И всяка част от теб е моя, и целият си мой, нали?!
– Дочуто в автобуса
Понякога си мисля, че не разбирам хората. Или поне някои аспекти от тях. Не разбирам защо трябва да приемаш друг човек (който си е цяла собствена вселена) за своя собственост. Не разбирам защо трябва да си сложиш профилна снимка, на която си залепен уста в уста с гаджето или защо трябва всеки път веднага да прокламираш “In a Relationship”. Това (поне за мен) не е любов а показно маркиране на територия.
Чувството за собственост е много опасно. То показва, че третираш другия като движима собственост, която в повечето законови казуси е неодушевена (а май може да е и домашен любимец, ако второто ви кара да се чувствате по-добре). То показва, че искаш да притежаваш нещо, което не трябва да бъде притежавано. Явно не си достатъчно уверен, че просто може да задържиш някого до себе си, затова трябва да го завържеш, да го дамгосаш и да си извадиш официален акт за собственост: дали говорим за златна халка или за въпросното “In a Relationship with” понякога няма значение.
Парадоксът обикновено се състои в това, че колкото повече придърпваш някого към себе си, той толкова повече се отдалечава – оная история за действието и противодействието явно работи и при връзките. В един момент стискаш толкова силно, че можеш да спреш свободното дишане на другия. Поразително напомняш за онези чайки от “Търсенето на Немо”. А Sting напразно пее “If you love somebody, set them free…”
Много ми допадна една от тезите на Хорхе Букай, че в една връзка има трима: ти, другият и двойката. Абсолютната свобода се състои в това да сте пълноценни независимо един от друг и да сте също толкова пълноценни като двойка. Тогава няма нужда от собственост, към които неминуемо се появява и някой друг емоционален данък.
___
снимка: mollybob
