« публикувано на 26-09-2008 @ 3:23 am »
“Всяка нова тръпка от неизвестен източник, превъзбудата от вероятността да бъдеш “никой и всеки” в следващия момент от живота ти, са движещата сила в машината на нощта…”
Част II. » “Част I. Паднал ангел”
Прекрасно е! Обожавам неочакваните неща. А неочакваните красиви такива – ме удрят право в мозъка. Не е точно душевен оргазъм. Не мога да кажа, че е сбъднатата ми мечта, но… има някакво изящество у нея. Продължавам да си мисля с наклонена надясно глава. Един угрижен поглед, вторачен в притворените й неспокойно трепкащи клепачи. Красива е.
Бавно отмествам главата си, докато напълно не промени наклона си наляво. Все същото усещане. Изправям глава и въздъхвам. Повдигам рамене заедно с това, доближавам ръцете си една до друга и духвам в шепите си. Опитвам се да ги сгрея. Всъщност не усещам студ. Няма я и онази тежка пронизваща болка в коленете ми. Не усещам проблемните си глезени, китките и ставите ми се чувстват перфектно, но аз продължавам да пускам топъл въздух между присвитите си пръсти.
Една нежна мелодия звучи в главата ми. Определено чувствам нещо. Добро дело? Неспокойствие? Или просто възбуда от цялата тая мистериозна тръпка около неочаквания ми гост, който удобно и величествено спи върху канапето в кантората ми. Внимавам за всяко свое движение. Определено не обичам да смущавам някого, докато спи. В този случай, имах още няколко причини да не го правя. Внимавах за всяко поскръцване на креслото си. Дори се притеснявах за шума от изгарящата ми цигара, или приповдигането на адамовата ми ябълка, докато засмуквах жадно разпалващия белите ми дробове тютюн.
Но погледът ми… той не спираше да гледа създанието, което спеше в моите обятия. Започнах да фантазирам. До преди час, тя беше навън, замръзваща до кости, прекършена от ударите на съдбата, чакаща ме да се появя… от нищото. Лъчът светлина, който ме заведе при нея. Дали не проблясна душата й, в опита си да се отдели от тялото й… забелязвайки ме, плахо върнала се обратно, за да дочака втори шанс в този жесток свят?
Обичам въпросите. Обичам да си ги задавам… Най-много се радвам, когато не успея да намеря отговор и продължа с търсенето. Какво да направя, когато не общувам с никого? Заобиколен съм от трупове… тъмни сенки… непознати личности. Обхванат мрак… сърцето на детектив Ейнджъл е пленено от дявола.
Непрекъснато си мисля за Мики Рурк и за това, какво се случи на героят му в “Ангелско сърце”. А онова беше просто филм. За мое щастие, аз изживявах реалността на този персонаж. Беше както приятно, така и разкъсващо ме от болка и терзания. Не си спомням, кога за последно съм спал нормално. Самия факт, че и тази вечер не изневерих на същността си – доведе при мен това същество…
А тя е брилянтна… Наистина… Черните й прави коси са заели една приказна форма. Част от тях покриват подутото от ударите лице, други нежно са плъзнали по раменете й, а останалите в различни извивки украсяват вехтото канапе.
Успях единствено да я покрия с една смърдяща завивка. Ужасният ми порок се е просмукал във всеки един предмет в мрачната кантора. Стар спомен, да ме топли… ужасен, за да държи в смут съня на моята гостенка.
Проследявам извивките на тялото й – толкова приятни. Не усещам как минава времето. Но определено знам, че все още е нощ… Нощта на най-вулгарните престъпления. Както и тези преди нея… каквито ще бъдат и тези след нея.
Тя помръдва със стъпалата си, изпъва ръце към мен, сякаш желае да ме прегърне. В миг ги свива на юмруци, приближава ги към гърдите си, като че държи нещо… и не желае да го пусне. Очите й от напрежение не престават да образуват вълни под клепачите й. Отново неспокоен сън. Кой ли поред за тази вечер?! Спрях да ги броя. Замечтах се в магическата и небесна същност на този ангел.
Ту отваряше устни рязко, ту присвиваше очи заради предизвиканата болка от това й действие. Оставях малките капчици кръв от напуканите й устни, да се плъзнат по лицето й. Не правех нищо. Не смеех да я докосна. Просто я гледах. Желаех да я задържа до себе си и вероятно затова толкова се плашех да я доближа. Всеки миг на усетена самота или всеки пронизващ я кошмар, ме караше да ревнувам. Не издържах…
Затворих вратата зад себе си. Заметнах яката на палтото си отново, дръпнах от току що запалената цигара. Разходка до близкото денонощно кафе. Дупка на мизерници и пропаднали типове – моето любимо заведение.
Небето беше все така пъстро в монотонните си цветове на мрака. Радвах му се. Усмивка по лицето ми? Това не си го спомням от наистина отдавна. А усещам как кожата по лицето ми негодува. Мрази това положение на скулите ми. Отвръщава се всеки път, когато трябва да търпи тази моя емоция. Разочаровах я… но бях доволен. Обикновено така правя с всичко – разочароващо удовлетворение. Нещо като… бягство от реалността.
Мислите ми не ме пускаха. Единствено бяха прекъснати от угриженото усещане за изоставения спящ ангел в кантората ми. Не бях далече, две пресечки, но постоянно поглеждах през рамо към входа на сградата ми. Отдалечавах се повече, докато накрая не достигнах кафенето.
За тази част от нощта имаше прекалено много посетители. Метнах им няколко погледа, като че търсех някого. Приповдигнах отново яката на палтото си, процедих малко слюнка през зъбите и я погълнах. Малка гримаса – вирната лява част на устните ми, същото и за лявата ми вежда…
Взех един пакет цигари. Младежът зад бара ме познаваше. Дори не беше нужно да говоря. Колко скучен живот водя в очите на другите… феноменално е, нали?! А никой не подозира какво всъщност правя. За тях съм… клиентът, който просто влиза, взима цигарите… и излиза навън.
Човекът на нощта. Непознатият със странните хобита – нощни разходки? Съжалявам, че ще ви разочаровам…
Поех обратния път. Бързах с крачка, дърпах от новозакупената отрова с по-голяма честота. Задъхвах се, както от физическото усещане (о, какво усещане само…), така и от просмукващия се в бронхите ми катран. Кашляне. Още по-силно кашляне. Присвих тялото си, докато не изкашлях напълно този демон от себе си.
Тогава усетих онзи отвратителен вкус в устата си. Продължих да покашлям, останах така присвит на улицата. Очите ми се насълзиха от това насилване в гърдите. Задъхвах се все по-лошо. Прекрасно усещане. Като че разпервах доволно ръце, току що скочил от висок мост, наслаждаващ се на 3 секундното падане надолу към водата… Но нямаше въже, което да удържи желанието ми за самоунищожение.
Отново усетих гадния вкус в устата си. Животинско неприличен. Каращ ме да се отвратя от себе си. По-лошото беше, като трябваше да погълна част от сока събрал се в устата ми. Една част от мен се радваше, че заветната цел по вчерняването на белите ми дробове е на път да бъде постигната, а на другата й се гадеше. Задържах повърнята и внезапно в мен нахлу спомен…
Черен ден. Топъл, слънчев, но много черен. Беше преди много години. Оглеждам се наоколо през насълзени очи. Виждам скърбящи лица. Познати скърбящи лица. Продължавам да се оглеждам. Чувствам се като наблюдател. Забелязвам кандилото пред мен. Забелязвам ковчега до мен. Усещам миризмата… А някой, някъде там го нарече тамян… Беше ми любопитно. Бях опечален, но желаех да усвоя новата информация. Плачех, а не усещах сърцето си. Опитвах се да погълна болката от другите, наобиколилите ме. Гледах в ковчега и виждах нея… Все още не вярвах, че преди часове… тя просто спря да диша. Пое си въздух за последно, докато ме гледаше. И спря… а аз не й казах нищо…
Отново преглътнах. Противния вкус се установи трайно. Зъбите ми кънтеха. Белите дробове започнаха да се съвземат отново. За пореден път, не се задавих в проклятието на тютюна. Продължих напред…
На входа на сградата се засякох с един от възрастните наематели. Оръфан, похъркващ и едва дишащ старец, както винаги съм си го представял… Както представях й себе си, когато наистина съм прекалил с алкохола в почивния си ден. Той не каза нищо. Не си спомням кога е отвръщал на моето кимване за “Здравей”. Той просто не ме забелязваше. Дали съществувах?! Оглупял в тази си мисъл, забелязах капка кръв върху едно от стъпалата. Наведох се. Размазах я между пръстите си. Беше прясна. До нея забелязах още няколко, по-ситни. Все така нови и охлаждащи се върху мръсния под на стълбището.
Туберкулоза… Ясно защо не е толкова разговорлив. Все още пазещ усмивката на лицето си стигнах моя етаж. Замислен за старчето и неговия сериозен проблем видях стъкла пред вратата си. Хвърлих цигарата настрана, затичах се… Вече не можех да прочета надписа от стъклото. Беше на парчета… Там забелязах още кръв… Засъхналата капка върху показалеца на дясната ми ръка, беше пред очите ми. Гледах го критично. Взех малко “проба” от тази по стъклата. О…
А нея я нямаше! Оригинално. Разбила е стъклото с ръка… Шалът ми липсваше… разрязала е китката си най-вероятно. Използвала го е, за да покрие раната. Липсваше едно друго мое, почти покъсано палто. Харесала си е и любимите ми обувки – тези, които не обувам, когато навън вали набивно, без прекъсване… Страхотна е…
Аз продължавах да разчитам името си по пода, в бъркотията от малки счупени стъкълца. Тя си беше тръгнала, без да каже нищо! Не спирах да се тревожа. Любопитството ми не ме пускаше. Продължавах да мисля за нея. Покрих зейналата дупка на вратата, където до преди време стоеше името ми, обозначаващо сферата на потайната ми дейност. Заключих! Излязох от сградата. Вдишах от мръсотията на престъпния град, миризмата на който се носеше навсякъде благодарение на леко подухващия ветрец. Ще я намеря…
Следва продължение… » “Част III. Гонитба на съзнанието”
