Човешкият дух: Възможно ли е всичко да е възможно?

Човешкият дух: Възможно ли е всичко да е възможно?

24/02/2010 |

– Това е невъзможно – казала Причината.
– Това е безразсъдство! – отбелязал Опитът.
– Това е безполезно! – отсякла Гордостта.
– Опитай… – прошепнала Мечтата.

Чувството, че всичко е възможно, дори когато всички факти сочат обратното.
Чувството, което не ни позволява да се откажем.
Чувството, пред което доводите на ума са безсилни.
Чувството, което най-ясно ни показва, че в нас водят живот различни същности.

Както и да я гледаме, откъдето и да я завъртим, ситуацията изглежда невъзможна. Умът ни преценява обстоятелствата, гради стратегии, изчислява вероятности и отсича – това няма начин да стане, невъзможно. Душата се свива от болка по невъзможната мечта. А чувството не помръдва – чувството, че всичко е възможно.

Умът се вбесява и започва тирада: „Проваляш си живота в празни мечти, губиш си времето, виж другите…”. Душата се свива още повече. А чувството е непоклатимо: „Възможно е, ти можеш всичко, продължавай…”

Срещала съм много определения за човешкия дух и от тях не съм разбрала какво е той. Моето усещане е, че духът е онова, което остава, когато умът, душата и тялото се предадат. Движещата сила на човека. Чувството, вярата, знанието, че можеш – как човек може да се предаде, когато с цялото си същество усеща, че е на крачка от мечтата си?

Откъде идва? Защо някои хора не го усещат? Защо някои хора не могат да се мотивират, а други не могат да се откажат от мечтите си? Можем ли да контролираме духа или сме изцяло под негов контрол?

Опитвала съм се да се откажа. Много често съм попадала в ситуации, които са изглеждали като задънени улици и съм се опитвала да потисна това чувство, да мина по лесен път. Нито веднъж не съм успявала. Последния път, когато се опитах, осъзнах, че с това чувство си отива и причината за живот – ако човек не преследва мечтата, която осмисля живота му, какво ще го задържи в живота? Като ракета, която остава без двигател преди да е преодоляла земното притегляне.

Преди години избрах медицината за своя професия. Исках да разбера човешкото тяло. Имах много съмнения и притеснения дали съм способна за това, но беше предизвикателство, на което не можех да устоя. Всички около мен ме гледаха със съчувствени погледи, а някои направо ми казаха да не си губя времето да опитвам невъзможни неща – там се влиза само с връзки, ти няма да издържиш, ти как ще бъркаш в трупове, а пък изпитите колко са трудни и т.н. Аз обаче реших да го направя.

Първият проблем бяха два много трудни кандидатстудентски изпита, на които трябваше да изкарам не по-малко от 5.90. А от химия нищо не разбирах – минавайки през всички класове на гимназията, за мен химията си остана загадка. Наистина нищо не знаех, бях карала на налучкване през всичките тези години. И това не беше останало без последствие – в дипломата си имах 5 по химия, което беше твърде много за знанията ми и фатално малко за Медицинския университет.

Отидох в библиотеката, взех си учебници за студенти и започнах да уча. Научих химията и се влюбих в нея. Но се оказа, че дори с отличен успех на двата изпита – по биология и химия, нямам никакъв шанс, защото балът ми падаше се една единица заради петицата в дипломата. При пълен отличен на изпитите балът ми ставаше 35, а приемаха само 30 момичета с бал над 35.80.

Първия път не стана. Реших да се явя на повишителен изпит, за да си оправя оценката в дипломата. Обиколих всички възможни министерства, за да разбера, че няма възможност за това, защото бил изтекъл някакъв срок.

Не се отказах, кандидатствах за втори път. На всичкото отгоре тази злополучна диплома беше напечатана на странен принтер – с гумени буквички върху гланцирана хартия. Имаше найлонов подвързия…. по която остана оценката ми по химия. Просто се отлепи. Остана „мн. добър”, но цифрата изчезна. И като си подавах документите за кандидатстване за втори път, ми казаха „Не се чете, ще приемем оценката за 4.50.” Това беше твърде много даже и за моята оптимистична нагласа. Нямах време да чакам да ми издадат нова диплома, така че взех една гума, изтрих всичко и го напечатих на пишеща машина. Ако кажа, че не съм се колебала да си напиша една шестица по химия, ще е голяма лъжа. Но не го направих. Написах си петицата и кандидатствах отново. Разбира се, без успех. Хората около мен ме гледаха все по-неразбиращо – но какво правиш, не виждаш ли, че няма начин, не ти е писано…

Кандидатствах и трети път. Този път записах Фармация – реших, че трябва да намеря обиколен път. Приеха ме. Една година, в която вложих всички усилия за отличен успех, за да се прехвърля в друга специалност. Казаха ми – почти невъзможно е, отличен успех се постига трудно, пък и да успееш най-вероятно деканът на другия факултет няма да те приеме, а ако те приеме, то ще е платено обучение (непосилно скъпо по онова време). През първата седмица от сесията се явих на 4 изпита – физика, биофизика, неорганична химия и висша математика. Имах отличен успех, но реших да ида и на кандидатстудентски изпит, защото платеното обучение не беше най-добрия вариант. Е, поредният неуспешен кандидатстудентски изпит, въпреки че имах по 5.90 и на двата изпита.

Подадох си документите за прехвърляне – в последния момент се оказа, че молбата ми е загубена. Накрещях се на декана на Фармацевтичния факултет и той свърши всичко за секунди, така че хванах най-последния срок. „Вие сте луда, каза ми той. Да изпуснете държавна поръчка и да идете да плащате. Вие знаете ли как се влиза тук?!” Аз ли не знаех…

Приех идеята, че ще плащам, за да уча това, което исках. Родителите ми ме гледаха като декана и ми казаха същото – ти си луда, кой се мести от държавна поръчка на платена, на нас не разчитай за твоите глупости.

И се оказа, че и сама трябва да си изкарвам парите – годишна сума от порядъка на 10-15 средни заплати по онова време. Четно казано, нямах идея как ще стане това – да изкарам толкова пари при условие, че заетостта в този университет е по 12 часа на ден – от 7 до 7, а след това човек е умрял за сън. Но, казах си аз, трябва да има начин, стига да одобрят молбата ми.

Одобриха я. Взех заем от един приятел за първата такса и отидох да се запиша. Попълних документите и попитах къде да платя, а секретарката ми каза: „Какво да плащате? Вие сте държавна поръчка”.