в. Новините днес | 2010-05-13
Изкушението да демонстрираш на всичките си конкуренти от занаята, че си на „ти“ със Самия Премиер
Наскоро разговарях с една студентка от факултета по журналистика. Винаги съм се чудел какво точно учат в този факултет, за това надълго и нашироко я разпитвах за различните учебни дисциплини, в които се каляват бъдещите рицари на перото.
Но за мое удивление се оказа, че във факултета не се преподава най-важното нещо в професията -как да направиш интервю с министър-председател. Познавам журналисти, за които интервюто с премиер е венецът в кариерата им, фойерверкът на професионалните им мечти, оргазмът на егото им. А никой в университета не ги учи как да се подходи към този свещен акт.
Това е огромен пропуск и велика загуба за българската журналистика. Не можем да оставяме репортерите да импровизират в сюблимния момент на кариерата си. Трябва да систематизираме знанията и опита на онези херои, които вече са извървели страшния, но славен път на премиерските интервюта.
Затова аз си поставих за цел да изчета всички образци в жанра и да формулирам общите принципи.
Преди всичко репортерът, пристъпил тежките порти на Министерския съвет трябва да знае, че интервюто с министър-председателя е тайнство и към него трябва да се подходи с религиозно смирение. Самият премиер най-често се изживява като месия и това е обяснимо, като се има предвид, че е обграден с хора, които от сутрин до вечер го уверяват в божествения му произход.
Задължително е журналистът да е облечен в костюм, за дамите – пола до коляното. Сексуални волности са позволени едва след края на интервюто. И така – поздравете учтиво, благодарете за оказаната ви чест, изкажете дълбока признателност за това, че премиерът е отделил минути от безценното си време за това интервю, включете диктофончето и започвайте.
Първата дилема, пред която са изправени повечето интервюиращи, е дали да говорят на „вие“, или на „ти“. Журналистическият етикет повелява да се говори на „вие“ от уважение към институцията. Но от друга страна изкушението да демонстрираш на всичките си конкуренти от занаята, че си на „ти“ със Самия Премиер, с Шефа На Всички Неща, е огромно. И мнозина по-комплексирани представители на професията, мечтаещи от деца да бъдат погалени по послушната главица от Някой Важен, решават да говорят на “ ти“. Демек – аз съм супергъст с тоя, от който треперите бе, колеги бледи…
Не препоръчвам такова поведение, защото правителствата се сменят, а министър-председателите са злопаметни по природа и следващият едва ли ще ви прости тая възторжена фамилиарност, в която се къпете сега. Така че подобре карайте на „вие“ и подтиснете някак нагона си да сте първия до Първия.
Особено важно е още в самото начало на интервюто да заявите безрезервната си подкрепа и любов към правителството и най-вече към неговия лидер. По-простодушните журналисти го правят в прав текст: господин премиер, обичам Ви. Но лисиците в занаята успяват да създадат това усещане завоалирано, посредством подходящи въпроси, предани погледи и сподавени въздишки. Добър подход е да речем този:
– Господин премиер, свидетели сме на огромните усилия, които полагате за да се справите с тежкото наследство от предишния кабинет. Толкова страшна ли е ситуацията наистина?
Така зададеният въпрос дава възможност на интервюирания да се постави в светлината на трагичен герой и да обрисува апока-липтичния декор в момента на излизането Му на сцената на историята. Държавата дълги години е била в лапите на Злото, но сега най-после има шанс за спасение, защото се е появил самоотвержен държавник като него. От отговора му трябва да стане ясно, че битката ще е тежка и продължителна, защото лошите не спят.
След като ледовете на недоверието към медиите са разтопени, идва време да забиете следващия си журналистически пирон, като ловко прехвърлите разговора в сферата на интимното:
– В личен план какво ви даде и какво ви отне властта? Тук интервюираният се усмихва горчиво. Нищо не ми е дала, само ми отне, казва той и тъжно обрисува картината на човек, жертвал личния си живот заради Отечеството. Преди е живеел нормално, а сега няма време за приятелите си, за семейството си, но той е готов да носи кръста си, без да се оплаква.
В тази ситуация добрият журналист трябва с мимики и погледи да изрази огромното си съчувствие към съсипания личен живот на завалията и ловко да премине към следващия си репортерски удар:
– Но хората сякаш не оценяват стореното от Вас… Рейтингът ви сякаш е поспаднал…
Изключително важна в този въпрос е думичката „сякаш“. Тя е ясен сигнал към премиера, че и вие се отнасяте към рейтингите подозрително и им вярвате само когато растат. Това „сякаш“ ще накара министър-председателя да гледа на вас не като на враг, а като на съмишленик и ще изтръгне от него признанието, че рейтингите не го интересуват и никога не ги чете. (Айде бе! Верно?) Това в скобите никога не го казвайте на глас, а най-добре е изобщо да не си го помисляте.
Сега идва най-сложният момент в интервюто. Моментът на „неудобните“ въпроси. Поставям ги в кавичка, защото те в никакъв случай не трябва да са неудобни, а само да изглеждат така. Тези въпроси ще ви създадат имиджа на непримирим търсач на истината в очите на журналистическата гилдия. Но неудобството в тях трябва да е много премерено, за да не си отрежете завинаги пътя към следващи премиерски интервюта. Недопустими са въпроси от сорта: „Кои ваши роднини са печелили държавна поръчка напоследък?“, „С какви пари купихте новата си къща?“, „Колко струва образованието на децата ви в Кембридж?“, „Как ще коментирате слуховете, че имате сексуална връзка с фолкпевицата Х?“ Изхвърлете от съзнанието си подобни въпроси и задайте нещо „неудобно“ от сорта:
– Защо въпреки обвиненията Ви, няма нито един осъден министър от предишното управление? Тук е моментът в скоби да опишете реакцията на премиера. Напишете нещо такова: (Премиерът за миг потъва в себе си, в дълбокия му поглед се чете огорчение, лицето му помръква. Мълчи няколко секунди. Когато проговаря, гласът му звучи ня-как тихо, но твърдо и решител-но).
Аз не съм съдия, казва той. Дал съм на прокуратурата сто-тици сигнали за престъпления и злоупотреби с власт. Защо няма осъдени – питайте тях… Сега трябва да проявите нечовешка смелост и да отперите следващия „неудобен“ въпрос- констатация:
– Опозицията твърди, че по висшите етажи на властта има корупция… Този въпрос отприщва любимия на премиера гняв, известен в психологията като синдрома „да вадиш нож на умряло куче“. Те ли ще ми говорят за корупция, развиква се той. Те ли? Как не ги е срам! Ами ако бяха прави, хората щяха да изберат тях. Но те избраха мен, значи
аз съм прав и това, което ви казвам, е чистата истина, нали така?
– Така е, наистина – отговаря добрият журналист, забравил, че журналистът трябва да задава въпроси, а не да отговаря. Но от друга страна, да се съгласиш с министър-председателя е голям кеф и тая възможност не е за изпускане. За да разведри обстановката, пък и за да хвърли малко приятна кал върху колегите си, репортерът задава следният правилен въпрос:
– Как гледате на злонамерените критики от някои медии, които постоянно ви критикуват безпричинно?
Премиерът се усмихва насилено. Хич не му е весело, но някаква лелка от пиар-отдела му е казала, че трябва да се прави на широко скроен, когато го критикуват.
Да са живи и здрави, казва през зъби широкоскроеният премиер. Свикнал съм да бъда атакуван. (От кого бе? Кога са те атакували?) Отново напомням това в скобите никога не да не го казвате на глас, ако искате да останете в професията.
Идва ред за финала на интер-вюто. Класиката гласи, че трябва да го завършите с:
– Какво ще пожелаете на българите? Този въпрос дава възможност на министър-председателя да прояви вродената си доброта и бащинска загриженост към нацията. Да ги увери, че той мисли за тях, въпреки че живее в палат, а те се пържат в ада на панелките си и са ежедневно унижавани от държавната администрация. Българите трябва да повярват в себе си, казва той. Тъпо клишенце, родено от бедната фантазия на пиар-лелката, но пък кво – върши работа.
Премиерът завършва интервюто усмихнат. Журналистът -още по-усмихнат. Направо ухилен. Като ряпа, субсидирана от европейските фондове за земеделие. Сега му предстои жестокия интелектуален напън да измисли заглавие на интервюто си.
Добри варианти са „Аз съм един от вас“ или пък „Да вярваме в себе си“. Както вече казах, след приключването на разговора са позволени и някои сексуални волности, но само ако премиерът си поиска. Особено важно е по време на секса нито за миг да не забравяте за разликата в общественото положение между двама ви и да не си позволявате недопустими волности. Майсторите в жанра препоръчват едно кротко, изпълнено с респект към инсти-туциите фелацио. След него благодарете за оказаната ви чест и светкавично се изнесете от кабинета, за да може министър-председателят отново да се заеме с неотложните си държавнически дела.
Успех!
Стр. 10
