Вградена
Невеста – /Елена/
Града градеше Маноил майстор,
града градеше, кале правеше,
кале правеше, Пиргоз огражда,
Пиргоза града, града голяма.
Гради го, джанъм, Маноил майстор,
гради го, гради девет години:
деня го гради Маноил майстор,
деня го гради, нощя се рони,
рони и събаря, не се задържа.
Писма му идат, царя ги праща:
кале да изкара в тази година,
в тази година, а бре десета.
Как да го прави Маноил майстор,
как да го прави, да го изкара,
като се рони и се събаря,
и се събаря, не се задържа?
Веднажки, джанъм, в света неделя,
рано си стана Маноил майстор,
че той си събра, Маноил майстор,
до триста калфи и двеста чираци,
двеста чираци и трийсе майстори,
че им говори Маноил майстор:
– Ой ви ва вази, калфи и чираци,
калфи и чираци, млади майстори!
Писма ми идат, царя ги праща:
кале да изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета.
Как да го правя и да го изкарам,
като се рони и се събаря,
и се събаря, не се задържа?
Вижда се, братя, таласъм иска,
таласъм иска ний да си турим –
дано се кале пусто задържи.
Я хайде, братя, синца туканък,
вяра и клетва сички да сторим:
което булче най-напред дойде,
най-напред дойде рано в понделник,
обяд да донсе на пусто кале,
него да фанем, в ковчаг да гудим
и в кале спуснем, там да остане,
там да остане, да си заградим,
да си заградим – таласъм да е –
дано се кале, кале задържи,
да не се рони, рони и събаря,
да го изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета!
Царя ми пише: ‘ко не го изкарам
в тази година, а бре десета,
ще ни изтрие синца туканък!
Като си вяра и клетва сторили
никой да н’ казва на булчето си,
то беше, брате, света неделя.
Секи си стана и си отиде,
и секи каза, сичките знаят,
бре гиди, джанъм, Маноил майстор,
той си отиде, сал той не каза,
сал той не каза на булчето си,
ам го настани на много работа.
Той й говори, Маноил майстор:
– Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, горка Марийке,
днеска е, либе, света неделя,
утре е делник, делник понделник.
Да станеш, либе, рано зарана,
че да подсееш девет чуваля,
девет чуваля чиста пшеница,
да я закараш на воденица,
брашно да смелиш, да го докараш;
и да замажеш високи къщя,
високи къщя гладко мазане;
и да окъпеш двете дечица,
двете дечица, двете близненца,
двете близненца Петра и Павла,
да ги накърмиш, в люлчица гуди
и да ги приспиш, сладко да заспят;
тогаз наготви топла обяда
и да ми донсеш на пусто кале,
твърде не бързай, полека върви.
Като наръча Маноил майстор,
па си отиде на пусто кале,
бре гиди, джанъм, горка Марийка!
Нали й послушна и е работна,
че стана рано, рано в понделник,
че си подсея девет чуваля,
девет чуваля чиста пшеница,
че я закара на воденица,
брашно си смляла и го докара;
скоро замаза високи къщя,
високи къщя гладко мазане;
и сксро опра бялото пране,
и си окъпа двете дечица,
двете дечица, двете близненца,
двете близненца Петра и Павла,
и ги накърми, в люлчица гуди,
в люлчица гуди, сладко ги приспа;
скоро наготви топла обяда,
най-напред тръгна, сички превари
и повикала комшийката си,
а пък тя си знай и не й казва,
и не й казва, ами й рече:
– Я върви, върви, горка Марийке,
сега ще тръгвам, аз ще те стигна!
И тя замина, горка Марийка,
от село излезе, в къра отиде.
Дал’ беше, брате, божа работа,
вятър си духна, вихрушки свиха,
прах си дигнаха, напрашиха й,
напрашиха й топла обяда.
И тя се върна, горка Марийка,
друга наготви и пак си тръгна,
и пак повика комшийката си,
комшийката й, тя пак й каза:
– Я върви, върви, горка Марийке,
сега ще тръгвам, аз ще те стигна!
И тя замина, горка Марийка,
от село излезе, в къра отиде.
Дали е, брате, божа работа,
заоблачи се и дъжд заидя,
води тръгнаха, води до пояс,
дано се върне горка Марийка –
горка Марийка, тя се не връща,
напред вървеше, води газеше
и пак отиде до пусто кале
всички превари, обяд занесе.
Бре гиди, джанъм, Маноил майстор!
Той си работи, камък дялаше.
Като си видя горка Марийка,
че тя си иде и обяд донесе,
ръка му щтръпна, чук си изтърва,
жално заплака, сълзи урони.
Като го видя горка Марийка,
и тя му каза, горка Марийка:
– Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, Маноил майстор,
що чук изтърва, сълзи урони,
сълзи урони, жално заплака?
Дал’ ти окъсня топла обяда?
Тъй й говори Маноил майстор:
– Ой ми те тебе, горка Марийке,
ти не окъсня топла обяда,
навреме дойде, обяд донесе,
ам си изтървах пръстен маламен
долу в калето, в дълбочините,
в дребни камъни, дребни молози.
Като те видях, аз си помислих,
че ми го даде, кат се менихме,
затуй ми, либе, толкоз домъчня –
сълзи уроних, жално заплаках.
Тя му говори, горка Марийка:
– Я ела, либе, Маноил майстор,
да си обядваш топла обяда
и да повикаш калфи и чираци,
ковчаг да правят, въже да снадят
и да ме спуснат долу в калето,
долу в калето, в дълбочините,
аз ще пребърна сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
и ще намеря пръстен маламен,
доде обядваш топла обяда!
И си повика Маноил майстор
калфи, чираци, млади майстори,
ковчаг правяха, въжа надяха,
сичките знаят, нищо не думат,
Марийка фащат, в ковчаг гудиха
и я пуснаха долу в калето,
долу в калето, в дълбочините.
Като си слезе горка Марийка,
зе да обръща сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
та да си търси горка Марийка,
та да си търси пръстен маламен.
Търси го, джанъм, горка Марийка,
търси го, горка, от обяд до пладня,
не го намери, ами повика:
– Ой ми те тебе, ти, мойо либе,
ти, мойо либе, Маноил майстор,
въжа спуснете, извадете ме –
аз си пребърнах сички камъни,
сички камъни, дребни молози,
че то ти няма пръстен маламен.
Кърма ми слезе и ме напрегна:
събудили се моите дечица,
моите дечица, двете близненца,
да си отида, да ги накърмя,
да ги накърмя, да не си плачат.
Тъй й говори Маноил майстор:
– Ой ми те тебе, горка Марийке,
да знаеше, либе, яла не знаеш,
че ний сме вяра и клетва сторили:
което булче най-напред дойде,
рано в понделник обяд да донсе,
него ще фанем, в ковчаг ще гудим,
в кале ще спуснем, там да остане,
там да остане, таласъм да е,
дано се пусто кале задържи,
да не се рони, рони и събаря,
да го изкарам в тази година,
в тази година, а бре десета,
ти си злочеста – сички превари,
най-напред дойде, сбяд донесе,
тебе фанахме, в ковчаг гудихме,
в кале спуснахме, там да останеш,
таласъм да си – кале ще крепиш,
ти няма, либе, вече да излязваш!
Де е зачула горка Марийка,
писна, заплака, жално завика:
– Ой ми те тебе, Маноил майстор,
какво ти сторих, сторих, направих?
Дал’ не послушах, що ми наръча?
Що ме закладаш – тук да остана,
жално да пищя, милно да викам?
Не ти ли и свидет двете дечица,
като ще плачат и ще поглеждат,
отде ще ида, да ги накърмя?
Извади ме, либе, Маноил майстор,
да си отида да ги накърмя,
да ги помилвам, както ги милвах,
и пак ще дойда в пустото кале,
като вий зоря да ме затрийте!
Не я извади Маноил майстор,
ами подканя калфи, чираци,
калфи, чираци, млади майстори.
Калфи и чираци, и млади майстори,
бърже работят, кале правеха
и то се тогаз кале задържа,
нито се рони, ни се събаря.
И го изкараха, секи си слезе,
секи си слезе и си отиде.
Бре гиди, джанъм, Маноил майстор!
Той не си отива, а обикаля,
жално си плаче, сълзи пролива,
като си слуша горка Марийка,
че как се моли и жално плаче.
Друго си мисли: как ще си иде,
как ще погледа двете дечица,
как ще ги слуша, като си плачат,
за майка гледат – отде си иде,
отде си иде, да ги накърми.
Че затуй, брате, не е хубаво,
вяра и клетва човек да прави,
защото, брате, човек се излъгва.
Вградена
Невеста – /Струга/
Дзид ми дзидале девет майстори,
девет майстори до девет бракя,
деня дзидале, ноке падало.
Се обложиле девет майстори;
кой ке ми доит рано со ручек,
мие него темел да го клаиме.
На вечер сите дома пойдоа
и си казаа на свои невести;
Мано Маноле, младо майсторче,
тоа не каза свое невесте.
Рано ранила Струмна девойка,
рано ранила ручег сготвила
и им отнесла най-рано ручег.
Кога я виде младо Маноле,
на часот викна той да си плачит.
И я грабнаа девет майстори,
и я фатиа млада Струмица,
и я дзидаа темел да траит.
Им се молеше Струмна невеста:
– Девет майстори, до девет бракя,
остайте ми а десната ръка,
десната ръка, левата бозка,
да си надовям мъшкото дете!
Я остана десната ръка,
десната ръка, левата бозка.
Вградена
Невеста – /Устово
– днес
квартал
на Смолян/
Труица братя града градяха,
деня го градят по ясно сланце,
нощя са сипя по мясачина.
Труица братя каул сториха:
– Чиято любя най-рано дойдя,
та ми дунясе рана прогимка,
да го вградимя в Бялана града!
Всяку си любя любяму каза,
Струнино любя любя ни каза,
ами му каза млогу работи:
– Ой Струно, Струно, млада нивясто,
утря ми, любя, рано подрани,
та си обаняй малено дяте,
та чя го повий и нахрани го
и нахрани го и приспи си го,
чя ми изпячи рани фурнити
и опери си бялоно пранье,
та чя ми сготви рана прогимка
и доняси ми на Бяла града!
Струна нивяста рано подрани,
та си направи млогу работи,
дену насади нехину любя,
та чя си сготви рана прогимка,
и сготвила я, и отнела я.
Ага я виде нехино любя,
нехино любя никум уникна,
никум уникна, солзи зарони.
Чи си го видя Струна нивяста,
та си на любя тихо ромоня:
– Оти ми, любя, никум уникна,
никум уникна, солзи урони?
– Ой Струно, Струно, младо нивясто,
изпуснал сам си сребарен порстень,
сребарен порстень с кантати камян,
изпуснах си го в Бялана града!
– Ой любя, любя, Струнино любя,
рипна щя Струна, извади щя го!
Рипнала Струна в Бялана града,
да си извади сребарен порстень.
Струнини стрици, сащи деверя,
камян по камян, дярво по дярво,
та си вградиха Струна нивяста.
Струна нивяста викна, заплака:
– Ой стрици, стрици, сащи деверя,
изградитя ми от дясна страна,
от дясна страна Бялана града,
да си ми храням малоно детя,
малоно детя с прясноно мляко!
Песен
за
съграждането
на
Шкодра
Град градили Скадар на Бояни,
Град градили три
години стана,
Три години со триста
майстора;
Не могаше темел подигнути,
А камоли саградити града:
Що майстори за дан га саграде;
То све вила за нощ
обалдайе.
Кад настала година четвърта,
Тада виче са планине вила:
„Не мьчи се, Вукашине кралю,
Не мьчи се и не харчи блага!
Не мож, крале, темел подигнути,
А камоли саградити града,
Док не найдеш два слична имена,
Док ненадеш Стою и
Стояна,
А обойе брата и сестрицу,
Да зазидеш кули у
темела:
Тако ще се темељ
обдьржати,
И тако щеш саградити града.“…
