Автор: Стефка ГърдеваЗа творческата история на „Една българка” Иван Вазов споделя пред проф. Ив. Шишманов: „Това е написано след пътуване до Волът, гдето ходих да видя мястото на Ботевата гибел. На едно ханче ми разказаха за подвизите на тая българка”. Тръгвайки от житейски конкретното, той постига в художествените обобщения на разказа дълбокия смисъл на епохата и хората, живеещи в нея.Първата част на творбата е всъщност класическа експозиция на белетристично произведение. Основната й естетическа функция е да конкретизира времето и мястото на действието, да въведе персонажите и да насочи към конфликтите. Пресечна точка на индивидуално-неповторимото, национално-историческото и общочовешкото са проявите и поведението на една обикновена жена. Всевиждащият поглед на писателя обхваща и грандиозните събития на времето и противоречивия им отзвук сред обикновените хора, и величието на трагичната саможертва.Още с първото изречение Вазов извежда на преден план една от най-паметните дати в нашата история: „Следобед на 20 май 1876 г., ден в който Ботевата чета беше разбита при „Волът” във Врачанския балкан и сам Ботев падна, пронизан от куршума на ,черкезката потеря, командвана от свирепия черкезки първенец Джамбалазът, на левия бряг на Искъра, срещу Лютиброд, стояха куп жени лютибродчанки”. След тази обобщаваща фраза писателят прави постепенен преход към конкретните лица и събития в разказа. Откроява се тревожното състояние на смут и уплаха от ставащото. От два дни шумни потери сноват и издирват „подозрителни лица”, „мъжкото население” е „нащрек”, срещат се само жени, а за тях писателят казва: „Повечето слабо знаеха какво става сега, някои нехаеха”. Картината е максимално близка до реалното състояние и настроенията сред населението. Поривът на свободолюбивия дух там горе, на върха, е противопоставен на унизителния страх долу, по селата. Но истината за този ден не се изчерпва с двете полюсни емоционални състояния. И страхът не е единственият властелин на душите сред хората долу.В общата маса от изплашени и безразлични, в купа жени лютибродчанки авторът вижда и отделя една жена „около шейсетгодишна, висока, кокалеста – мъжка на вид”. В лаконично нарисувания портрет на баба Илийца той откроява същностните черти на характера й – твърдост и устойчивост, душевна и физическа сила.Сюжетното напрежение в експозицията се поддържа от усилията на старата жена да спаси болното си внуче: „На ръце държеше едно дете, увито в скъсано чердже.” Целта й е манастирът, където игуменът трябва да прочете спасителната молитва. А бариерите, които трябва да преодолее, косвено са свързани с разгрома на Ботевата чета. В началото са освирепелите турски заптиета, дето издирват разпръснатите, оцелели четници. Баба Илийца сравнително леко превъзмогва грубите ругателства и забрани. Тя моли, обещава, настоява. Моли, но с достойнство и не превива гръб пред турците. Обещава да се помоли на бога и за Хаджи Хасан ага, призовава бащата и човека у него. Настоява и постига своето.
Обикнат повествователен похват на Вазов е изненадата. Ретроспекцията в началото на втората част разкрива и другата причина за настойчивостта на баба Илийца – срещата й с бунтовника в церовата гора. Още като го вижда между дърветата, тя се досеща: „От ония е, дето ги гонят сега”. Едва скрита тревога се прокрадва в тези думи, старата жена си шепне „уплашена”. Но нейната уплаха е коренно различна от всеобщия страх. Не за себе си се страхува тя, а за това младо момче, което нарича „синко”. Тя знае какво е сега в селото – там вилнеят турците и няма да се намери дом да го приюти с тия бунтовнически дрехи. Сякаш самата съдба я натоварва с отговорността за два човешки живота. В отношението на баба Илийца към детето и бунтовника Вазов търси едновременно индивидуално-психологическата характеристика на образа и белезите на национално-родовото, за да се домогне до измеренията на общочовешкото.Житейската мъдрост я учи, че да се надяваш на божията помощ може само тогава, когато си сторил добро. Случайността я поставя в ситуация, в която друг на нейно място би трябвало да избира – да спаси бунтовника или предпазливо да потъне в собствените си грижи. Вазов не изгражда класическа „ситуация на избора”, защото логиката на характера предопределя поведението на старата жена. В мислената си молитва към Бога тя настоява: „..божичко, закрили го, българин е, тръгнал е за християнска вяра курбан да става”. Но не единствено българското самосъзнание и християнската вяра мотивират стремежа й да стори добро. Милосърдието и състраданието са онези нейни качества, които отвеждат към представата за човешката доброта въобще.И тръгва баба Илийца към манастира „с устроена сила, за да спаси, ако даде бог, два живота”. Така в края на втората част авторът очертава скрития смисъл на основния конфликт – борбата на старицата срещу смъртта. Пътят й към манастира се превръща в своеобразна метафора на устремената към Бога душа в името на живота. Но вместо храм на спасението, манастирът се оказва крепост със здраво заключени порти. Зад високите каменни зидове се е спотаил страхът.Не случайно авторът споменава, че отсъства игуменът – „старец милостив й добър българин”. Той е от тези, които във вековете съхраняват българския дух. Сега зад манастирската порта е останал само един изплашен до смърт калугер и манастирският слуга. Когато старата жена похлопва на портите, калугерът казва: „Някои от „ония“ трябва да бъдат!” – за него „ония” (бунтовниците) са хора, носещи заплаха за манастира. Страшно прозвучават думите на Вазов: „Отец Евтимий пръждосваше.” Вместо с добра дума, Евтимий посреща старицата с ругателство: „Да те вземат рогатите! Какво търсиш тука, Илийце?”. И молитва за здраве не иска да прочете, защото сам не вярва в божията помощ: „Какво ще му правя аз, ако е болно?” – пита троснато. Баба Илийца му напомня: „Ти няма нищо да направиш, но господ може всичко.” Не християнско милосърдие, а ледено безразличие има в думите му: „Та то е умряло” и очите на детето се поотварят, сякаш за да „опровергаят тези думи”. Едва тогава калугерът „нетърпеливо” изчита молитвата.Вазов оставя „божия служител” да се саморазкрие с думи и постъпки. Баба Илийца напразно се опитва да му каже „едно нещо”, напразно е хранила надежди, че манастирът ще й помогне да облекчи и участта на клетия момък. Става ясно, че калугерът вече знае за разбитата чета и не иска да му споменават за нея: „Не искам нищо да чувам, ни да ми обаждаш.” Страхът е превърнал духовника в символ на бездуховността. Готов е като Юда да се отрече даже от вярата си: „Какво ще обаждаш и какви христиени?”. Обидни са думите на заптието „Хай влазяй, магарице!”, с които пуска бабата да влезе в ладията. Но турчинът не препречва пътя й към манастира. Още по-обидни, жестоки и безсърдечни са думите на „божия” служител „Хай върви си!”, с които я прогонва от светия храм.Следва
