Голямата руска поетеса Белла Ахмадулина е починала вечерта на 29 ноември 2010 година в Переделкино.
Тя е също такъв «глас на епохата», също такъв символ на руското изкуство на 20 век, както и двете други велики руски поетеси – Анна Ахматова и Марина Цветаева.
През последните години тя започва да губи зрението си. Може да различава само светлината от прозореца или пламъка на свещта. Но при това казва: уморих се да гледам, а всичко, което обичам, си го помня.
Поетесата и преводачката Белла (Изабелла) Ахатовна Ахмадулина е родена на 10 април 1937 година в Москва в семейство с руски, татарски /т.е. – волжко-български/ и италиански корени.
Белла Ахмадулина се прославя в началото на 1960-те, когато обществото преживява духовен подем.
Литературата по това време се възприема като обществена трибуна, като ярка картина на националното самосъзнание.
Белла Ахмадулина заедно със своите приятели – поетите Евгений Евтушенко и Андрей Вознесенски – спечелва любовта на цялата страна – техните литературни вечери събират не само пълни зали, но и цели стадиони!
Тя завинаги остава вярна на романтиката на 1960-те, и никога не загубва своята духовна свобода.
Изключват я от Литературния институт заради отказ да подпише писмото срещу Пастернак. Участва в самиздатовския алманах «Метрополь» и самиздатовското списание „Синтаксис“, в защитата на Сахаров, Солженицин, Войнович и др.
Нейните заявления в тяхна защита са публикувани в „Ню Йорк таймс“, многократно са передавани по „Радио Свобода“ и „Гласът на Америка“.
На въпроса: може ли човек да се възхищава от един политик? – отговаря: а вие питайте дивото животно – може ли да се възхищава от ловеца?
Евгений Евтушенко:“Русия изгуби в лицето на Белла още един велик поет, достоен наследник на Ахматова и Цветаева. Белла беше пример не само за преданост по отношение на поезията, но и пример за гражданско благородство. Тя винаги се застъпваше безстрашно за този, който беше попаднал в беда“.
От 1977 година Ахмадулина е почетен член на Американската академия за искуство и литература.
Първият мъж на Ахмадулина е поетът Евгений Евтушенко, вторият – писателят Юрий Нагибин. С третия си мъж, знаменития театрален художник Борис Месерер, Ахмадулина живее повече от 30 години. Има две дъщери – Елизавета и Анна.
„Нейният глас – това е гласът на свободата, а гласът на свободата не гние, не се превръща в прах“, – казва Виктор Ерофеев, като споделя, че за него смъртта на Белла Ахмадулина е негова лична загуба, негова лична скръб.
––––––––––––––
„Тя имаше необикновена осанка, необикновен глас. Всичко това омагьосваше многочислените поклонници на нейния талант и красота. И аз бях сред тях. През 1956 година работех като дърводелец по строежите, но специално ходех в Литературния институт, за да чуя и да видя Ахмадулина“ – разказва писателят Владимир Войнович.
Песни по нейни стихове звучат в много известни филми. Сред тях е и «Жесток романс» на Елдар Рязанов.
Режисьорът Елдар Рязанов и Белла Ахмадулина. 2009 година.
Белла Ахмадулина и Борис Месерер. 2007 година.
Приятели на Ахмадулина са били множество талантливи и знаменити личности. Ахмадулина казва: „непременна черта на талантливия човек е веднага да почувства и да обикне таланта на другия човек“.
С балерината Майя Плисецкая преди началото на концерта „Майя Плисецкая и Родион Шчедрин 50 години заедно“. 2008 година.
Когато през юни тази година умира Андрей Вознесенский, близък приятел на Ахмадулина и също такъв символ на „поезията на 60-те“, тя признава, че се е надявала да умре преди Вознесенски. „Пишехме си с Андрей разни посвещения, и аз в своето посвещение му написах, че ще го изпреваря. Сбърках. На човек не му е дадено да знае това“, – казва тогава поетесата. Но Вознесенски я изпреварва само с няколко месеца.
Белла Ахмадулина и Андрей Вознесенски. 2009 година.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
***
Я знаю, все будет: архивы, таблицы…
Жила-была Белла… потом умерла…
И впрямь я жила! Я летела в Тбилиси,
где Гия и Шура встречали меня.
О, длилось бы вечно, что прежде бывало:
с небес упадал солнцепек проливной,
и не было в городе этом подвала,
где Гия и Шура не пили со мной.
Как свечи, мерцают родимые лица.
Я плачу, и влажен мой хлеб от вина.
Нас нет, но в крутых закоулках Тифлиса
мы встретимся: Гия, и Шура, и я.
Счастливица, знаю, что люди другие
в другие помянут меня времена.
Спасибо! – Да тщетно: как Шура и Гия,
никто никогда не полюбит меня.
…………
Сегодня, покуда вы спали, надеюсь,
как всадник в дозоре, во тьму я глядела.
Я знала, что поздно, куда же я денусь
от смерти на сцене, от бренного дела!
Безгрешно рукою водить вдоль бумаги.
Писать – это втайне молиться о ком-то.
Запеть напоказ – провиниться в обмане,
а мне не дано это и неохота.
И все же для вас я удобство обмана.
Я знак, я намек на былое, на Сороть,
как будто сохранны Марина и Анна
и нерасторжимы словесность и совесть.
В гортани моей, неумелой да чистой,
жил призвук старинного русского слова.
Я призрак двусмысленный и неказистый
поэтов, чья жизнь не затеется снова.
За это мне выпало нежности столько,
что будет смертельней, коль пуще и больше.
Сама по себе я немногого стою.
Я старый глагол в современной обложке.
О, только за то, что душа не лукава
и бодрствует, благословляя и мучась,
не выбирая, где милость, где кара,
на время мне посланы жизнь и живучесть.
Но что-то творится меж вами и мною,
меж мною и вами, меж всеми, кто живы.
Не проще ли нам обойтись тишиною,
чтоб губы остались свежи и не лживы?
Но коль невозможно, коль вам так угодно,
возьмите мой голос, мой голос последний!
Вовеки я буду добра и свободна,
пока не уйду от вас сколько-то-летней…
