От няколко години исках да изкача „Кончето”. За тези, които не знаят какво е това, „Кончето” е скален ръб, намиращ се близо до вторият по височина връх в България – „Вихрен”. Вихрен е броени метри по-нисък от най-високия на Балканите – „Мусала”.
И така: От няколко години исках да изкача „Кончето”. Този август се реших. Миналата година чаках приятелите да се освободят, времето да се оправи, аз да имам възможност… Не дочаках такъв момент. Тази година нещата започнаха да се повтарят. Накрая реших, че ще се изкача сам, щом само така е възможно. Реших да се изкача, въпреки прогнозата за силен дъжд с гръмотевици. Не се зачудих или поколебах и за момент. Бях решил – ще стане сега! Няма идеален или подходящ момент, за да осъществиш една своя цел или мечта. Моментът винаги е СЕГА. Ако чакаш, подходящ момент, такъв просто няма да дойде никога. Винаги ще има много „ако-та”, „няма да има време”, „точно сега не е удобно”, „не съм подготвен”, „тази седмица ще правим ремонт” и още 100 други „важни” причини, които искат да те отклонят от целта ти.
Тръгвайки нагоре бях решил твърдо: целта ми е Кончето и колкото и да е трудно, ще го достигна ДНЕС. Дори да вали и гърми ще го достигна ДНЕС. Дори да ме заболят колената, да си изкълча глезен, да се ударя на скалите, да не ми стигат силите. Ще бъде днес. Точка. Решено.
Едно тежко изкачване може спокойно да се възприеме като метафора на Живота и преодоляването на трудности в него. Успяват само решителните. Всички, които мрънкат или не са 100% убедени в целта си, остават някъде по пътя. Някои остават да пият биричка на хижата. Не казвам, че пиенето на биричка е лошо, напротив. Но биричката след тежко изкачване, докато гледаш нагоре и се дивиш какво си изкачил, носи удовлетворение, докато бира през целия ден носи бирен корем.
И така… имаш ясна цел. Кончето. Нова връзка. Спокойствие. Семейство. Избери си каква. Оказва се, че първата ти трудност е, че само си чел някъде как става изкачването към целта. Чувал си разкази, легенди, чужди страхове или неуспехи, личното мнение на десетки хора (част от които всъщност дори не са се изкачвали), но „знаят” отговорите. Попадайки в реалността установяваш, че няма чак толкова ясни пътеки към върха. Всъщност има, но са повече от очакваното, което внася смут в душата ти. Какво да правиш? Питаш разбира се. Винаги наоколо има хора, които да попиташ. Не за целия път, но поне за началото му. Имаш цел, обгради се с поддръжници и единомишленици. Много от тях знаят повече от теб. Може би те нямат същата цел, но ще си помагате взаимно поне до някъде, а от там нагоре ще търсиш други. Аз си намерих двама. Те искаха да вървят към връх „Вихрен” и после евентуално към „Кончето”. Зачудих се какво да направя. Аз исках Кончето. Вихрен е просто много висок връх, не тръпка или мания за мен. Какво правиш при срещната трудност? Вариант 1: държиш си на целта, вариант 2: поставяш си междинна цел, но не изпускаш от поглед основната. Казано иначе – сменяш плановете малко. Аз реших да сменя моите – какво пък, ще изкача пътьом и Вихрен, но ще имам с кого да говоря. И кой да ме снима по пътя, това си е важно:)
Изкачването на „страничната” цел Вихрен се оказа доста трудно. Върхът изглежда като един единствен огромен камък. Гладък, блестящ, прорязан от улеи, бял, сякаш е мраморен и издялан от гигантски скулптор. Денивелацията от хижата е 1 километър! Сърцето изпомпва огромно количество живителна течност в тялото. Изпиваш 2 литра вода и дори не ти се ходи по малка нужда – цялата излиза от теб във вид на пот. Мускулите на краката се напрягат почти до предела на възможностите си. Ставите пукат. Колената поддават. Глезените се гънат. Дробовете се борят неистово за кислород. Температурата при хижата беше около 12 градуса, нагоре вероятно и по-малко, така че всеки силен порив на вятъра те кара да настръхваш. Странно положение: вир-вода мокър от пот и в същото време настръхнал от студ. Благодарих на себе си, че взех достатъчно дрехи. Решението за „повече” е трудно, защото всичко се носи на гръб. Всеки допълнителен грам, умножен по часовете изкачване се превръща в килограми. Изведнъж разбираш кои са най-важните неща за теб. Същото като в Живота. Само когато трябва да решиш какво да вземеш в раницата и какво да оставиш, разбираш кои са важните за теб неща. Тези, които ще ти помогнат да постигнеш целта си. Оказва се, че извън „класацията” остават хиляди джунджории, дрънкулки, машинки, които намираш за важни в живота „под хижата”.
Някъде по средата на пътя към върха изведнъж те обзема съмнение… Ще се справя ли? Та той изглежда потресаващо висок и нереално стръмен. Как се изкачва такова чудо?! Кое сърце и кои крака са в състояние да се справят с непосилната задача? Точно там някъде изведнъж се появяват още „странични” цели – тук красиво езерце, там по-малко връхче… Изкушенията да се откажеш и да избереш по-малка цел са реални. Оказва се, че и по-малките цели си имат свои легенди колко трудни са, което ги прави привлекателни в очите на отказващите се от Голямата. Те си казват: „Нищо, друг път ще се изкача, сега не съм достатъчно подготвен”. Този друг път обикновено не идва… Точно в този момент единственото, което продължава да мести краката нагоре не е енергията на тялото, а енергията на духа. Духът е това, което те прави непобедим. Осъзнаваш, че нататък всичко се заключава в едно: „Аз ще го направя!” И това убеждение поставя единият крак пред другия, кара очите да се повдигнат и да фиксират целта, кара дробовете и сърцето да работят на максимални обороти още и още. Някъде там разбираш и друга истина: независимо колко хора има около теб, изкачването зависи само и единствено от теб самия. Никой друг не може да ти помогне. Всички останали са заети със своето собствено оцеляване.
Достигаш билото. Само по себе си това е голямо постижение. Гледките стават грандиозни. Имаш усещането, че вече си достигнал целта си. Може дори да се заблудиш, ако постоянно не поглеждаш нагоре. Там те чака последният напън. Втриса те от неговата стръмнина. Пак започват пораженски мисли. Може би пък не е нужно да доказваш каквото и да било… Какво ако не се изкачиш? Какво толкова? Тогава си спомняш какво отличава успелите в каквото и да е от неуспелите – успелите са били постоянни в усилията си. Дори когато всички други са се отказали. Тази мисъл ми дава нови сили. Е, почивката от 10 минути – също:)
Тръгваме нагоре. Избягвам да поглеждам какво ме чака, за да не рухна психически. Канарата си я бива. Наклона също. Пак се сещам за Живота. Поставяш си ясна Голяма цел и започваш да я гониш. Не си съвсем сигурен как ще я стигнеш, обаче си решен да я постигнеш. Гледаш в краката си, за да не се спънеш. Извършваш ежедневни рутинни действия. Но знаеш! Знаеш закъде си тръгнал. Няма нищо по-важно от това да знаеш закъде си тръгнал. Представи си ситуацията, в която не си решил към кой връх да се устремиш… Не си сигурен колко точно вода, храна и дрехи са ти нужни. Не знаеш колко сили да заделиш. Дори не знаеш в коя посока и коя пътека да поемеш. Нямаш абсолютно никакъв шанс! Всичко остава на късмета. И дори да постигнеш нещо, няма да го оцениш, защото не знаеш какво си искал да постигнеш. Вечно ще си недоволен.
Половин час по-късно съм на върха. Там има още неколцина ентусиасти, които щракат усилено с фотоапарати. Гледката е невероятна! Знам прекрасно, че фотоапарата няма да запечата и една стотна от тази красота, затова след няколкото снимки във всички посоки, се опитвам да я попия. Опитвам се и да попия усещането да побеждаваш. Тук горе духа вятър. Вятърът е силен, студено е. Точно като в Живота. Когато постигнеш нещо, било то и дребен личен успех, винаги се намират злонамерени „ветрове”, които да те хулят. Какво правиш на върха? Обличаш се:) Слагаш втора кожа, която да те защитава от хорските одумвания. Когато си на върха, виждаш огромно пространство около себе си. Разширява се твоят кръгозор. Колкото по-нависоко си, толкова повече виждаш, знаеш и проумяваш. Вече по-лесно забелязваш скритите досега от теб пътеки-възможности. Когато веднъж си бил на голям връх, вече по-лесно преодоляваш психически и други върхове. Защото всичко е в главата.
Спускаме се надолу по другия склон. Ако съм си мислел, че там откъдето дойдохме наклонът е голям, очакваше ме изненада. От другата страна склонът е почти отвесен. Постоянно се налага да се хващаш с ръце за скалите, за да не се запремяташ надолу. Хубавата вест е, че ще спреш премятането след 150-200 метра:) Едното от момчетата, с които вървя се е „спекъл” и върви едва-едва. Аз обичам скалите и се кефя супер много. Подскачам като дива козичка по камънака и се радвам, че не се изкачваме, а слизаме:)
Слизането свършва и моите спътници трябва да решат най-сетне дали ще продължават с мен към Кончето или пътищата ни ще се разделят. Те ме гледат изпитателно, сякаш се чудят дали съм чак толкова „навит”. Изглежда ентусиазмът ми надви над прогнозите за дъжд с гръмотевици и те се съгласиха да дойдат до Кончето. Точно като в Живота. Ако си достатъчно убеден в Голямата цел, винаги ще намериш хора, които да те последват, заразени от увереността ти. Преходът до Кончето за мен беше общо взето лесен, но аз обичам камъните. За моите спътници нещата бяха малко по-различни.
Когато след един час стигнахме Кончето, аз почти тичах от нетърпение по скалите. Гледката, която се откри пред мен беше невероятна. Влюбих се в мястото. Скален ръб, на повечето места широк не повече от две педи, пропаст от едната страна и изключително стръмен склон от другата! Феноменално! Очите ми се насълзиха от удоволствие. Хилех се постоянно и не можех да повярвам, че съм там. Нечия добра ръка беше поставила метални колове с опънато между тях стоманено въже. И добре, че го имаше, защото всеки по-силен порив на вятъра може да наруши равновесието ти на ръба. По традиция, яхнах „гърба” на Кончето и помолих да ме снимат:) Ръбът наистина е широк, колкото конски гръб. Спътниците ми изглеждаха доста уплашени. Не можех да ги разбера, за мен мястото беше като детска мечта. Те двамата побързаха да се оттеглят на безопасно място и после заслизаха обратно. Аз останах горе още доста време, опитвайки се да запечатам всичко наоколо в съзнанието си. Реших, че ще дойда пак.
Постоянно ни плашат: „Внимавай да не постигнеш мечтите си, че после няма да има към какво да се стремиш!” Дрън-дрън. Глупости. Сигурно някой, който не е имал мечти или не е искал да ги постигне го е измъдрил за свое оправдание. Когато постигнеш една своя мечта, винаги можеш да „видиш” нова. Можеш и да живееш в мечтата си, не виждам нищо лошо. Напук на всички завистници и хора без мечти, аз казвам: МЕЧТАЙ! Това е най-прекрасното състояние на духа! Никога не спирай да мечтаеш. Това е едно от най-хубавите неща, които можеш да направиш за себе си. Мечтаенето не е обвързано с възраст, пол, външен вид, политически убеждения. Мечтаенето винаги е свързано с „добри” неща, никой не мечтае лошо. То прави хората по-добри. Мечтаенето е творчески съзидателен процес. Човек е млад, докато продължава да мечтае. Виждал съм юноши на 80 и старци на 20.
––––––––––
“Предателството” на любим човек винаги води до страхотен срив в този, на когото са изневерили. Не се притеснявайте, това е нормално. ВСЕКИ от нас ще мине по този път. И дай боже ВСЕКИ да извлече поука от това, вместо да се превърне в разочарован стар човек.
Изневярата може да бъде хубав повод да подредите живота си, да разберете кое в него е важно, да изхвърлите ненужното и да си поставите Голяма цел.
Пожелавам ви да не спирате да обичате! Пожелавам ви да не спирате да мечтаете! Пожелавам ви добра Голяма цел! Бъдете щастливи!
< Предишна
Следваща >
