той ще бъде избран да управлява. Накрая се появила чудната, дивната, с нищо несравнимата красавица
— розата и всички цветя неволно притихнали, поразени от нейното величие и красота.
Само божурът я гледал предизвикателно. Неговите листенца, сякаш налети с кръв,
се пъчили и надували с всички сили, стараейки се да я надмине с едрината си. Такава дързост поразила всички. Цветята се споглеждали учудено,
а самата Флора наблюдавала
насмешливо божура. Но той не обръщал внимание
на никого, пламнал като огън, самодоволно продължавал да гледа розата с презрение,
останалите цветя — с горделив поглед, а Флора — с твърдата увереност, че той
ще е избраният… Най-накрая настъпил моментът на избора. Всички цветя, като
един, дали своя глас за розата и само посраменият божур единствен викал: „Не
съм съгласен, не съм съгласен!“ Тогава Флора, свалила от главата си царствения венец, тържествено
го поставила върху главата на розата, а след това с презрителна усмивка се
обърнала към божура: „Горделиво и глупаво цвете! Заради самодоволството
си, остани за наказание завинаги такъв дебел, надут като днес, и нека нито
една пеперуда да не ти подари никога своята целувка, нито една пчела да не
вземе мед от твоите венчелистчета и нито една девойка да не постави твоя цвят
до гърдите си!“ И както казала богинята, така и се случило: божурът останал такъв
едър, надут
и тромав и станал емблема на празноглаво високомерие…
Не
по-малко поетична е легендата за духа на
божура. Живял някога в един отдалечен град на Небесната империя
един млад учен, който се посветил на изучаването на божура. Живеейки в уединение, само сред своите книги и божури, той
се зарадвал много на посещението на една млада красива девойка, която без
покана се появила на прага на дома му и помолила да й даде някаква работа.
Съгласил се с удоволствие и останал приятно учуден, че тя се справя прекрасно
с домакинството. Момичето му помагало да се грижат за божурите и двамата се
разбирали чудесно. Оказало се, че тя е с прекрасно възпитание, запозната с
дворцовия етикет, пишела като учен, рисувала и съчинявала стихове и се превърнала
в негов най-добър приятел.
От
снизхождението, с което първоначално се отнесъл към нея, не останало нито
следа. Младият учен бил пленен от нейната грация, красота и познания. Тя станала
за него близко и необходимо същество.
Всичко вървяло добре. Младите хора се увлекли един от друг. Тя
го слушала, изпълнявала всичките му желания, той й се любувал и я обичал. Но изведнъж се случило нещо необикновено. По-всяка вероятност
в желанието си да я направи своя жена, младият мъж поканил един жрец и съобщил
на момичето за предстоящето посещение. Новината обаче вместо да я зарадва,
я стреснала и тя изведнъж изчезнала някъде.
Напразно
ученият я викал. Тя повече не отвърнала на неговия зов.
Тогава разтревожен, огорчен, той се втурнал да я търси и
минавайки по една тъмна пътека край къщата, изведнъж я забелязал как отминава
като сянка. Той побегнал след нея, а тя побягнала от него.
Накрая той я настигнал, но в същия момент, когато искал
да я хване, тя като че ли се залепила на стената и изчезнала в нея, заприличала
по-скоро на рисунка върху стената и само устните й продължавали да се движат.
— Аз не ви отговарях — прошепнала тази сянка, — когато ме викахте,
защото аз не съм човешко същество: аз съм духът на божура. Вашата любов ме
топлеше, поддържаше човешката ми форма и за мен беше радост и наслада да Ви
служа. А сега, когато дойде жрецът, той ще осъди Вашата любов към мен
и затова аз не мога да приема своя предишен облик. Аз трябва да се върна при
цветята. Простете ми, благодаря Ви за Вашето благоразположение, благодаря
Ви за щастието, което ми дадохте.
Ученият стоял изумен. Колкото и да я убеждавал, както и да я умолявал, след тези думи
образът на девойката все по-дълбоко и по-дълбоко потъвал в стената. Цветовете
на рисунката, която тя сега представлявала ставали все по-бледи, докато накрая
изчезнали съвсем, без да оставят никаква следа. От този ден нищо вече не било мило за младия учен. Той захвърлил
своите книги, науката, и само когато гледал цъфналите божури, споменът за
чудното същество, стоплило за кратко живота му, само мисълта за това, че може
би в някой цвят на божур сега е незабравимата девойка, станали единственото
му утешение в живота. Любувайки се на тяхната красота, той сякаш й се любувал,
вдъхвайки чудния им аромат, като че ли чувствал нейната близост…“
~
Не по-малко е почитан божурът от арменците
— те го смятат ца цветето, което пропъжда бесовете, и изцелява побеснелите.~
Според едно предание бесове тормозили тъщата на Мойсей и тя по съвета на
своя зет се отправила в планината и там Господ й посочил растението, което
щяло да й помогне да изгони бесовете. Това било божурът.~
Вследствие на това, според думите на френския фолклорист Ролан, изкопаването
на божура от земята става с особена тържественост.
При него се отива в присъствието на свещеник с кръст и светото Евангелие.
Свещеникът се обърща към цветето и казва: “ Приветстваме те, трева!“,
а след това чете пет псалма и добавя: “ Благословен да е Бог, който
заради праведния Мойсей дари на това растение целебна сила против всички
болести. Молим Те, Господи, дай и на нашето растение същата власт срещу
бесове и болести.“~
С такава слава се ползвал божурът и в Европа
през Средновековието. Поставяли го върху сърцето срещу задушаване и подагра.
И сега в някои кантони в Швейцария от него правят венец от 77 листенца и
го слагат на децата против гърч; а когато никнат зъбките им, от неговите
плодове правят герданче и го слагат на шията им. Смята се, че най-силно
въздейства божурът, ако се изкопае през март, на свечеряване.~
В Португалия и Дания смятат, че божурът има
способност да лекува припадъци. За тази цел от плодовете на божура правят
гердан, който се носи в продължение на 40 дни. В някои местности на Франция
този гердан наричат броеницата на света Гертруда и се смята, че плодовете
на божура са целебно само ако са измити със светена вода и са нанизани на
червен конец с чисто нова игла.
~ През
77 г. сл.Хр. Плиний дал подробно описание на растението, посочвайки редица
болести и травми на човека, за чието лечения може да бъде използван божурът.
Вероятно, в античния свят са били известни няколко вида божури, срещани
в Европа: божур лечебен (Paеonia officinalis L.), божур мъжки (Р. mascula
Mill.) и др. Божурът е описан и от английските учени и естественици през
средните векове, например от Александър Некман (1157). ~
В Китай захочнали
да отглеждат божура като културно растение
не по-късно от I в. сл.Хр. Използвани били както тревисти видове, така и
храстовидни (дървовидни), които растат най-вече на територията на Китай.
Тук тези растения били широко изплозвани в медицината, в някои райони ги
употребявали и в храната. Смятано за царствено цвете китайците дълбоко почитали
божурите и ги отглеждали около императорските дворци. На обикновените хора
било забранено да отглеждат божури. Изкусните китайски градинари първи започнали
селекционна работа с тази култура: през XVI век вече имало повече от 30
скъпо оценявани сортове. ~
Предполага
се, че през VII век китайски монаси, проповядващи будизма, са пренесли тревисти
и дървовидни сортове божури в Япония. Сортовете,
селекционирани от японските градинари, се отличават с особена изисканост
и изящни форми и ги наричат „японски“.~
От незапомнени
времена божурът е използван за приготвяне на
лекарствени средства, като хранителен продукт, за култови и религиозни цели.
Народните лечители използвали растението при лечении на ревматизъм, подагра,
стомашно-чревни разстройства, кашлица, треска, паралич, епилепсия. В официалната
медицина е известна 10%-на настойка от корените и стъблата на божура, използвана
при безсъние, главоболие, за повишение на работоспособността. Поради наличието
на биологически активни елементи — хром и стронций — в корените на божура,
в Китай той се използва в състава на противоракови средства.
