Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Ружа разгледа още веднъж снимките и излезе от страницата на ПоБлизо. Замисли се, че не бе ходила в тази част на България и прочетеното я заинтригува. Особено в частта за водопада, имаше нещо в гледката на падаща вода, което я вдъхновяваше. Едно изречение се бе откроило в съзнанието й – че краят на лятото определено не е най-пълноводният период. Да, но сега пролетта бе в разгара си и със сигурност водопадите биха били по-внушителни.
Както обикновено става, провидението изиграва своята роля точно когато най-малко го очакваме; така че в първата събота от първия месец без „р”, Ружа се носеше заедно с разнородна група ентусиасти към малко познатия Северозапад.
Пътят през прохода Петрохан си бе все така изровен и ниската скорост на буса й позволяваше да се наслаждава в пълна степен на свежо зеленото. Пролетта, която в ниското отдавна бе заличила спомена за тежката зима, на височина над 1500 метра все още плахо и неуверено някак си се опитваше да се наложи, като млада невяста в новия си дом. А над 1900 метра последните снегове по северните склонове блестяха на слънцето, в чуден контраст с аквамарина на небето и смарагда на разлистилата се гора.
Отдадена на размишленията, които обикновено спохождат човека от големия град, когато го напусне и се озове сред органичната и жива природа, Ружа така и не усети как са стигнали мястото, откъдето започваше вече истинското ходене.
Хижа Копрен – в подножието на едноименния връх, в района на село Копиловци. Местността беше омайна и за момент дъхът й секна от толкова много красота.
Снимката във висока резолюция
Над раззеленилата се гора се извисяваха скалистите и все още заснежени върхове Копрен и Трите чуки.
Снимката във висока резолюция
Вече знаеше, че по тях и по билото на планината върви границата ни със Сърбия, но целта им за деня бе много по-близо. А именно – три водопада по поречието на рекичките, спускащи се от топящите се снегове високо горе. Гората ги приканваше и не след дълго групата им се отправи към първия – Ланжин скок.
Тръгнаха по пътека, която бе истинска наслада за сетивата. Не след дълго обаче стана ясно, че гордата и сурова Стара планина няма да разкрие лесно красотите си и че ще подложи на изпитание всеки дръзнал да се отправи в дебрите й. По пътеката бяха нападали съборени от зимните бури дървета и промъкването през клонаците им придаде допълнително усещане за приключение сред групата.
След около 20 минути спокойно ходене, пътеката стигна до реката и продължи нагоре по течението й. Тук ясно си личеше, че преди време е била изградена екопътека в района, за да свърже всички водопади. И която явно е била позанемарена, както се виждаше от прогнилото и неподдържано мостче, изгнилата дървена стълба и изровените стъпала.
Снимката във висока резолюция
Наложи се да пресекат тясната, но буйна рекичка по хлъзгави и мокри камъни, което вкара още емоция в групата; и когато след още 20 минути пред взора им се разкри водопадът Ланжин скок, туристите бяха повече от доволни.
Снимката във висока резолюция
Връщането по същата пътека до хижата бе по-скоро освежаващо и след глътка студена вода всички бяха готови и в настроение за следващата им цел – водопадът Дуршин скок.
Снимката във висока резолюция
Намиращ се на 10 минути спокойно и леко ходене от сградата на т.нар. Профилакториум, която в момента бе пуста и изоставена.
Ружа не се наемаше да дава оценки кой водопад е по-красив или зрелищен, сетивата й бяха отворени за красотата на Балкана и цялото й същество ликуваше от контакта с природата. Скоро обаче, природата щеше да й покаже, че красотата и очарованието на планината си имат цена.
От Дуршин скок групата се отправи по занемарената екопътека, която сега трябваше да ги отведе до третия за деня водопад – Големи скок, преминавайки през живописни скали с прекрасна гледка към Северозапада. Но преди да стигнат до гледките, им предстоеше интересно и динамично преминаване първо по течението на реката, а след това и през скалите. Все така по изгнили стълби и следвайки поизтритата маркировка. Но усилието си заслужаваше и Ружа бе възнаградена за положените усилия. С разтуптяно сърце и учестено дишане се любуваше на омайната гледка и попиваше с очи тази благодат.
Снимката във висока резолюция
Самата природа сякаш ликуваше и се радваше на живота, на новото начало, на свободата.
След кратка и заслужена почивка на високото, току където свършва гората, групата се отправи по трудната за откриване маркировка надолу по склона.
Снимката във висока резолюция
Тук вече бе сериозно ходене, искаше се внимание при всяка стъпка. Опадалата шума покриваше коварни клони, които препъваха туристите на всяка крачка. Самата пътека бе доста стръмна и слизането без изгнилите стълби на места бе повече от рисковано.
Ружа не спираше да си мисли, че тук не е за всеки. Ниско под тях глухо шумеше реката и от време на време зърваха разпенените й води, но туристите предпочитаха да си гледат в краката и да внимават, зер всяко разсейване би могло да има сериозни последици.
Скоро групата се озова току над самия водопад Големи скок и явно, че пътеката продължаваше от другата страна на рекичката. Трябваше да преминат без брод или мост, стъпвайки по хлъзгави камъни, а на по-малко от два метра от тях водата шумно падаше от плашещо високо.
Снимката във висока резолюция
След откровена доза адреналин и с мокри крака, туристите поеха надолу по течението на реката, която трябваше да пресекат още няколко пъти.
Денят вече преваляше и времето бе фактор, а краят не се виждаше. Ружа бе сериозно разтревожена, бяха в планината вече 10 часа. Пътеката все пак ги изведе на горски път, по който след 30 минути стигнаха до района на Профилакториума, където ги чакаше транспортът им. Вече по тъмно бяха в Чипровци, изнурени и закопнели за храна и сън.
На другата сутрин имаха време да поразгледат китното градче. Окъпано от слънчевите лъчи, огласяно от птичи песни и с прекрасна гледка към Трите чуки.
Снимката във висока резолюция
Музеят бе задължителна спирка, като уредникът дори им демонстрира как се работи на вертикалния стан. Вкусните местни гозби оставиха своята ярка диря в съзнанието на все още несъвзелите се от предния ден туристи.
Чудните поляни в района на Гушовския манастир допълниха усещането за истинска красота и спокойствие. Поседнала на тревата, вперила взор във върховете, галена от нежната милувка на ласкавия ветрец, Ружа искаше времето да спре. Но така или иначе всички сме подвластни нему и единственото, което й оставаше бе да съхрани спомена за тази идилия, да го скъта грижливо в съзнанието си.
Снимката във висока резолюция
Разбира се, на тръгване не пропуснаха да се отбият и в Чипровския манастир, с което сложиха точка на тези толкова динамични и омайни два дни.
Снимката във висока резолюция
Ружа не спираше да мисли колко много красота има около нас и колко са щастливи всички онези, които имат сетивата да я намерят и да й се насладят. Беше сигурна, че ще се върне в този край, когато отново дойде време за смяна на сезоните и изкусната ръка на природата нарисува нови краски, за радост на закопнялата й душа. Неусетно беше паднала в плен на магията, наречена Стара планина…
Автор: Дабестин Карапоптопанджиев
Снимки: Дабестин Карапоптопанджиев
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
