Най-примитивните видове бозайници, живеещи до днес , са яйцеснасящите от разред Еднопроходни (Monotremata), чийто представител птицечовката (Omithorhynchus anatinus) се среща само в Австралия. При мъжките екземпляри, в основата на краката им се намират шпори, подобни на шпорите на петела. Те са свързани с канали, минаващи по дължината на краката, по които се излива отровата при ритане и забиване на шпорите. Има регистрирани доста случаи на тежки отравяния при случайно хващане на птицечовка от хора.
Според някои учени, еднопроходните от семейство Ехиднови (Tachyglossidae) също притежават отровно оръжие, което се намира в бодлите им.
Отровни бозайници са няколко вида Земеровки (Soricidae) , които са родственици на къртицата, но приличат повече на мишки. Доказано отровни са североамериканската късоопашата Земеровка (Blarina brevicauda) и европейските голяма водна земеровка (Neomys fodiens), малка водна земеровка (Neomys anomalus), маскирана земеровка (Sorex cinereus). Отровен е и хаитянски соленодон (Solenodon paradoxus) от семейство Solenodontidae.
Всички тези бозайници се хранят с насекоми, паяци, червеи, голи охлюви и др., които умъртвяват чрез отровно ухапване.
В основата на долните си резци, те има отвор с два канала, които са свързани с видоизменени слюнчени жлези, в които се образува отрова. Два чифта долни резци са насочени напред и образуват каналче, по което потича отровата при ухапване. Отровата на тези бозайници не е толкова силна че да причини смъртта на човек, а и срещите с тези видове земеровки са рядкост.
Друг вид химическа защита при бозайниците има ериканския пор, наречен скункс (Mephitis mephitis). Неговият специалитет е отблъскването на враговете чрез газова атака. При заплаха, той изпуска специфичен секрет с нетърпимо неприятна миризма, която се разнася на големи разстояния. Пред заплахата от това дребно животинче, отстъпват дори едри животни – кучета, мечки и др. Силата на неговото химическо оръжие е голяма му осигурява неприкосновеност. От секрета, който изпуска скункса, някои животни не само се замайват, но дори ослепяват. Ако човек попадне в близък обсег на миризмата му е възможно дори да загуби съзнание за няколко часа. Скунксът обаче не мирише винаги.
Той изпуска този секрет само ако е застрашен или предизвикан. Тогава порчето повдига опашката си и отделя от една малка двуделна жлеза, струйка зловонна течност, която може да изстреля на разстояние 3-4 м. Лабораторно е установено, че основната съставка на тази течност е етилмеркаптан, който не може да се понася от нито едно животно. Интересно е че запасите от тази течност в тялото на скункса са доста големи. Той може да изстрелва последователно 5-6 пъти. След това са му необходими няколко дни за образуване на нови запаси от това химическо оръжие.
Родствениците на скункса в Европа – черният пор (Mustela putorius), степният пор (Mustela eversmanni) и пъстрият пор (Vormela peregusna) при опасност също изпускат воняща течност от аналният си отвор, но тяхната миризма в никакъв случай не може да се сравни с нетърпимото зловоние на скункса.
