Пътуване с автомобил из Европа | Пътуване до…

25
Добави коментар
stojtscho
stojtscho

юли

08

2008

Днес започваме едно пътуване из Европа с автомобил. Владимир е качил семейството си на колата и ги разхожда из Стария континент. Пътеписът освен с впечатления е обогатен и със съвети за едно такова пътуване, като много ценното е, че пътуването е с деца, така че има информация за особеностите и на пътуването с деца на дълъг път. И така — първа част:

Пътуване с автомобил по маршрут България — Щутгарт — Париж — Залцбург — България

част първа:

Белград, Унгария, Австрия и Германия

Започвам по този начин, защото бих желал да обхвана и малко по — широка част от различните ни пътувания, изводите наложени от средствата за придвижване и съответното обслужване.

Винаги, когато става въпрос за Ние (нас) се разбира аз и моето семейство, състоящо се от моята съпруга и след 2004 година синът ни.

Започнахме нашите пътувания извън Родината съвсем случайно, както започват повечето хубави неща.

Сестра ми изучаваше италиански към посолството на Република Италия и като край на обучението посолството организираше една 12 дневна екскурзия с опознавателна цел по традиционните италиански градове — забележителности. Разбирай — Венеция, Падуа, Флоренция, Болоня, Рим и т.н, вече доста хора са ги посещавали. Това стана в началото на април 2000 г, за тези които не си спомнят — тогава отпаднаха визите за българи при влизане в Европейския съюз. Ние обаче извадихме последните такива, тъй като не беше известно до каква степен граничните органи на Италия ще възприемат тази система, а пътуването ни започваше точно на датата на отпадане на визите — 01.04.2000 г. Поради липса на средства или време, част от изучаващите се отказаха от тази екскурзия и така се откри възможност за мен и съпругата ми да се насладим на Италия още в зората на откриването и от страна на българи. Самата екскурзия беше организирана доста стегнато, с добър график и преходи поносими за всички. Единствената забележка беше към гида от българска страна, който освен, че не знаеше основни данни за Италия, до голяма степен не познаваше и изкуството и културата, с които ни запознаваше. Честа случка беше знаещите английски да се прикачим към английска група. (не американска група — на тях им обясняваха като на малки деца). Накратко — останахме впечатлени от света, който се разкри пред нас и решихме при възможност да опознаем и разгледаме колкото може повече от него. През следващите години си подарявахме по една екскурзия и така разгледахме с организирани автобусни посещения Прага и Будапеща — с автобуси. Безспорно красиви градове със свои особености при „очароването“ на туристите.

След тези посещения и в резултат на доста силна рекламна кампания от страна на познати и приятели, отделихме средства и време за една лятна почивка в Мармарис — Турция. Останахме наистина очаровани от самото „градче“, всъщност доста голям през лятото град. Там срещнахме и доста българи „преселници“, които или притежаваха малък бизнес, или работеха в обслужващата сфера на града. За „комшуто“ няма да разказвам много — щом чуеш „о-о-о комшу“ почти винаги сметката е по — висока отколкото за седящият до теб англичанин. Защо ли? Защото пазарящите се за всичко турски търговци и вечно мрънкащите англичани се споразумяваха за цената бавно и търпеливо, а „комшу“ не беше предупреден, че всичко е въпрос на пазарлък, че няма твърда цена. Но, за всеки опит се плаща. В целия град едно или две бяха местата, където на табели още на входа пише, че цената не подлежи на коментар — ако искаш стоката — плащаш. Тази почивка ни научи и на интернет проучването на целта за почивка/посещение. Така открихме доста полезни сайтове, известни на повечето хора, чийто разкази са публикувани вече.

Следващите ни екскурзии бяха съгласувани със справки за всичко — прогнози за времето, валути, фирмите, с които пътуваме, маршрути, интересно, забавно и все в този род.

Нова година на 2006/2007 — приемането на България в ЕС, посрещнахме в Солун. Беше пълно с българи. Но също така и доста сърби. Моите поздравления към фирмата, с която бяхме — много добър подбор на хотел и много добра програма. На 1 януари след обяд, когато всички вече се бяха посъбудили/похапнали ни разведоха до първия от ръкавите на Халкидики — Касандра. По това време на годината, признавам си, гледката беше доста непривлекателна. Много от хотелчетата, хотелите и заведенията бяха в състояние като след торнадо. Обясниха ни, че зимния сезон се използва за обновяване и текущи ремонти и лятото ще бъде доста по — лъскаво и човеко — пригодно. Оказа се истина. При посещението ни лятото на остров Тасос, минахме на връщане по маршрута през Касандра — доста по — спретнато беше.

В резултат на всичките тези пътувания и натрупания опит, у нас започна все повече да се оформя идеята за самостоятелно организирани пътувания с личния ни автомобил.

В нашите очи подобен род развлечение имаше няколко положителни и мотивиращи аспекта:

На първо място — предизвикателството да се справиш като логистика и планиране на времето;
На второ място — дойде ни малко в повече, понякога да знаем за посещаваните места повече от хората, които трябваше да ни водят „за ръчичка“. Стигнахме даже до комичната ситуация да упътваме „опитен“ екскурзовод до WC- то. А трябваше да е бил на това място доста пъти.
Трето — едно мое служебно пътуване по маршрут с дължина около 5600 км през цяла Европа, ми даде увереността, че макар и единствен шофьор, с добро планиране на нощувки/почивки/управление на автомобила, могат да бъдат покрити доста дълги дестинации.
Наличието на подходящ автомобил — нов, често срещана в Европа марка, със широка сервизна мрежа навсякъде и понеже е лизингов — застрахован за всичко.
Отлични знания на немски и добри познания по английски. За славянските — как да е ще се оправим.

И така набрахме достатъчно смелост и през есента на 2007 органзирахме едно самостоятелно посещение на изложението на автомобили във Франфурт на Майн.

Посещението на автосалона мина много добре, беше интересно за цялото семейство — за таткото и сина не коментирам — но беше интересно и за женската част от пътуващите. Като малка компенсация за дамата, обратният маршрут ни заведе и до посещение на Виена. Разкошът на града, съчетан с приятното време, ни направи негови верни привърженици, но поради малкото време за разглеждане — всичко на всичко един ден, си обещахме да се върнем за по — обстойна разходка.

Подготовката за Париж беше дълга — от завръщането ни от Франкфурт набрахме „сила“, че можем да се справим и сами с организирането на нощувки, пътуване и всичко останало. От приятели използвахме една мобилна навигация на GARMIN „Nuvi 350“ — доста полезен уред, който в някои случай спасява и от разходите по платени магистрали, каквито са частично във Франция. Проучихме и възможността за организирано пътуване — с автобус и фирма предоставяща съответната услуга, като взехме предвид бюджета за 2+1. Оказа се, че по — скъпото на пръв поглед самостоятелно пътуване ще струва същата или незначително по — висока цена. При това положение се решихме да продължим да работим по проучване на маршрута, спирки за почивка и престой, тъй като съм единствен шофьор, не мога да не почивам поне 6—7 часа в денонощието, тъй като подлагам себе си и околните на съществена опасност от катастрофа. Понеже синът ни се вписва все още във възрастта за спане в една стая с родителите, решихме да запазим предварително хотели по маршрута за преспиване. Не можем да разчитаме, че ще има свободни места, трябва да сме сигурни. Такъв ни е принципа.

Откакто започнахме да пътуваме индивидуално използваме за резервация на хотели фирмата ТУИ, където сме посрещнати добре и смятаме, че получаваме това, което искаме. Те запазиха и хотелите ни по време на пътуването във Франкфурт, на Тасос, както и за пътуванто ни до Париж. Не посочвам интернет резервация, тъй като по това време не притежавах кредитна карта, а такава се изисква.

Маршрута: след подробно разглеждане дължината на маршрута от различните интернет източници (източник 1, източник 2), се спряхме на една нощувка с разглеждане на Щутгарт, а на връщане една нощувка с разглеждане на Залцбург. Двата града се намираха на разстояния, които бяха постижими за сам шофьор за около 16 — 18 часа. И така по съставените спирки напаснахме останалата част от програмата, която трябваше да се вмести в периода 29.04.2008 — 06.05.2008 до 12. 00 часа. На 07.05.2008 и двамата със съпругата трябваше да сме свежи, за да разказваме на колеги и познати за пътуването и нашите впечатления от цяла Европа.

Разгледах сайтовете на градовете, през които трябваше да минем (Щутгарт, Залцбург и Париж) с интерес открих, че в Щутгарт има доста интересен панаир (люлки, влакчета, скаричка в местен стил), в Париж, освен другите му забележителности има подобно нещо, което сайта описваше като доста забавен лунапарк, разположен в квартала на Бастилията.

Ако не се бъркам в правописа — Foire du Trone.

Тук е мястото да подчертая оказалия се неоснователен страх от никаквите познания по френски — знам „бонжур“, „пардон“ и подобни, но те не вършат работа при останалите ситуации на общуване. А по форумите стоят едни такива предупреждения — „французите не говорят английски“, „не искат да говорят английски“ и подобни. При дългото ми служебно пътуване споменато по — горе, минах и през Франция — Мюлуз и Нанси, но там наистина не искаха или не можеха да говорят английски (не става въпрос за бизнес контакти, а за обслужваща сфера), а когато им заговорих на немски (и двата града са доста близко до Германия), грубо ме прекъснаха с изявлението, че се намирам във Франция и ако искам да кажа нещо — на френски!!! Та — да разсея заблудата, всички хора, които бяха заети в обслужващата сфера в града Париж, Дисниленд, дори и в хотела ни, който се намираше извън Париж, говореха и употребяваха английски, веднага, щом схванеха, че родният им език има преплитащо въздействие върху говорните Ви спсобности. В повечето случай доста по — добре от мен самия. Станах свидетел и на „неговорене“ на английски — едно българско семейство беше решило да купи на синчето маратонки от магазина на „Адидас“ на Avenue des Champs-Élysées (изкопирах го в оригинал, на български трябва да е „Елисейските полета“). Магазинът разполага с доста служителки, които явно са поели да изучат поне по един език различен от френски и английски. Та след дълго обяснение по пръстовата система се появи служителка, която говори руски (доста популярен). Интересното беше, че нейната кожа имаше по — тъмен от обичайния за европейците цвят. Чак тогава за нашата сънародничка Париж проговори „английски“.

Нещо, което рядко срещам в различните писания за пътувания — откъде да мина с кола индивидуално? Какво ми трябва? Какво да нося и какво е излишно?

Накратко:

засега през Румъния минават само крайно отчаяни хора или такива, които не искат да си вадят паспорт за няколко дена пътуване през Сърбия. Това важи за маршрута през Видин и Тимишоара, който е и най — краткия. Пътят е доста лош, където го има, защото на много места понятието път е само пожелание. Отделно местните карат по него, като че ли се намират на драг рейсинг. Хвърчат „камъчета“, спирането е доста проблемно, подаването на „мигач“ е трудно разбираемо за средностатичтическия румънски шофьор. Не съм най — примерния, но и изпитанието на 400 км не ми се минаваше с дете и жена, която да мрънка от нарушения комфорт. Отделно — винетки, които не се намират навсякъде, полицаи, които се намират където най -малко очакваш и не признават родната си валута и евро по — малко от цифра 5. Та предвид тези изпитани лично пътни условия на северната ни евросъседка, реших да мина по „царския път“ — магистралата до Београд, Унгария, Австрия, Германия, Франция. По магистрали и първокласни пътища във Франция около 2300 км, разделени на преход от 1780 км до Щутгарт и останалото — до Париж.

Какво да си вземете:
— за автомобила — „зелена карта“, задължително за преминаване през Сърбия, сверете си знака за технически преглед — на унгарската граница го гледат задължително, заедно с талончето, и двата пъти (това е нещо ново, при предишни преминавания не са ме питали), в останалата част на Европа — за Германия внимавайте в кой град отивате, отскоро са въведени т. нар. „еко зони“, в които автомобила трябва да има стикер, за да може да влезе, ако ви хванат без него глобата засега е само от 45- 60 евро(зависи от града). Изключения не се правят и за кратки посещения на чужденци. Цена на талона — за Щутгарт, където аз ходих — 6 евро, талона се лепи отпред вдясно — около винетката за BG и е различен за дизелови и бензинови автомобили. Безсрочен е, поне засега, както с усмивка ми каза служителката на DEKRA, една от организацийте издаващи такива талони. Ако дизелът Ви е без DPF (филтър за твърди частици — сажди) получаването на стикер става по — трудно. И по — скъпо . За бензините — произведените след 2000 г нямат проблеми — нужно е само да носите големия талон (оригинал). В останалите случаи — винетки и пътни такси — магистралата Пожаревац — Београд — Нови сад — Рошке (Унгария) — 19 евро в една посока, на връщане още толкова, винетка Унгария — 11 евро — цената е заповече от 4 дена — 6 евро е най — малката, колкото обикновено се купува, винетката е електронна, въвеждат номера на автомобила в електронна система. Няма все още камери, но при спиране на отбивка, може да се случи така, че да попаднете на внезапна проверка. Глобите са умопомрачаващи и не си струва риска — така и така ще харчите пари. За Австрия — 7,70 евро за десетдневна винетка. Цените са актуални и в момента. Спазвайте мястото указано за залепване на австрийската винетка — имат система от камери за контрол, може да получите покана за заплащане на солидна глоба, дори след като се върнете в България (ЕС, к’во да праиш ). В Австрия има задължително изискване за светлоотражателни жилетки, така че ги погледнете къде са. Ако сте я забравили — на повечето места за продажба на винетки Ви припомнят, че следва да имате. Триъгълници, аптечки и подобни никога не са за подценяване. Спестяват разправии на езици различни от родния Ви. Преди да тръгнете задължително погледнете резервната гума и я подгответе точно както останалите, както и бъдете сигурни, че ще изкара целия път ако се наложи. Горчив личен опит .

Бензини/горива – откъде и колко — лично моя опит след неколкократни проби/грешки — зареждам догоре в България и тръгвам. Досипване непосредствено преди пресичане на граница. Ако плащате в брой — никога не зареждайте в Унгария — сменят еврото кой както си иска и горивото ви излиза като ръчно носено от Ирак. Ако плащате с кредитна карта сте по — добре. За тези в брой — заредете преди Унгария — в Сърбия — цените са сравними с българските. След Унгария — в Австрия — ако имате малко градче или по — голям град, който не е много отдалечен от магистралата — обикновено това е Виена, влезте в него и потърсете бензиностанция. Ще установите, че цените са с до 10/11 евроцента на литър по — ниски от магистралата. Една особеност – вземете предвид в кое време на деня/седмицата ще правите тази операция — бензиностанциите в градовете не работят след 20.00 часа и повечето са в събота до обяд без неделя. Официалните празници също са неработни и се спазват! Направете сметка за разхода на Вашия автомобил и заредете така, че да не сипвате гориво в Германия. Най — скъпото в популярните дестинации. Литър супер (БГ 95) е над 3 лв в момента. Ако отивате към Бенелюкс (Белгия, Холандия, Люксембург) сипете в Люксембург, сравнимо е с българските цени. Франция — по — скъпо от Австрия, но по — евтино от Германия. Правилото с градовете важи с доста голяма сила и тук. Само, че разликата е 5—6 цента на литър.
Тъй като пътувам с дете — места за почивка, тоалетни и други подобни — в Сърбия обикновено на бензиностанция (терминът е пумпа), но има и доста места по протежение на магистралата обзаведени с химически тоалетни (няма нужда да го описвам, гадно е). В Унгария — единственото положително, което виждам в тази държава — на 5/6 км има място за спиране или почивка, на 15/20 км тоалетна. Така, че ако пропуснете една, все ще изкарате до следващата. Една малка особеност – по — добре изберете такова място с николко или минимален брой автомобили спрели на него, вероятността да изчезне нещо от незаключен автомобил е над средното за Европа. Оплаквания на познати, редовни по маршрута. Австрия — рядко на брой подобни заведения, главно на бензиностанции. Германия — също на по — големи растояния и за съжаление не винаги чисти. Отделно на много от тях може и да „поподскачате“, т.е да се наложи малко изчакване.

И сега — начало:

На път към Европа

До българската граница — нищо ново. Само че минавам през Връшка чука, няма хора, бързо се минава, близо е до магистралата в Сърбия. Това, от което се страхувахме — отношението на сръбските служебни лица заради признаването на Косово, се оказа безпочвен страх. Митничари и гранични полицаи бяха учтиви, изпълняваха си задълженията по устав и дори нямаше намеци за „частене“ — почерпка демек.
„Зелена карта — бугарска“,“ закъде отодиш?„ — „да я полибим тая жена насред Паризу “,“ сречан пут “ и ето ти Сърбия. Пътят от Връшка чука до Пожаревац, където се излиза на магистралата е живописен.

Пътуваме през китна зеленина, покрай малки села, след Връшка чука — Пожаревац сравнително големия Зайчар. Срещаме автомобили, които в много страни вече се намират в автомобилните музеи, а тук все още са в движение.

След около час излизаме на Пожаревац — качваме се на магистралата за Белград. Минаваме няколко километра и виждаме в далечината малко червено петно на пътя. Постепенно с приближаването става ясно, че това е автомобилна класика — Морган, явно завръщащ се от някоя сбирка на класически автомобили, регистрацията му е от Белград.

Малкото червено нещо

Снимано е в движение, защото едва ли някой би ни позирал. И от по — близо

Това доста впечатлява „малкия“ и ми се налага да се спра по — подробно на автомобилната история. Кога, кой, колко вдига, все в този ред. Това ни отнема още един час от пътя, а и го занимава с нещо. Още повече, че настигаме още подобни ретро автомобили и въпросите относно марка, скорост и произход продължават.

„Засекли“ сме честотата на радио „Б92“ и слушаме. Радиото е едно от малкото, които не предават „турбо фолк“, а се спират на по — познати евро хитове. Настървено върви политическа реклама — „гласувайте за този, онзи, той е европейският път на Сърбия“. След две седмици имаше избори в Сърбия, хората трябваше да решават.

Стигаме Белград без особени препятствия, малко мрачно време, и продължаваме към намиращия се на 80 км Нови Сад. Обаждат ми се познати от Панчево, предградие на Белград, научили че ще минавам през града и ме канят на гости. Ще ми се, обаче, ако приема — край с графика. Учтиво отклонявам и се уговяряме като дойдат след две седмици в България — тогава. Да, ама това е наша територия, последен опит да ме привлекат. Хвърлям един въпросителен поглед на навигаторката и получавам смразяващ кръвта отговор — карай!!!

Продължаваме. Моста над Дунав преди Нови сад от доста време е стеснен и скоростта е ограничена и се подготвям за една снимка в движение. Гледката е особено красива, тъй като моста е доста високо над реката и видимостта е идеална и в двете посоки. Ще снимам с телефона, докато намерим къде е изчезнал фотоапарата и всичко ще мине.

Да, обаче от внимание да не изпусна управлението провалям снимката и ще си остане за следващия път, защото кадъра вместо хубавата гледка изобразява каросерията на камион в насрещното платно. Късмет.

След Нови сад движението става нервно, защото има ремонти по пътя и постоянни ограничения на скоростта. Надминават ме различни автомобили, аз стискам зъби, но понеже веднъж сръбски полицаи ми искаха свидетелството за управление на „самолет“, съм крайно предпазлив към каквато и да е поява на служителите на реда. В същото време един „самолет“ с виенска регистрация прелита покрай мен и става жертва на добре прикритата патрулка. „Свалят го“. Тази акция доста вразумява изнервеното шофьорско братство и за известно време редът в образувалата се колона е идеален. Поради ограниченията и бензинът ми намалява с по — бавно темпо. Имам за още около 250 км, но поради изтъкнатите по — горе съображения решавам да допълня преди да вляза в Унгария. На около 30 км след Нови Сад има OMV, решавам че там ще бъде пълненето, защото са доста любезни, не лъжат в курса (не си смених евро за динари, защото колите с чужда регистрация плащат по твърди еврови тарифи на магистралата), а и кафето им е хубаво. Плюс, че измиват стъклата за едно мерси. Спирам на OMV — то, казвам „догоре“ и ме разбират, заключвам колата, като оставям отключен само резервоара и влизам да платя. Спътниците — обичайните работи — малко разтъпкване и другите потребности.

Нареждам се да платя — 33 евро, подавам 35 и човекът ми казва, че няма дребни евро — ако искам — динари, ако искам, нещо да си докупя. „Вземи си две малки коли и кафе“ — чувам зад себе си. Обръщам се и А?!? Пак наши познати. К’во става, бе? Накъде така? Ми, ние до Виена.

Започва да се образува опа-а-ашчица и ние се усещаме, че срещата може да продължи отвън. Взимам си двете малки коли и кафето, додават ми някакви дребни динари и продължаваме отвън. Оплакват ми се от Унгария и ме съветват да не спирам там. Преди две седмици ходили служебно и им откраднали лаптоп от колата. Качваме се по автомобилите и потегляме. Унгарската граница е близо. Преди нея пак ограничение, от 4 платната стават 2. После се разделяме на отделни гишета. Тук контролът явно е затегнат, след като отпаднаха граничните пунктове с Австрия и Унгарската граница стана външна за Евросъюза. Докато чакаме, леко започва да се смрачава. Една гранична полицайка се разхожда покрай редицата от спрели автомобили и с внимателен тон предупреждава, че вносът на цигари е незаконен изключвайки до 1 стек за лична употреба. За алкохола нищо не казва. Приближаваме с бавно, но постоянно темпо, наредени на опашката EU Citizens, обаче и на нея става малка суматоха — един автомобил с холандска регистрация е отбит и се почва — куфари, пакети, пликове. Когато след три — четири минути преминаваме покрай автомобила, виждаме човек с явно турски черти. Настоява, че е EU Citizen, обаче любезно му четат, че и те подлежат на проверка при съмнение за контрабанда.

Необичайното — като видяха BG регистрацията, ми поискаха знака и талона за технически преглед, освен зелената карта и паспортите. Показах стикера, защото талона стои отделно, но настояха да го покажа и искам, не искам — давам, за да не ме разглобят на съставните ми части, както турчина с холандско гражданство.

Приближи се митничаря — „Something to declare?“, „No“, кротко аз, а той „Open trunk“ — багажника. Отварям. Веднага се насочва към двете стекчета минерална вода — „What’s this?“, „Water“. „Can I smell?“ „Plaese“ и отварям една бутилка. „OK“ казва човека и бързо затварям багажника и гледам да се махна, преди да се е сетил още нещо. Не са ми приятни проверките. Знам, че си върши работата, но не ми е приятно. За малкия е забавление минаването по сръбските ГКПП — та, защото му бият печати в паспорта. Това, всъщност, е и последната проверка оттук нататък.

Влизаме в Европа.

Докато минем през Сръбско — Унгарската граница, докато купим винетки, и вече е тъмно. Спираме на една отбивка малко след границата да хапнем, пийнем, да се поразтъпчем и да съберем малко студ. Да навън става студено — температурата е паднала до 7° над нулата и се налага да облечем взетите предварително леки якета. Следва дълъг нощен преход през Унгария и Австрия. В Унгария не спираме повече, но с влизането в Австрия отбиваме за купуване на винетка, леко разтъпкване и продължаваме нататък. Какво пропуснах ли? Зареждането пропуснах. Смятах, че ще имам до Линц, който е на около 180 км от Виена. И действително — моите хора след известна игра на думи, слушане на музика, кога силно, кога по — слабо, постепенно бяха надвити от умората и едвам изчакаха да им покажа манастирът на Мелк, който се вижда добре осветен от магистралата. Оттук нататък останах аз и радиото. Закрепена на 130 км/ч каквото е ограничението в Австрия, колата гълташе километрите в посока Мюнхен. Малко преди Линц звуковата и светлинна сигнализация ми подсказа, че имам около 80 км преди да угасна за бензин. Не се опасявах, че ще стигна дотам, защото знаех от предишни пътувания, че ще стигна спокойно. Обаче, когато има да става нещо, ще стане. Приближихме до отбивката за поредицата от бензиностанции, а аз изпреварвах редица от камиони. Докато се усетя, че това, което виждам над покривите им са рекламите на бензиностанциите, вече бях на километър по — напред отколкото трябваше. Е,казах си, само тук не съм закъсвал за гориво. Посъветвах се с навигацията, показа ми бензиностанция напред по маршрута и се успокоих. Да, но указаното разстояние измина, а бензиностанция няма. Напрежението започна леко да се покачва. Намалих скоростта, като първа мярка за удължаване на разстоянието изминавано с наличен бензин. Продължавах вече 15 км в посока към Залцбург. Знаех, че в близките 10 км трябва да намеря бензиностанция, но такава навигацията ми показваше на 8 км в някакво селце, която едва ли работеше. Започвах бавно да усещам че ще трябва да ползвам услугите на пътна помощ, когато изведнъж от спускащата се мъгла се появи указателна табела за „Autohof“, един вид паркинг с много услуги, между които и бензиностанция. Разстоянието беше 5 км, така че напрежението започна леко да спада. След около 5 км се появи отбивката за Hof — а и почувствах, как буквално „планината се смъкна“ от гърба ми. Заредих догоре, и тъй като това беше бензиностанция на BP — официален спонсор на настъпващото ЕВРО 2008 в Австрия и Швейцария, можах да купя един подарък на малкия — футболен запалянко — официалната топка на първенството срещу 5,99 Евро доплащане.

Всичко се подреди от само себе си след зареждането. Километрите са занизаха, падна мъгла, сгъсти се, после се разсея, пак се сгъсти и когато излязох от мъглата вече бяхме на немска територия. Успяхме да заобиколим Мюнхен преди да са се получили задръствания от прииждащите към града автомобили и продължихме към Щутгарт. Пътниците ми се събудиха, с коeто ми помогнаха да се ободря от дълготo самостоятелно каране.

Продължението:

Автор: Владимир Иванов

Снимки: авторът

Гласувайте, ще се радвам да ви е харесало!

Tags: автомобил, Белград, Будапеща, Виена, градове, Мюнхен, пътешествие, Щутгарт