Веднъж множество мъдри притчи се събрали заедно на раздумка, както се случва и при хората. Всяка разказвала себе си, а останалите слушали, радвайки се на мъдростта на сестра си. Само една седяла тихо в ъгълчето и тъжно се усмихвала. И ето, всички притчи се изказали, само тя не отронила нито дума. Няколко от съседките и учудено я попитали: -Защо така страдалчески мълчиш? -Не ти харесва това, което чу от нас ли? Тъжната притча отвърнала: -Може ли първо нещо да ви попитам, мъдри мои сестри? -Разбира се! Питай! – зашумели притчите. -Ето, хората са ви слушали. Какво казваха след това? -Хвалеха ни … -Цъкаха с език … -Радваха се … -Клатеха глава … -Усмихваха се … -Казваха:“Вярно е!“ Дълго изброявали притчите, а приятелката им ги слушала. Когато казали всичко, тя отново заговорила: -Хубаво е, че са били доволни. Хубаво е, че са ви разбрали, оценили вашата мъдрост и истина. Но започнаха ли след това да постъпват по друг начин? Или останаха същите, каквито бяха? Отговорът бил мълчание. -Затова съм и тъжна притча, сестри мои.
Александър Ритвин
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!
Публикувано от
Gloxy-Floxy
