Ние, хората, често не оценяваме, това което имаме, като способността да се движим, да пълзим или дори – след малко повече алкохол – да се примъкнем до някой прекрасен представител на противоположния пол. Растенията не разполагат с подобни екстри.
През голяма част от историята на земната флора те трябвало да бъдат близо едно до друго и едва ли не да се докосват, за да се размножават. Дъждовната вода отнася белезникавата сперма на мъха до потенциалните му „партньори“ наоколо, както ставало и с други ранни растения, но този метод изисква наличието на влага. Растителността можела да оцелее само в онези влажни кътчета, където капките вода свързвали мъжко и женско. По-голямата част от Земята била гола и кафява.
Но в някакъв момент преди повече от 375 млн. години нещо се случило. При един род растения се появили поленови зрънца и семена и оттогава нататък вече нищо не било същото. Нека го кажем съвсем ясно. Поленът представлява растителни мъжки полови клетки – по две в зърно, – загърнати от еднослойна обвивка, често златиста на цвят, която служи едновременно за защита и пренасяне. Това хитро еволюционно приспособление преобразило света, като позволило интимна близост между непознати.
В началото шансовете за успех все още не били големи. Те се крепели на вероятността, че няколко зрънца от прашеца, разнасян от вятъра, ще попаднат в целта. С времето се развили и помощни средства. Поленовите торбички се пукали и разпръсквали зърната. Поленът се сдобил с „крилца“ – балоноподобни образувания, които улавяли лекия ветрец. Растенията започнали да образуват хиляди, милиони, милиарди отделни зрънца. Произвеждали много, та дано поне едно да изпълни предназначението си.
Целта, която преследва всяко от милиардите поленови зрънца, е голата семепъпка (бъдещото семе) на друго растение от същия вид. Върху семепъпката, която съдържа яйцеклетка, поленовото зърно се стреми да оформи тръбичка, за да свърже двете полови клетки. Ако прашецът попадне върху друг вид, както и ако е твърде стар или с намалена жизненост, тръбичка не се образува. Все пак достатъчно често мисията успява: една от двете мъжки полови клетки се придвижва към яйцеклетката, опложда я и така се развива жизнеспособно семе.
Милиони години животът продължавал по този начин. Срещата между цветния прашец и семепъпките зависела само от вятъра и късмета, докато не настъпила нова промяна. Група растения развили семена, защитени от плодолисти и оградени от венчелистчета. Тези растения, наричани покритосеменни, имали предимство, защото семепъпките им били на защитено място (в яйчници, които се превръщат в плодове) и защото венчелистчетата привличали животни, които макар и неволно разнасяли прашец, полепнал по перата, кожата или власинките им. Животните пренасяли полена от цвят на цвят по-надеждно от вятъра, така че растенията с привлекателни венчета били в по-изгодно положение. Цветята развили разнообразни окраски за примамка и започнали да образуват нектар – допълнително изкушение за опрашителите. Така привличали хиляди животни.
Като позволили на растенията да се оплождат от разстояние, поленът и в крайна сметка цветовете довели до бързото възникване на голямо разнообразие от видове, които покрили кафявата планета със зеленина, а после я обагрили в червено, жълто, бяло, оранжево и всякакви други оттенъци. Поленът също развил различни форми. На Земята има 300 000 вида растения, образуващи полен, който е различен при всеки вид. Огромното разнообразие от цветове, форми и структури на зрънцата е следствие от биологичните особености на всяко растение. Опрашваните от бръмбари видове обикновено имат гладки, лепкави поленови зрънца, които най-лесно се закрепват за гърбовете на тромавите буболечки. Поленовите зрънца на растенията, опрашвани от пъргави пчели или мухи, може да имат шипчета, за да се задържат по-лесно между власинките на насекомите. Растенията, опрашвани от по-големи животни като прилепи, понякога имат по-едри поленови зрънца – макар и не винаги и дори не в повечето случаи. Подробното изучаване на разнообразието от полени засега предлага повече въпроси, отколкото отговори.
Цялата статия можете да прочетете в броя на National Geographic България от май 2010
