Не знам дали е истина, но дори и да не е станало точно така – тази история ще ви остави без дъх. От смях…
При мене – когато я чух за първи път – даже не беше смях, а нещо като цвилене… а накрая даже се молех да престана да си го представям, за да мога все пак да си поема въздух.
Историята ми разказа – преди около година-две – един приятел. А на него му била разказана лично от Шкумбата. Който пък твърдял, че историята си е съвсем истинска и се е случила в неговия блок, в столичния квартал “Младост”.
Преди да започна разказа си, искам да направим някои уточнения. Още веднъж ще кажа, че не мога да твърдя със сигурност дали историята е истинска или измислена. Но имената на героите в нея и всички други конкретни данни са 100% измислени. За да не бъда само преразказвач – вложил съм и по нещо от мен. (Дано не съм пресолил манджата!)
А ето и самата история.
Никой не знае кога точно се е случила тази история. Може да е станало преди 1 година, но спокойно може да се е случило и преди десет. Това не е от значение.
Важно е да се знае, обаче, че цялото действие се развива през лятото. И то много горещо лято – да речем, че е било в началото на август.
Приблизителното местоположение също е известно: високоетажен жилищен блок в столичния квартал “Младост”. Дали номерът на блока е бил 8 или 868 също не е толкова от значение. Не знам и в коя точно част на “Младост” се намира този блок, но се знае, че въпросният соц-небостъргач е бил в доста голяма близост до полите на Витоша.
Историята започва точно на един балкон – някъде на последните етажи на блока – и този балкон е гледал точно към планината.
На въпросния балкон (с панорамна гледка към Витоша) имало два избелели от слънцето шезлонга. Едното даже не било точно шезлонг (французкото chaise longue означава всъщност “дълъг стол“ – казвам го само, за да има историята ми и някаква образователна стойност… пък и да намекна на девойките, че имам добри познания по френски), та всъщност, шезлонгът бил само един – а другото било от онези сгъваеми рибарски столове… но и тази подробност не е чак толкова важна. (Забелязали ли сте как в американските филми ако в някой кадър се появи някакъв битов предмет – картофобелачка, примерно – то до края на филма въпросната картофобелачка непременно ще се озове във врата на някои от героите… или не точно във вратлето – ако филмът е късен и е само за възрастни, да речем?! А в европейското кино не съществуват такива клишета и предметите на екрана понякога са си само неодушевени вещи. Има и изключения, разбира се…)
Ама аз се поотплеснах… Докъде бяхме стигнали?
Двата стола на терасата не били никак празни. В тях седели (всъщност, направо се били излегнали) двама от тримата главни герои на нашата история.
В истинския шезлонг бил отпуснал морно тяло собственикът на двустайния апартамент, който бил собственик и на две-трети от терасата. Да го наречем Григор.
Описанието на облеклото на Григор няма да ни отнеме много време – поради августовската жега, той бил само по едни къси гащи, купени на далавера от едни китайци на кооперативния пазар (Илиенци му било прекалено далеко) и джапанки, които въпреки предполагаемата етимология на думата (Japan-ки) , въобще не били японско производство, щото едната почнала да се къса още на втория ден след покупката, а е известно, че японците по принцип правят качествени стоки.
От кръста нагоре Григор не носил нищо (терасата в този късен следобяд била почти на сянка, но въпреки това жегата била непоносима), ако не броим един ланец от фалшиво злато и съвсем естественото окосмение на мършавите му гърди.
Другият мъж – да го наречем просто Киро (още повече, че Киро си бил и несравнимо прост, което не се среща чак толкова често в “Младост”) – също бил по къси гащи (неговите били толкова избелели, че и той не помнел вече произхода им), но над тях носел и тениска. Бяла, с недискретно голям надпис “Каменица – мъжете знаят защо!”.
Сигурно и жените са любопитни защо пък Киро бил с тениска. Причините са две.
Първата е, че наш Киро работел като шофьор на камион за доставки и често доставял именно каси с въпросната пенлива течност от въпросната марка. И така се сдобил и с тениската…
Древните мъдреци са казали, че за всяко нещо си има две причини. Първата е логична, обяснима, благородна… и така нататък. А втората е истинската.
И в нашия случай било точно така. Киро – за разлика от Григор, който бил толкова слаб, че за такива хора по врачанско казват “изсъънал е на пъдарска дреа” – Киро бил доста пухкав и се самозалъгвал, че с тениската прикрива поне донякъде онези няколко ката плът, заради които колегите му (също шофьори и доставчици) му викали Киро Мишелина. (Който е виждал рекламното човече на тази известна марка за автомобилни гуми, бързо ще схване защо Киро страшно се дразнел от този прякор).
Имало и друга причина Киро да е толкова суетен – макар че, вече гонил четирийсетте, Киро все още бил ерген. Но и все се надявал, че все ще срещне истинската си любов. (Няколко сервитьорки от крайпътни заведения и една касиерка в местната поща го заблудили – за кратко – че всяка от тях е истинската жена за него, но благодарение на приятелската помощ на Григор, Киро бързо разбирал, че това е само поредната женска лъжа).
Григор пък въобще не се впечатлявал от това как изглежда. Не само защото от години бил щастливо разведен, но на всичкото отгоре бил и безработен т.е. нямал никакви колежки, пред които да се прави на мъж.
Дотук с разликата между двамата ни герои. (За третото ни главно действащо лице ще трябва да потърпите още малко – тя се появява чак накрая). Приликите между Киро и Григор били доста повече от разликите. И точно това била причината за дългогодишното им приятелство. А също и че били съседи – другата една-трета от общата тераса принадлежала на Киро. Както и прилежащата й ергенска гарсониера.
Двамата приятели си имали и нещо като дългогодишен ритуал, който рядко се влияел от капризите на времето. Ритуалът се състоял от седене във въпросните шезлонги и пиене на бира (когато превозваш няколкостотин каси в седмицата – не е никак трудно поне една от касите да се озове на собствената ти тераса). През лютите зими пиели и “твърдо гориво” (осигурено по същия контрабанден канал) в кухничката на Кировата гарсониера (в апартамента на Григор просто не можело да се разминеш от всякакви вещи останали още отпреди развода).
Но точно във въпросния късен петъчен следобед, двамцата пиели и бира, и ракия. Пак поради две причини. Едната била, че в петък вечер можели да си позволят да се натряскат до безпаметност (състояние, с което техните съседски сбирки завършвали понякога и през други делнични дни), а втората причина била, че и много българи – също както и много шваби – подлагали природните закони на сериозно изпитание, смесвайки тези две духовни течности по едно и също време. (Без да съм писал дисертация по въпроса, смея да предположа, че “дух” (spirit) и “спирт” не си приличат толкова, просто ей така. Сигурно оттам идва и израза “Да пуснеш духа от бутилката”?!)
Слънцето още не било тръгнало в посока Перник, но погледите на Киро и Григор били вече по-мътни и от биографията на някой от последните 5-6 собственици на футболен клуб ЦСКА. Освен че в краката им чинно се били построили около дузина празни бутилки от бира, шишето с ракия, което кротко си седяло на масичката между двата шезлонга, било повече празно, отколкото пълно (също като бюджета на който и да е български футболен клуб).
Футболът винаги е благодатна причина за спорове и кавги – дори и между приятели – но точно в онзи следобед, Григор и неговия комшия били на път да се скарат сериозно заради един друг спорт. Ски-слалом.
Преди мноооого години и двамата ходели на ски на Витоша (бившата на Григор била именно ски-инструктор, но истинската причина била механата, която се намирала в престъпна близост до пистите) и гледката на планината срещу тях, била събудила в поетичните им души стари спомени.
Неусетно и за двамата, спомените някак си прераснали в лют спор – кой от тях бил по-добър скиор навремето.
Киро завалено твърдял, че в цял “Младост” още нямало кой да го бие по скорост на спускането и по майсторлък в завоите, а Григор подклаждал огъня на справедливия му гняв с подхвърляния, че дори и сега ако се качи на ските ще го изпревари – въпреки очевидното предимство на Кировото тяло, което щяло да бъде привлечено надолу с по-голяма сила от гравитацията.
Намеците, че е дебел още повече вбесили Киро и той открито предизвикал опонента си да проверят на живо кой е по-добър в ски-спусканията.
С някакви последни остатъци от здрав разум, Григор все пак споменал, че сега е август месец и няма много сняг. Но Киро вече бил толкова нетърпелив да докаже правотата си, че не се стъписал и за секунда от тези природни детайли и намерил решение на проблема: “Тогава ще се пързаляме по стълбището на блока!“
За част от секундата Григор си помислил, че идеята е леко налудничава. Но после бързо съзнал, че ако откаже – Киро ще спечели морална победа в спора. И затова приел облога с подобаващото достойнство на пиян до козирката жител на “Младост”.
Уговорката била да се срещнат след 10 минути на стълбищната площадка на техния – фатален – 13-ти етаж. И точно след 8 минути и половина двамата се появили на уреченото място. В пълно бойно снаряжение.
Въпреки, че температурата – дори и във входа – била поне 33 градуса, Киро бил навлякъл не само старите си ски, но и шушляков гащиризон (който, учудващо и за самия него, още му ставал), яркочервено скиорско яке – закопчано до брадичката – а на главата си носел и зимна шапка с огромен сив помпон на върха и жълти скиорски очила.
Видът на Григор бил не по-малко зашеметяващ: неизвестно как той бил обул ски-обувките си на босо, продължавал да носи само прословутите си къси гащи, но горната част на гърчавото му тяло била облечена в дебел, ръчно-плетен пуловер (с бяло еленче на гърдите). Най-зашеметяващите елементи от доспехите на Григор обаче били на главата му. Там се мъдрела една червена шапчица на джудже на Дядо Коледа със звънче на края и пухкава ивица по ръба. А върху нея греели чифт очила – но не скиорски (в бъркотията в апартамента му, а и поради краткия краен срок до старта, Григор не успял да намери скиорските си очила от едно време), а очила… за заваряване. Със сини стъкла, които рязко контрастирали с червеното на шапката му и с пребледнялото му – поради завладялата го спортна злоба – лице.
Въпреки, че и двамата вече си били сложили очилата, когато си разменили кратки погледи, миг преди да се спуснат по трасето, ясно си проличало, че в очите им трепери гръмовното напрежение от поне няколко хиляди волта.
Със заучено приклякане и лек подскок (явно някои неща се помнят, като карането на колело), двамата несезонни скиори се юрнали по стълбището на блока, а въздухът просто затреперил от усещането за спортен драматизъм (а и доста алкохолни пари).
И точно в този момент, в нашата история се появява и третият й главен герой.
Всъщност героиня – 76-годишната баба Пенка от долния етаж.
Баба Пенка била кротка женица и целият блок я уважавал и обичал, защото имала невероятната дарба да изпада в тежки и непредвидени ситуации, които винаги имали драматични последици за самата нея.
Този път Съдбата я подложила на най-тежкото такова изпитание – като я накарала да отвори външната врата на апартамента си, точно в мига, в който срещу нея с бясна скорост и изкривени от злоба физиономии летели две странни и страшни същества, които досущ приличали на двама от конниците на Апокалипсиса.
Цяла половин секунда преди крехкото й тяло да бъде отнесено от връхлитащите мъже и да се претърколи надолу по стълбите чак до долната площадка… баба Пенка загубила съзнание. От страх и ужас.
Тя така и не видяла как злополучните скиори също се претъркулват с крясъци до долната площадка и как и двамата също загубили съзнание, след като почти в синхрон си ударили главите в извивката на парапета, точно на завоя.
Само след секунди стълбището се изпълнило с разтревожени съседи – спортният епизод бил продължил всичко на всичко едва няколко секунди, но грохотът от двата чифта ски и последвалите ужасяващи викове на пишман-скиорите, били събудили поне няколко етажа от сладката следобедна дрямка. (Половината блок били също безработни и така или иначе не ходили на работа нито в петък, нито през останалите дни и обичали да си подремват).
Тялото на горката женица било в толкова неестествена поза, че веднага си личало, че трябва спешно да извикат линейка. (Спешната помощ, разбира се, пристигнала чак след около час и половина, но за късмет на баба Пенка, през цялото това време тя все още била в безсъзнание и не усетила болката от счупванията и натъртванията).
Скиорите пък имали късмета на всяко пиянде – ако не броим двете цицини на челата им, по телата и на двамата нямало нито една драскотина (един Господ знае как стават тези работи?!). Съчетанието от изпитото количество алкохол и бурните преживявания на “пистата” (а донякъде и ударът в металният парапет на стълбището) били причината и двамцата да изпаднат в непробуден сън.
Добри хора се смилили над клетниците и ги отнесли в леглата на всеки от двата апартамента, които още зеели с широко отворени врати. Когато ги положили в постелята, по лицата и на двамата греела по една самодоволна усмивка – някак си в съня си всеки от тях си мислел, че е победителя в състезанието и че е натрил носа на другия.
…
Когато – чак в ранния следобед на следващия ден – двамата (пак почти едновременно) отворили очи… никой от тях не помнел какво точно се е случило.
Но веднага разбрали, че нещо все пак се е случило. Дори и на тях им било доста подозрително да се събудят в такова странно облекло и с чифт стари ски до главата. (Сходните цицини на челото въобще не ги притеснили, обаче – и преди се било случвало комшийските им запои да завършват с подобни аксесоари или други дребни наранявания).
Когато слезли пред блока да си купят по една студена бира от близкия гараж (запасите на Киро били изцяло употребени за допинг преди вчерашния старт), Григор и Киро разбрали и още нещо: това, което се било случило вчера не било никак добро. Иначе защо всички от блока ще ги гледат толкова лошо?!
Докато гълтали жадно бирата си на пейката пред гаража-магазин, двама от другите им съратници по чашка се присламчили към тях и малко по малко цялата истина излязла наяве.
Трябвали им по още две бири, за да преглътнат истината. А после и още по една – да преглътнат и срама от стореното.
По съвет на другарите си по чашка, те решили да отидат в “Пирогов” и поне да проверят какво е състоянието на любимата и на тях баба Пенка. Григор дори предложил да изпият преди това и по две мастики – за да съберат кураж и за по едно извинение… но Киро го убедил, че не върви да цъфнат в “Пирогов” ухаещи на анасон. И така извинението останало само като неясна опция…
Поделили си парите за едно такси (Митко от петия етаж решително отказал да ги закара с 30-годишната си Волга и ги нарекъл “пропаднали пияници” и “камикадзета”) и след около 40 минути вече стоели на входа на прочутата спешна болница.
Тук изведнъж се почувствали още по-гузни и виновни и с много накъсани изречения и поглед в мозайката на пода обяснили на дежурната на регистратурата, че идват да видят тяхна съседка, която била пострадала предния ден в трагичен битов инцидент.
Отначало едрата жена в бяло им се сопнала, че пускат в стаите само роднини. Но после явно се трогнала от окаяният им вид и искрената мъка в очите им – и ги пратила да говорят с лекуващия лекар на баба Пенка. Да го наречем доктор Пелтеков.
По странна ирония на съдбата, доктор Пелтеков наистина леко завалял думите. И всеки път когато го правел – се изчервявал и смутено оправял (без да има нужда) очилата си с тънки, сребристи рамки.
Той бавно (по обясними причини), но старателно обяснил на загрижените съседи, че тяхната баба Пенка, всъщност не е пострадала много зле. Имала две пукнати ребра, няколко охлузвания по бедрата и синини по гърба. Но от медицинска гледна точка, всичко това щяло да отшуми за седмица-две и реално би могло да я изпишат още утре. (Последвала дълбока въздишка на облекчение от страна и на Киро, и на Григор).
И точно тогава докторът изтърсил, че въпреки това неговата преценка е, че баба Пенка трябва да остане в болницата поне още месец. Като видял учудените погледи на бившите скиори, доктор Пелтеков се навел по-близо до главите им и заговорнически им прошепнал:
“Виж-ж-жте се-се-сега! Б-б-б-б-бабата е в почти перфектно фи-фи-фи-физическо здраве. Но о-о-о-очевидно не е наред с гла-а-а-а-вата и затовя смятам да я препра-а-а-атя за оценка от пси-пси-психиатър”.
“АМА ЗАЩО?!” , извикали в един глас Григор и Киро. Те познавали от години баба Пенка и тя никога не била давала каквито и да е признаци, че възрастта й вече й влияе на мозъчната дейност.
Доктор Пелтеков снизходително се засмял и след това изстрелял – без никакво заекване:
“Ами тая жена разправя, че била блъсната на стълбите – от двама СКИОРИ!”
———————————————————————————————–
Ако историята ми ви е разсмяла поне веднъж, моля гласувайте за нея – поне веднъж – в класациите на SVEJO.NET и TopBlogLog!Ще съм ви изключително благодарен и ако оставите своя КОМЕНТАР дали разказът ми ви е харесал и как ви е подействал, или пък да споделите друга подобна случка.
———————————————————————————————–
Tags: баба, бира, Витоша, доктор, настроение, ракия, ски, тераса, хумор, Шкумбата
