Онемелият град и щастливото село

Онемелият град и щастливото село

Джулиано Амат 04.02.2011, 10:54 (обновена 06.02.2011, 10:04)

Пътувам към малкия спрял град, в който съм израснал. Никак не ми се прибира, защото не съм изморен, не ми се почива и не искам да се сблъсквам с изпаднали в кома мечти, стремежи и животи.

Но ще видя семейството, ще хапна истинска храна, приготвена с любов и трепет. Точно тази любов убива вкуса на нитратите, хормоните, антибиотиците, с които "подобряват" средствата за физическо оцеляване.

Още в автобуса към ушите ми потекоха меки диалектни речи, които в повечето случаи ме карат да се усмихвам. Сега обаче хич не ми става забавно.

Дотътряме се до центъра на нищото.

Няма никого по улиците. Дори кучета. На главната улица, от която всъщност се състои градът, продавачките висят на тротоарите, пушат цигара след цигара и се чудят как да бръкнат в джоба на липсващия клиент, за да си изплатят заемите, теглени за зареждане със стока.

В панелния апартамент ме...
Прочети цялата публикация

Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност