М. ПришвинПреди три години ходих в с. Завидово в стопанството на ловното дружество. Ловецът Николай Камолов ми предложи да видя в горския кантон едногодишната кучка на племенника му, пойнтерката Лада.Тъкмо по онова време аз си търсех куче. Отидохме ние на сутринта у племенника. Разгледах Лада: въздребничка, носът й малко късичък за кучка, а опашката й дебеличка. По косъм приличаше на майка си – жълто-петнист пойнтер, а носът и очите бе наследила от баща си – черен пойнтер. Забавна беше за гледане – цялата светла, дори бяла с бледо-жълти петна, а три точки на главата й – очите и носът – като въгленчета. Главичката й общо взето беше очарователна, весела. Взех хубавата кучка на коленете си и духнах в нослето й. Тя се смръщи, също като че ли се усмихна. Духнах още веднъж – опита се да ме захапе за носа.– Внимавай! – предупреди ме старият ловец Камолов.И ми разказа какво се случило с неговия сват: и той така духнал на едно куче, а то като го захапало за носа – тъй си останал човекът за цял живот без нос.Стопанинът на Лада се зарадва много, че кучето ни хареса. Той не разбираше от лов и щеше да е доволен, ако продадеше ненужната му кучка.– Какви умни очи! – обърна ми внимание Камолов.– Умница е – потвърди племенникът . – Ти, вуйчо Николай, най-важното, потупвай я, пердаши я, колкото можеш, тя всичко ще разбере.Посмяхме се с ловеца на този съвет, взехме Лада и се упътихме към гората, за да изпитаме как търси и как души кучката. То се знае, действахме само с ласки, давахме и парченце сланина за добрата работа, а за лошата – най-много да я заплашим с пръст. Умната кучка схвана за един ден цялата наша премъдрост, а обонянието й, изглежда, беше дошло от дядо й, от Камбиз – прочуто ловно куче. Небивало обоняние.Връщахме се весели към стопанството: зер не е лесно да се намери такова хубаво куче.– Не Лада, а Находка би трябвало да я наричат, истинска находка – повтаряше Камолов.И тъй, много радостни и двамата, пристигнахме в кантона.– А къде е Лада? – попита ни учудено стопанинът. Огледахме се. Наистина Лада я няма с нас. През цялото време вървеше подире ни, а като наближи до къщи, сякаш потъна вдън земя. Викахме, мамихме и ласкаво, и заплашително – не, та не. Така си тръгнахме огорчени. Пък и на стопанина не му беше приятно. Лошо стана някак си. Поискахме да му дадем нещичко – не, не взема.– Тъкмо се канехме да я наречем Находка – рече Камолов.– Не може да бъде друго освен таласъмът да я е отвлякъл – пошегува се на прощаване племенникът.Но едва повървяхме двеста крачки из гората без домакина, когато изведнъж из храсталака изскочи Лада. Каква радост! Ние, разбира се – хайде назад при домакина. Но щом се обърнахме, Лада пак я няма – пак потъна в земята. Само че този път вече не я търсихме, разбрахме каква е работата. Стопанинът й я биел, а ние я милвахме и водихме на лов. Затова тя се криеше и това беше всичко, не го искаше вече. И щом се запътихме да си вървим, Лада естествено се показа зад храста.Смяхме се много из пътя, като си спомнихме думите на стопанина й: „Потупвай я, вуйчо Николай, пердаши я колкото можеш, тя ще разбере”.И наистина беше разбрала.Текстът е подходящ за:1. Подробен преразказ2. Сбит преразказ
