Огледалото

8
Добави коментар
miglenka80
miglenka80

„Приликата не ни прави толкова сходни, колкото различието – различни.“

  А можем ли без огледалото? Защо един толкова банален предмет е толкова загадъчен?

Някога вълшебно и загадъчно, съюзник на дявола, проекция на вътрешните демони, после – луксозен предмет, толкова ценен от благородните дами, днес част от баналното ни ежедневие. Огледалото е всичко друго, но е не и врата към друго измерение.

Но някога в едно далечно минало, за което знаем толкова малко, въпреки опитите да съградим близка до реалната представа за онези далечни общества, достигаме до една твърде суховата теория. Може би, малките, незначителни и често невзрачни предмети ни помагат да надникнем в тъмните кътчета на човешката култура. Един такъв предмет е огледалото. За да го разбираме днес, да не се ужасяваме и поставяме морални окови на отражението си е трябвало да минат хилядолетия.

Религия и магия, философия и технологии, литература и изобразително изкуство се преплитат, за да ни разкажат чудната история на огледалото, история и на отношението на човека към собствения му образ, към неговия двойник.

Размишлението върху образа на огледалото е вдъхновено от Платон. Преди него, отражението е одушевена и жива форма, онзи двойник който привлякъл Нарцис от водното дъно. Омир пък приписва на на човека двойно съществуване, едното – в осезаемото му физическо битие, друго – в невидимото му подобие, което само смъртта ще освободи. Нарцис е повярвал в присъствието на живо същество на водното дъно – изблик на неговия дух или на неговия двойник. В Древна Гърция погледът към собственото отражение можело да предизвика смърт, защото отражението пленявало душата. Едва по-късно отражението приема функцията си на отражение.

Трабва да изминеш пътя от формите на осезаемото правдоподобие на обикновеното огледало – отражение, външност, сенки или оптически видения – до собствената си душа. Човекът, казва Платон, трябва да се погрижи за собствената си душа, защото тя съставлява неговата същност. А душата се нуждае от отражение, за да се опознае, тъй като, подобно на окото, не може да се види сама.

От край време Венеция държала монопола на производство на огледала. Правила всичко възможно нейните работници да не напускат града. Изнасяла, както за Европа, така и за Ориента. Но въпреки това, размера на огледалата бил еднакъв. Пазарът се насищал на венецианското производство, въпреки качеството му. Дори през ХVІІІ в. Размерът си оставала непроменен – не по-голям от поднос. Според различни източници италиянското производство се сгромолясало около 1685 г. след сблъсъка с конкуренцията на Франция и Бохемия. До тогава всяко заможно семейство имало огледало, когато обаче се появили стоманените и калаени огледала – малки и лесно преносими – всяка жена притежавала такова. Цената му се равнявала на една вълнена риза, пет чифта ръкавици или на едно дървено столче.

се оказва едно оригинална подражателна теория на Платоновия рай. Мечтата на Алиса за преминаване през огледалото отговаря на нуждата от прераждане в отвъдното. Но преминаването отвън е нарушаване на хармонията. Алиса, обаче е жадна за приключение, притваряйки уморени, но жадни очи за различното, тя се впуска свободно в своята мечта. „Хайде да си играем, все едно че огледалото е станало тънко като паяжина и можем да минем през него.“ Новият свят е различен, същия като реалния, но обърнат. Всичко става проекция на нейното съзнание. Така Алиса в своите забавления, ще загуби пътя към всичко познато и след много перипети ще го открие отново. Чия е тази Страна? Ничия земя между реалното, всекидневието и зоната на мечтите. Огледалото е медиатора между тях. Нищо повече.  

През Средновековието голотата не е често изобразявана, защото е била смятана за белег на морална нищета и безсилие. Обект на срам и унижение още от времето на първородния грях, тялото е престанало да отразява божественото съвършенство и художниците са се стараели да заличат половите атрибути. Разбулването на женствеността, обект на строги забрани, първоначално е поверено на описанията на безсрамни вещици, обладани от дявола. Но Венера се ражда във водата – нейното първо огледало. Жената се пробужда за живот, щом получи достъп до образа си. Женствеността е творение на огледалото. Когато не е сладострастното чудовище, заклеймявано от духовниците и изобразявано от Средновековието до ХІХ в. като стара зла вещица, заета пред огледалото си с непристойните жестове на зловеща кокетност, дамата е „огледало от бляскав и полиран кристал, което и най-лекият дъх затъмнява. Към нея трябва да подхождаме като към реликва – дълбоко да я почитаме без да я докосваме. Богиня или хетера, тя приема тази двойна роля, когато извършва магическия церемониал, дължащ се на красотата, жрица на мистерия, която тя не проумява. Този двойнствен статут е точно статутът на огледалото. Красота, мъдрост и суетност се сливат в общ символ, защото същото онова огледало, което разбулва красотата и поражда желанието, предупреждава и за преходността на нещата и затова с него трябва да се борави внимателно.

Единствено лицето ви прекрасноза вас да бъде огледало, но и рай за нас, защото в себе си събира толкоз светлина,че огледалото ви в него се оглеждаи на самото огледало е огледало то. По „История на огледалото“, Сабин Мелхиор-Боне 18.12.2008/Блага Димитрова