На 22 април се навършва една година, откакто моето внуче Дани се пресели в другия свят, благодарение на лекарското безхаберие и опорочената ни здравна система. Почивай в мир, мило детенце ! В твоя памет прочитам тази приказка от Ханс Кристиан Андерсен:
АНГЕЛЪТ
Винаги, когато умре някое добро дете, ангелът Господен слиза на земята, взима мъртвото дете на ръце, разперва големите си бели криле и обикаля с него всички места, които то е обичало. Из пътя ангелът накъсва шепа цветя и ги отнася на небето, където те цъфтят още по-хубаво, отколкото на земята. Господ притиска до сърцето си всички цветя, ала оня цветец, който му е най-мил, Той целува, и тогава цветецът придобива глас и може да пее в небесния хор.
Така говореше ангелът Господен, когато отнасяше на небето едно умряло дете, и детето го слушаше като насън. Те хвърчаха над онези места, където детето бе играло приживе, и се намираха в една градина, пълна с прекрасни цветя.
– Кои цветя да вземем със себе си на небето? -попита ангелът.
В градината растеше великолепен розов храст, ала нечия лоша ръка го бе пречупила и клонките му, покрити с големи, полуразцъфнали пъпки, бяха изсъхнали и клюмнали към земята.
– Бедният трендафил! – рече детето. – Вземи го със себе си, за да разцъфне отново при Бога!
И ангелът взе храста, целуна детето и тогава то разтвори леко очи. После те накъсаха и много други хубави цветя, като не забравиха така също и скромната лайкучка, и простата теменужка.
– Сега ние имаме много цветя! – каза детето, а ангелът поклати глава и отлетя с него нататък.
Нощта беше тиха и светла. Те още не бяха напуснали големия град и се носеха над една тясна уличка, из която имаше купища слама, пепел и всякаква смет. През деня хората наоколо се бяха пренасяли от една къща в друга. Навсякъде се търкаляха парчета от чинии, късове гипс, разни парцали, стари шапки – с една дума неща, съвсем неприятни за гледане.
Ала сред тази смрад ангелът посочи една счупена саксия и купчинка земя, паднала от нея. Земята стоеше цяла, защото беше сплетена о корените на един голям полски цветец. Той бе съвсем изсъхнал и затова беше изхвърлен на улицата.
– Да го вземем със себе си! – каза ангелът. – По пътя ще ти разкажа неговата история.
И ангелът започна да разказва:
– Там, в уличката, живееше в ниска и тъмна стая едно бедно, болно момче. Още от ранни години все боледуваше и почти не ставаше от леглото си.
Дори когато се чувстваше най-добре, обикаляше по два-три пъти стаята, като се подпираше с патерица – и това беше всичко. Лете се случваха такива дни, когато слънчевите лъчи надникваха за половин час в тъмната стая. Тогава момчето седеше на прага, грееше се на слънце и държеше ръцете си срещу светлината, като гледаше как алената кръв тече по тънките му прозрачни пръсти. Това беше неговата разходка. За гората и за нейната чудна пролетна зеленина то узнаваше само когато синът на съседа му донасяше от там първото зелено буково клонче. Детето го държеше над главата си и си представяше, че седи под голям бук, че наоколо свети слънце и пеят птички. Веднъж през един прекрасен пролетен ден сьседското момче му донесе и полски цветя. Между тях случайно бе попаднало едно цвете с корен. Посадиха го в саксия и го поставиха на прозореца до самото легло.
Изглеждаше, че щастлива ръка бе посадила цветето: то се хвана добре, пусна нови клончета и всяка година се покриваше с цветове. За бедното болно момче това цвете беше най-хубавото в целия свят. То беше неговото малко богатство на земята и момчето го наглеждаше, поливаше и се грижеше да не го отминават слънчевите лъчи, които влизаха в стаята през ниското прозорче. Дори насън то виждаше това цвете, което цъфтеше и ухаеше само за него и радваше само неговите очи. И когато Господ повика детето при Себе си, последният му поглед бе обърнат към цветето… Минала е цяла година от смъртта на момчето. През всичкото това време цветето стоеше на прозореца, забравено от всички, докато изсъхне съвсем и тогава, при пренасянето в друга къща, го изхвърлиха на улицата. И същото това бедно, изсъхнало цвете ние взехме със себе си, защото то даваше на времето си много повече радост, отколкото най-прекрасното цвете в царската градина.
– Но откъде знаеш ти всичко това? – попита детето, което ангелът носеше в прегръдките си.
– Как да не зная! – отвърна ангелът. – Та нали аз самият бях онова бедно, болно момченце, което ходеше с патерици! Аз веднага познах моето цвете.
Детето разтвори широко очи и погледна хубавото лице на ангела. В същия миг те се намериха на небето, при Бога, където царува вечно веселие и блаженство. Бог притисна мъртвото дете до сърцето си и на раменете на детето израснаха криле като на другите ангели. Бог притисна до сърцето си и всички цветя, донесени от земята, но целуна само полското цвете и то доби глас и запя заедно с всички, които обкръжаваха престола Господен: едни по-близо, друга по-далеч, наредени в кръгове, които ставаха все по-широки, ала всички еднакво блажени. И всички – големи и малки – пееха в хор и заедно с тях пееха и доброто честито дете, и бедният полски цветец, който се търкаляше изсъхнал сред сметта в тясната и тъмна уличка на града.
Как ни отнеха радостта :
