Аз не съм такъв, ма моля въ! – възкликваме често, сравнявайки се с този и онзи негативен персонаж. Така възкликват и тези, които „не гледат“ Биг Брадър Фемили. – Това не е българското семейство! Това не сме ние, тези отношения не са нашите, тези реплики не са излизали от нашите усти! Измислица, манипулация, абсурд !!! Не е ли факт обаче, че често взирайки се в огледалото стискаме здраво очи, убеждавайки се упорито, че случващото се е изключение от правилото, че иначе ние сме далеч по-идеални и, че да – това не сме ние. Чакайте – не говоря за Биг Брадър само, не налагам образите ни върху персонажите в къщата, защото ако го направя има вероятност да се самолинчувам, крещейки – Аз не съм ТА-КА-ВА! Мисля си просто – доколко имаме представа, реална представа за това, което сме, най-вече за това, което сме в очите на околните – като личности, като взаимоотношения, като реалности. Спомням си как преди време като гледах тийнейджърите и взаимоотношенията им с родителите и си казвах, напълно убедено – това на мен не може да се случи, та аз съм толкова готина майка, съвършена направо. Е… тийнейджърката вкъщи обаче вече доказва правилото, че по-добре е – никога да не казваш „никога“. Всъщност не е ли животът ни един низ от нарушени „Никогата“ ? Не се ли случва често като щрауси да заровим главата в пясъка само и само, за да се скрием от себе си, за да се самоубедим, че „Аз не съм такава“ и „това на мен никога няма да се случи“, защото аз съм “ идеалната майка, съпруг(а), приятел(ка), човек“? ББ не гледам… уж… но от време на време дистанционното ме спира там и отворила широко очи си казвам – ама как са ги събрали тия, бе? Ама ужас! Небивалица някаква! Да, ама не. Тези хора са си реални, съвсем истински и натурални, те са около нас, до нас, срещу нас, те са част от нас, а може би някои от тях понякога, в някои ситуации и реакции сме самите ние. Само че не можем да се разпознаем, защото здраво стискаме очи, крещейки – Аз не съм такъв!
Фото: ББ
