Така се случи, че преди да гледам нашумелия хит на Гай Ричи, видях класиката на Били Уайлдър „Частният живот на Шерлок Холмс”, появила се на екран преди 40 години. И мога да напиша, като голяма част от феновете на Уайлдър, че продукцията му е по-добрата версия за Холмс. И като драматургия, дело на самия Били Уайлдър, и като проникновено изграждане на образа на знаменития детектив от Робърт Стивънс, и като ниво на артистичния дует с Колин Блейкли като д-р Джон Уотсън, пък дори и заради необичайния ъгъл, от който е погледнал постановчикът при интерпретацията на битието на Шерлок Холмс.
Така е, но в същото време си давам сметка, че адекватната версия за 2010 г. си остава тази на Гай Ричи. Той винаги се съобразява с пулса и желанията на верните си фенове, знае какво зрелище да им поднесе, наясно е и с изискванията на днешния филмов бизнес. Затова приема с охота сценария на Майкъл Робърт Джонсън, Антъни Пекам и Саймън Кинбърг и ни поднася такова екстравагантно, но пък и завладяващо зрелище, каквото на такава висота може да поднесе само той. В неговата интерпретация Холмс не разследва банални битово-криминални деяния, той не е добродушният британски денди, който, докато пуши лулата си, разплита поредната квартална кримка, която може само да ни накара да се подсмихваме, прозявайки се. Тъкмо напротив.
В неговия филм Холмс и Уотсън се изправят срещу страхотна заплаха за Лондон и Британската империя, свързана с жестоки ритуални убийства, магии, конспирации и жажда за абсолютна власт (при това с помощта на модерните тогава технологии) и световно господство от действащ в нелегалност могъщ орден.
В дъното на болезнената мания за абсолютна власт стои зловещият Блекууд – Марк Стронг, срещу когото и „Скотланд ярд” изпитва затруднения. Наложителна е намесата както на Холмс и д-р Уотсън, така и на прелестната Ирен Адлър – Рейчъл Макадамс, за да се спаси Британия от връхлетялата я смъртоносна опасност.
Сюжетът е наистина абсурден, но много добре конструиран, а режисурата е дръзка, уверена и атрактивна в добрия смисъл на думата. Изключително прецизна и одухотворяваща викторианската епоха е както сценографията на Сара Грийнууд, така и камерата на Филип Русло. Музиката на Ханс Цимър е завладяваща и органична. В рамките на два часа Гай Ричи разкрива потенциала на драматургията, визията и актьорския състав, който е на завидна висота.
Робърт Дауни джуниър и Джъд Лоу напълно покриват представата ни за двойката Холмс и Уотсън – при това в унисон с днешните очаквания те са по-скоро екшън герои, разчитащи не само на логическото си мислене, но и на своите физическите качества, които, за да е интересно на зрителите, са обкръжени от умни и способни жени, техни помощнички – Рейчъл Макадамс като Ирен Адлър и Кели Рейли – Мери Морстан. Много силен и въздействен е вторият план в лицето на Марк Стронг като демонично възкръсналия лорд Блекууд, Еди Марсън – инспектор Лестрад и неузнаваемият ветеран Джеймс Фокс, създал с едри мазки убедителния поддържащ образ на сър Томас.
Направен с изтънчен английски хумор, в зрелищно темпо и като добре оркестриран екшън, „Шерлок Холмс” на Гай Ричи е първокласно зрелище на нивото на „Две димящи дула” (1998), от което днешната публика има голяма потребност.
