Автор: Мария ПанайотоваRазказът „Спасова могила” е публикуван за първи път през 1905 г. в сп. „Художник”. Списанието се издава от Павел Генадиев и е богато илюстровано. Редактира се от Александър Балабанов и Симеон Радев. По-късно, през 1911 г. Елин Пелин включва „Спасова могила” в „Разкази” т. II. Почти цялостно е преработен през 1938 г., преди да бъде поместен в изданието на „Хемус”, излязло под редакцията на Тодор Боров.Православната църква чества Спасовден на 23 май като един от много тачените християнски празници. Тогава се е извършило Възнесението на Исус Христос на небето. Събитието е станало на четиридесетия ден (четвъртък) след Великден, т. е. след Божието Възкресение. На Елеонската планина срещу Ерусалим, в присъствието на апостолите и след беседа с тях, Христос се възнася. Докато гледат тази неописуема картина, те чуват гласовете на двама мъже в бели дрехи: „…Този Исус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето.” (Деяния Апостолови. 1:11) В тълкуването на богословите „небето”, към което Исус се възнася, е божественото, надестественото битие. Затова този празник се чества от дълбока древност до днес на четиридесетия ден след Възкресение Христово.Очевидно Елин Пелин е познавал Новия завет, за да съчетае предвидливо старобългарското значение на думата „съпасъ”, което означава „спасител”, или глагола „пасти” – „спася” с историята на болното дете, на Монката. Ако преди имената са се свързвали с вярата за спасението на душата, днес те изпълняват предимно утилитарна функция и задоволяват потребностите на дълголетната наша традиция. В по-специални случаи имената е трябвало да защитят детето от беди, нещастия, да го предпазят от болести или смъртни опасности. Тогава родителите са кръщавали своите деца с подходящи за всеки отделен случай имена: като Здравко, Спас, Найден и т. н.И още нещо. В разказа откриваме буквална парафраза на библейския текст, описващ възнесението: „После полека-лека, както си е дошъл, ще се вдигне и ще си отиде на небето; Също както някога се е възнесъл на планината, те на тоя същия, утрешния ден – Спасовден.”Тази фраза е ключова за композицията на разказа. Съпоставката между библейското събитие и случката в „Спасова могила” веднага откроява съвпадението на композиционната структура в библейския епизод и в неговата белетристична модификация. Епизодът от „Деянията на светите апостоли” е съставен от два структурнообразуващи компонента: Исус сред своите ученици и апостоли и възнесението му на небето.Елин Пелин също е разполовил сюжетното действие в разказа: в първия композиционен отрязък героите дядо Захари и Монката са пласирани в един реалистичен, земен план. Обаче след фразата „Отведнъж на Монката му стана зле”, небето се отваря и изображението се пренася в небесните селения. Появява се дядо Господ със златен венец на главата, а едно ангелче му носи патерицата. Но малко преди да се извърши това чудо, авторът сякаш случайно е вметнал фразата: „Една звездичка се откъсна от небето и се спусна към земята.” Очевидно, за да ни отпрати към народното поверие, че при смъртта на всеки човек угасва една звезда. Това изречение е разграничителната линия, от която нататък сюжетното действие се пренася в небесните селения.Както се вижда, в белетристичната версия на библейския епизод е прокаран съзнателен и целенасочен паралелизъм. При това той не се ограничава единствено с композицията на разказа, а както ще установим по-нататък, засяга глобалните художествени внушения на автора: съпоставка между страданията, понесени от Исус на земята, и страданията на Монката и хората, тръгнали да търсят изцеление за своите рани и болести срещу Спасовден. Исусовото възнесение и отварянето на небето, за да приеме болното сираче, изравняват чрез страданието надземното и човешкото, оправдават божествената себежертва.
Как тези художествени внушения са осъществени от писателя? Спасова могила е висок и стръмен връх, където е разперил кичестата си корона стар дъб. До него се гуши малко бяло параклисче. Към този връх на надеждата и спасението се е запътил много народ – дрипави бедняци, празнично облечени богаташи, сакати и болни, слепи и зрящи. Всички те, недъгави и „влачещи се като змии”, са се устремили към надеждата за изцеление. Към върха с последни усилия крачи и дядо Захари, понесъл на гръб своето внуче Монката. Със сухите си детски ръце то го задушава и пред очите му често минават „кървави мъгли”, но той „върви полека и грижливо крепи товара си”. А наоколо хора, хора, като мравуняк са плъпнали към островръхата могила.В художественото пространство на разказа са налице две противоположно ориентирани посоки на движение: тълпите от болни и вярващи се изкачват, вървят нагоре, към върха на могилата, извисяват се. До онзи момент, когато „една звездичка се откъсна от небето и се спусна към земята”. След нея небесната вие се отваря „и дядо Господ голям, голям, много голям се спусна към земята”. Очевидно в случая е налице противоположната посока на движение. При това траекториите на преместването в пространството са така ориентирани, че в определена точка и момент се пресичат върху земната повърхност. Само тогава е възможна, макар и в съня на Монката, тази дългоочаквана и желана от него среща с дядо Господ. А „щом слезе, той отиде право при Монката, улови го за ръка и му каза: бъди здрав и ела с мен да те заведа при майка ти”. Пресечната точка на божественото с човешкото начало е страданието. А вярата сама по себе си е инстинкт за спасение и не само във физическия смисъл на понятието, а главно в неговия духовен смисъл. Страданието възвисява нравствено човека, приобщава го към субстанцията на божественото и същевременно приближава Бог до човека. А това означава до безсмъртието.Монката се усмихва на смъртта, която го отвежда в рая, т. е. в майчината прегръдка. Живите търсят любовта на мъртвите. Може би надежда и упование за нещо по-добро е любовта към мъртвите, може би тази любов е най-искреното чувство, пречистено от земни грешки и озлобление.Никак не е случаен фактът, че Елин Пелин описва невинно боледуващи, без разлика на социалното им положение. Чрез грехопадението си човекът изменя на своето предназначение, защото не е създаден за мъки, а за блаженство. Блажена е само достойната душа, която е богоподобна.Смъртта на Монката прозвучава като жестока присъда над всички обезобразени от земни страсти и пороци хора. Детето е жертва на опорочения свят, на една окаляна от безбожие действителност и то няма място в този ад. Болестта отнема живота на Монката, за да го спаси от униженията на всичко преходно, като го дарява с щастие – бленуваната майчина любов, възможна единствено в безкрая на времето и в Божието царство. В това царство няма мъки и болести, а има усмивки, светлина и майчина нежност. Нещо, от което най-много се нуждае внучето на дядо Захари.Монката няма бъдеще в един грешен свят, дето парите и земните удоволствия, социалната неправда и бездушието са „божествата”. Безправието на голяма част от хората в едно несправедливо устроено общество разрушава моралната ценностна система, довежда до физически и духовни болести, които убиват човешкото щастие.А болестта в художествената интерпретация на автора е другото име на жертвата. Тя, от своя страна, изразява зависимостта на човека от Бога. Затова Монката е там, на Спасова могила. В образа на детето-жертва писателят внушава зачитане смисъла на висшите ценности и личните задължения към тях. Самият акт на жертвоприношение има нравствен характер. В този смисъл издигането на душата над временното, тленното, т. е. над болното, е всъщност проява на нравствена сила. Затова срещата на Монката с Бога и майката е по същество вечен живот. За такива срещи наистина се изисква огромна духовна сила и саможертвеност.Времевите координати, в които протича сюжетното действие, могат да се открият само в първата композиционна част. Точно тук писателят стриктно отбелязва всяка промяна, настъпила в околната обстановка вследствие на изтеклото време.Разказът започва от момента, когато „слънцето вече захожда”. Нощта се е притаила из миризливите ливади, в тъмните кории и храсталаците и оттам тайнствено дебне. Но все още е светло и дядо Захари с изненада установява колко много хора са се запътили към върха на могилата.Удря дървеното клепало на параклиса и двамата сядат за кратък отдих. Когато, стават, за да продължат, Монката пожелава да походи сам. Затова авторът отбелязва: „Дядо Захари вървеше съвсем полека, за да не умори малкия.” Но скоро установява, че „слънцето вече заседна и хората по пътя намаляха”. Старецът ускорява крачките си, но когато излизат на върха, „беше вече тъмно”. Това са трите момента, специално отбелязани от разказвача, които разполагат във времето движението на двамата герои. То обхваща преживяното до момента, в който дядо и внук лягат да спят. Случилото се по време на съня излиза извън темпоралните граници на повествованието. Срещата на Монката с дядо Господ, неговото отвеждане при майка му, с една дума изображението на божествените деяния остава извън темпоралните и пространствени определители на грешната земна действителност. Така, противопоставяйки земното на божественото, писателят изтъква разликите между света на греховното и преходното и света на вечното и безсмъртното.Разказът „Спасова могила” е лиричен апотеоз на човечността и любовта между хората: единствено верният път към духовното спасение.
