С благодарност към Дислав от Такси за 1 Евро.
Когато Уорън Бъфет, един удивителен човек, обяви, че ще даде за благотворителност 37 млрд. долара от личното си състояние на фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, българските телевизии съобщиха за най-голямото дарение в историята на човечеството с една мижава новинка от около 10 секунди. Затова пък истории от типа на тази как някакъв алкохолизиран старец от някое забутано село коли с брадва бабата, с която, според съседите, „са живяли хармонично в продължение на 40 години”, се разнасят и разнищват с канибалско удоволствие от медии и зрители. Помислете – знаем за Джак Изкормвача и продължаваме да изпитваме любопитство към забулената му в мистерия личност, но колко от нас изобщо са чували за Алберт Швайцер – велик и всестранно надарен човек – и неговата благородна дейност в Африка?
Изглежда в природата ни е заложено да се вълнуваме повече от скандалното, шокиращото и трагичното, отколкото от доброто, красивото и благородното. Лесно забравяме, че именно малките жестове правят дните ни по-светли, леки и поносими. Затова ще ви разкажа една история с хубав край, която е толкова нормална и обикновена, колкото и чудна. Тя започва така:
– Добър ден, вие ли сте „Мама”?
– (кратко недоумение) Да, аз съм. Да не би да сте намерили телефона на сина ми?
– Докато проверявах колата преди началото на днешната смяна забелязах един телефон
на задната седалка… намерих вашия номер и се обадих…
– Наистина ли? Не мога да повярвам…
– Че защо, какво толкова…
– Мислех, че вече никой не прави такива неща…вие ми върнахте вярата в хората!
– Но това е съвсем нормално… кога може да се видим, за да ви го върна?
– Ще дойда, където кажете…
– Не, не. Къде живеете? Ще мина с колата да ви го оставя.
Както може би се досетихте, този прелюбопитен разговор се състоял между майка ми и един таксиметров шофьор на име Дислав. Но нека проследим поредицата от събития – едновременно вълнуващи и прозаични – довели до него!
Предната вечер заедно с един приятел се връщахме с такси от Студенски град. Бях седнал на задната седалка – опиянен (от красивото нощно небе, разбира се) и безгрижен. На следващия ден трябваше да заведа една моя позната – гостенка от Германия – в Пловдив, за да й разкажа едно-друго за „уникалната смесица от култури”, Филип Македонски, Стария град, за Мильо (легендарният местен зевзек, увековечен със статуя на Главната) и талантливия цигулар Сашо Сладура (зверски убит в комунистически лагер заради разказан виц).
Когато се събудих сутринта, установих, че телефона ми го няма. Както обикновено става в такива случаи, последва хаотично търсене из най-невероятните-и-абсурдни-места-за-които-можете-да-се-сетите, завършило без успех. По едно време се усетих каква е работата – снощи, когато съм бил в таксито, апаратът се е изхлузил от панталона ми, който, редно е да се отбележи, освен че е черен и с хубава линия, има и много плитки джобове.
Ами сега? Дори не помнех номера на таксиметровата компания (защото, както вече споменах, бях опиянен от красивото нощно небе). До тръгването на автобуса от автогара София оставаше не повече от час. Съдейки от опита ми с предишните два-три загубени телефона, не очаквах да стане нещо – като например да бъда потърсен от този, който го е намерил. Приех случилото се със стоицизма на човек, чиито чадъри са пръснати от Берлин до 42 блок в Студентски град. Прежалих няколкото есемеса със сантиментална стойност и се настроих за хубава разходка.
Последва един дълъг ден, през който моята германска приятелка се влюби в Стария Пловдив, а аз отбелязах мислено че през май броят на безделниците и просяците е по-голям от този на туристите. Не остана време за кулинарни изкушения в сладкарницата под Джумая джамия, затова хапнахме на крак по едно горещо куче (Какво? Така звучи много по-готино!) и потеглихме обратно за София.
Когато се върнах вкъщи, телефонът от изневиделица се беше появил на бюрото ми. За кратко имах усещането, че около този прост, леко охлузен предмет, витаеше чудодейната аура на илюзиониста, който с едно виртуозно движение изважда гълъб, сякаш от мрака на нищото. Разбира се, както после разбрах от майка ми, историята е по-прозаична. Около 18 : 30 й позвънил един човек и попитал: „Добър ден, вие ли сте „Мама”?
——————————————————————————————————————————————————————–
Преди време написах една статия, в която си позволих да иронизирам недостатъците на средностатистическия български таксиметров шофьор. Мисля, че двата текста си приличат по стил и се балансират взаимно, затова заслужават да бъдат четени заедно.
