„Лудите, лудите – те да са живи”, щото докато те са живи – има надежда. За нас вече няма надежда. Няма надежда, защото луди в нашата страна не останаха.
Ей така си го караме – овчи народ, свели сме главици, който иска да ни бие – да ни бие, който иска да ни … да де. Не виждам защо изобщо си губим времето да учим децата си за Ботев, Левски, Раковски и прочее, като после им набиваме в главите да са тихи, кротки и че „наведена главица ятаган не я сече” (или както там беше шибаната поговорка).
Той, поводът по който пиша всичко това, е ясен. Само след няколко дена една шепичка хора ще излязат да протестират за правата на цял един народ. Ще излязат и ще кажат „не може така да ни се бърка кой завари в личното пространство” , а тълпите, които ще минават покрай тях, ще ги псуват, че им пречат на движението. Така ще стане, щото това е традиция в България.
Къде са лудите, дето вечно мътят водата ? Всеки втори в кафето го раздава „бесен тип”. Само че, като се стигне до това, да се разбеснеем и да покажем, че с нас не може да се ебават група хора, нещо …
Луди в България вече няма. Всеки се е свил там на топло, свел главица, чака да отмине бурята, да преживее някак. Колкото е по – тихо, толкоз е по-добре. Сакън, нещичко да не му се случи. Ама, че те гаврят както си искат, че и малкото права не ти зачитат – абе, какви права, бе?!? При бай Тошо, като нямахме права, гледай какво хубаво си живеехме.
Мечтата на всеки управляващ – подчинените му да са тъпи и страхливи. Ние сме най-желаната за управление страна, защото по-тъпи и страхливи от нас няма. Толкова тъпи, че дори не можем да осъзнаем, че имаме права, дето са ни ей така – по рождение. Те са ни даденост. Ние дори това, дето ни е даденост, не щем да си вземем – толкова сме тъпи. И сме страхливи дотолкова, че не сме готови елементарни действия да предприемем, дори когато няма вече какво да губим. Защото, като почнат дори правото ти на личен живот да не спазват, ти просто вече няма какво да губиш.
