ТОГАВА, КОГАТО
Запази ми местенце до тебе.
Ще си против, но тръгвам сега.
Имам нужда да съм си потребна.
Имам нужда да бъда сама.
Като вирус в кръвта ми, донесъл
само болка и много тъга,
като болест, отнейде привнесен,
като удар от силна ръка –
ти ми сряза задълго крилете,
ти донесе несладките дни
и остави ми белег до белег –
беше лош, беше трудно простим.
И когато в пустинния пясък,
на безлистната моя душа,
плъпне първият нежен израстък
и започнат да никнат цветя,
ще се върна. До теб ще приседна,
ще живея без никакъв страх,
а очите ми пак ще прогледнат
и ще бъда пак цялата грях.
МИШЕШКО
Разсъмването идва с тихи лапи,
да завърти поредна, сива обиколка.
Прозява се денят преди да ме захапе –
да тества струвам ли и колко.
И първото кафе протяга клони –
да се подпра на ароматния му извлек,
на размислите нощните вагони,
като писма, да пратя и към този изгрев.
Нарежда си зората (пръстчета по клавесин),
лъчите върху късата цикличност.
В спиралата на денонощния й кринолин
съм хамстерът, по колелото си затичал.
Завърта изгревът – око на котка,
минутите ми като паяжинни нишки.
И обикаля мисълта ми с дебнеща походка –
че хамстерът е, всъщност, мишка.
СЕЗОНЪТ НА ГЕОГРАФИИТЕ
Всички шарени глобуси, с кръгли глави,
всички карти, маршрути, атласи
вече с мен отчуждено говорят на „Ви“
и размахва ми пръсти компасът.
А пък пролет е, пролет – развява опашка,
с мокри лапички, драска в улуците
и избухват, с лилав аромат, като шашки,
цветове по размирните люляци.
Как да тръгна на път не с крака, а с павета?
Всички глобуси са изтрещяли.
Знам, че първо се тръгва на път със сърцето.
Само моето, дето е спряло.
СЪРЦЕ С ЧАСОВНИКОВ МЕХАНИЗЪМ
Отиваш си. И вече ми е все едно…
Стоя на тротоара – място празно,
и блъска ме тълпата – хилядно кълбо.
Остава миг, преди да се намразя.
След десет… девет… осем, си до ъгъла.
Тека навътре. Аз съм плачещ лед.
Очите ми повличат се недъгаво
след стъпките ти някъде напред.
Забити нокти. Болка. Пулс на приливи.
След седем… шест… топи се силуетът.
Пет… четири – извиват грозни прилепи –
жестоки думи – кръгове в лицето.
Секунди… Пепелявото небе с очи
ще ме погълне влажно-отегчено,
ще се нагъне улицата в ядрен взрив
и ще пролаят няколко сирени.
И само още миг – ще бъда вече нищо.
Летящи молекули. Атоми. Петно.
Не се обърна… Епилогът е излишен.
Зад ъгъла си. Няма те. Три… две… едно.
МАДРИГАЛ ЗА ДВЕ СТРЕХИ
Запя дъждът старинен мадригал
и клавесинено закапа от стрехите –
за този дом, в безлюдие замрял,
където молят за живот дори стените.
Протяга се край него вял денят,
отгризват бурите по малко от комина
и все така притихнал е домът,
в очакването празно някой да намине.
Пропуква от въздишки и мълчи,
(улукът падна – той не издържа печален)
а стълбите от букови дъски
в гримаса изкривиха се по вертикала.
Понякога, сред неспокоен сън,
причуват му се говор, смях, плача на бебе,
звука на токчета, на чаши звън,
бълбукащ чайник, думи, скръцване на мебел.
Но сепва се от дрямка разтъжен,
сред паяжинна тишина в ъглите,
а после дълго чака – ден след ден,
да чуе стъпки пред вратите.
Дъждът, единствен, идва и вали,
и със стрехите тъжни мадригали пее –
за този дом, потънал във мечти,
да дойде някой в него да живее.
ДАЛЕЧ ОТ ОЧИТЕ – ДАЛЕЧ ОТ СЪРЦЕТО
Там, под виолета на планинските вериги,
мамят избуяли в изумрудено треви.
Стъпките ми късни и насън не ги достигат –
нямам ги рътлините в алкова от скали.
С нокътче придрасква пренатегнатото време –
вика планината непокорния си син.
Много е далече той и, дявол да го вземе,
вече недочува насред смогове и дим.
Вече се заплесва по друидските дъбрави.
Споменът му глъхне сред бръшляните и мъх
плъзва и превзема паметта му. И забравя
бавно планината си и свидния й дъх.
Питам се любов ли е далече от очите?
Колко ще е обич то – по спомен на сърце?
Бледи и неясни лилавеят планините –
северът от юга си отвърнал е лице…
ПОСТЛЮБОВНО
Изтичат от зениците ми хиляди пътеки,
насичат корена на хоризонта,
по мозъка пробягват лампички „Заето!“,
а мислите ми – връщат се от фронта.
И празни ми са пеперудените длани,
припърхали по хладната ти сфера.
Небето – в локви, все така разкаляно…
(Какво очаквах, всъщност, да намеря?)
Събирам си зиморничаво стъпките обратно,
(защото нямах място за крилете).
Отляво – хленч, отдясно – малко адекватност,
а зад гърба ми – лоното на ветровете.
И пак, когато ме придърпа нечия харизма,
и пак, крилете сгънати помръднат –
ще си припомня, че съм те измислила,
понеже имах нужда от прегръдка.
УБИТО
И пита-платена бе всяка свенливост.
Парцалени кукли, с разшити очи,
от ъглите зяпаха как ме убиваше –
безкръвно, до оня, последния хрип.
Сега съм оцъклени, ширнати ириси,
претупана работа, белнат екран.
Не питам заглъхнало „Хайде, примирие?“.
Сега съм оттатък, на косъм отсам.
Не чувам да вият сирени на кораби.
За мене е блато обратният път.
А във будоара ти спят изговорени
заблуди и намеци в кръв и от плът.
Защото е вече на гарван окото ти,
ръцете ти имат екзема от мен
(едва ли ще те прегризе тя до кокала).
За хищника също и утре е ден.
От днеска ще гледам беззвучно в тавана ти,
с немигащи, мъртви за тебе очи.
Макар че ме няма, следите останаха
и ясно е кой е убит, кой е жив.
Още…
