Иде.ли? – Обичам да пиша…

8
Добави коментар
pavka14
pavka14

Обичам да пиша…

28.08.2010 г. bolgarok.hu

Разговор с Михаела Кодова, носител на литературната награда на списание „Мари-Клер“ за 2009 г., която печели в състезание с три унгарски писателки.

– Предполагам, че текстовете, излезли в „Мари-Клер“ не са първите ти литературни опити?

– Не са първите, но са първите публични опити. Писала съм за себе си като един вид хоби. Не съм водила дневник, но понякога съм си записвала някои неща – било защото ми е мъчно, било защото ми е весело. Главно по-кратки текстове, фрагменти. Така се стигна и до „Мари-Клер“. Те ме потърсиха.

– Работата ти като журналист също е свързана с писане.

Да, но журналистиката е едно, а белетристиката – друго. Моите текствове са хибридни, между публицистика и художествена литература. Опити – едни по-сполучливи, други – не толкова. Именно затова никога не съм искала да излязат наяве или да се публикуват.

– Кое все пак те накара да вземеш участие в този конкурс?

– Първо, защото от списанието ме потърсиха, което малко или много ме поласка, и второ – нямах какво да губя. Кандидатите за конкурса бяха четири, три от които писателки с публикации, с издадени книги. Реших да се пробвам.

– Конкурсът на „Мари-Клер“ протича с гласуване на читателите. Учуди ли те хода на гласуването?

– Да, учуди ме. Аз не го следях всеки божи ден, бях казала за него само на най-близките си. И един ден ми се обадиха и ми казаха, че водя в класацията. Преднината ми беше минимална. След месец отново – пак съм излязла на първо място. Но се случваше да съм на второ, на трето, даже и на последно място. Читателите гласуваха в продължение на една година. От четирите кандидатки се публикуваха различни текстове – всеки месец по един, всяка от нас трябваше да се яви пред публиката всеки трети месец. Така, имайки база за сравнение, всеки можеше да прецени кое от есетата му допада най-много. В крайна сметка, два или три месеца преди края на гласуването излязох на първо място и там се задържах. На финала се оказах първа за моя най-голяма изненада. Приятна изненада.

– Това не те ли подтиква да продължиш с писането?

– Не, това беше една авантюра в сферата на художествената литература. Дори ми е трудно да я нарека така: това са фрагменти, мисли, чувства, написани на хартия. Във всеки случай, не смятам да се отдавам на литературата и предпочитам да продължа с журналистика.

– А ще те направи ли този успех по-смела в журналистическите ти писания?

– Класическата журналистика смятам, че е минало. Днес съществуват много жанрове, които позволяват в публицистиката да се вмъкнат и елементи на художествена литература. Тук се чувствам в свои води.

– Какви теми те интересуват като журналист, в каква сфера би желала да се изявиш?

– Сферата, в която бих желала да работя, за момента няма нито минало, нито настояще в България или Унгария – това е модната журналистика. В страни като Франция, Щатите писането за модата е специализирана област. Не знам дали ще доживея, когато и при нас се появи възможност за такова нещо, но се надявам.

– Има ли поне списания, където биха могли да се публикуват такива материали, макар и самото издание да не е специализирано по темата?

– В България – да, в Унгария са много назад с тези магазинни издания. В България възможностите са по-големи. За съжаление съм малко далече оттам.

– На какво се дължи перфектното ти двуезичие?

– На семейството ми, което е смесено – българско-унгарско. В нашето семейство възрастните последователно говореха на децата на езика, който най-добре владеят: на български или на унгарски. Така при децата вече нямаше проблеми с двуезичието.

– Това осъществимо ли е? Защото много хора правят опити, но след това се отказват – защото се уморяват или им се струва безнадеждно.

– При нас се получи, при децата от целия род. В това отношение родителите трябва да са партньори и да спазват „домашните правила“. Въпросът е в постоянството. Аз съм завършила българска филология, но не съм учила в българско училище – нито основно, нито в гимназия. Вкъщи винаги са се четели български книги – наред с унгарските, като се започне от приказките, после художествената литература. Паралелно с унгарския са ме учили да чета и на български. Много ми помогна и кореспонденцията, която водех с моите приятели и приятелки от България. Писма се пишеха почти всеки ден – в едно време, когато нямаше интернет, нямаше GSM, нямаше скайп. Ала ние искахме да споделим какво ни се случва. На мен ми доставяше удоволствие и съм си писала редовно с 5-6 души. Навярно и затова обичам да пиша! И на български, и на унгарски.

Разговаря: Светла Кьосева
Материал на bolgarok.hu