Свечеряваше се, а още не беше намерил място за нощувка в гората. Очите му шареха в страни от пътеката за да намери удобна полянка за бивакуване, но такава вече не се появяваше от час. “Трябваше да спра на онази, където видях преди време…но беше твърде рано…”-помисли си пътникът. Той (защото беше той, а не тя) не беше облечен типично за един странстващ турист из планинска гора. Всъщност, ако вземете гората, насечете я умствено на безброй дъски и от тях сковете някакъв салон като онези при краля Слънце от 16-17 век и после я украсите цялата в злато и поставите нашия пътник вътре, то тогава той ще си дойде на мястото…до някъде. Облеклото му започваше с лачени обувки в тъмно-кафяв цвят. Всъщност е спорно да се каже, че това беше оригиналния цвят на обувките. Най-вероятно всичкото това беше кал, тъй като целия ден беше валяло непрестанно и леко наклонената пътека в гората, всъщност си беше едно малко, но добре овлажнено поточе, което непрестанни влачеше кал и като че ли нарочно я полепваше цялата по тези обувки. Крачолите на панталоните припокриваха върха на обувките. Тези крачоли започваха също в тъмнокафяв цвят и бавно, но упорито преливаха към горния си край в светло-бежово. Най-вероятно оригиналния цвят на панталона. Той пък от своя страна се беше заклещил здраво за синьо-бялата риза, като удавник за сламка, изпадащ в ужас при всяко поклащане и отслабване на коренновата система на същата тази сламка. Явно не искаше целия да се превърне от светло-бежово в тъмно-кафяво. Определено една рязка промяна в цветовата гама, която би навредила на духа на панталона и може би успяла да го сломи до край. Е, ако това до сега не го беше сломило, със сигурност калната баня нямаше да достави достатъчно минерални соли за повдигане на духа му.
Ризата също беше изпаднала в същия ужас като панталона и яко се беше заклещила за врата на своя нещастен собственик. Той обаче не даваше вид на нещастен, всъщност единственото облаче на неговия небосвод си имаше надпис “Липса на поляна”. Очевидно и това не можеше да го сломи, дори не можеше да му докара терзания. Гледаше ли гледаше и колкото повече се озърташе, толкова повече се усмихваше. Една коварна идея се зароди в добре пазената му глава от бомбето. Тази идея накара ризата да изпищи без глас, панталона да потрепери, а обувките, ако не бяха влачени от тези упорити крака, със сигурност щяха да оборят Айнщайн и да отпрашат в обратната посока със скорост по-голяма от светлината, надавайки писъци.
Идеята обаче не успя да достигне главните нервни пътища, тъй като в този момент се появи, да точно като от магия се появи полянка, в чийто източен или западен или северен…бе в единия край на чиято, имаше естествено-изкуствен заслон от скали. Всъщност този заслон имаше формата на паст, но беше така завладяваща картинка, като че ли омагьосваше всеки пътник с подкана да пристъпи вътре.
Омагьосан или не, нашия весел пътник с нещастното облекло по него навлезе в този паст-заслон, свали сакото си и го постели на земята и се приготви за сън.
На стража, редувайки се през нощта щяха да останат обувките, панталона и ризата, командвани от бомбето. Всъщност надали някой от тях можеше да заспи тази вечер, точно като предната и по-предната и още по-предната. Щяха да си говорят безмълвно цялата вечер. Пазеха тишина, защото собственикът им трябваше да се наспи. И със сигурност на сутринта, след разгорещения мълчалив спор между тях, щяха да стигнат до същото решение както и предните милион вечери – те щяха да следват доброволно своя собственик до край…или поне до място с пералня.
Слънцето, чакало толкова дълго време за поява на удобен бивак за нашия пътник, най-накрая изчезна от небосвода и луната заблестя, пускайки първия си лъч като благословия над полянката с паст в единия си край. Нощните хищници изкочиха от своите бърлоги и защъкаха в търсене на плячка. Тази вечер на стража до пътника беше вълкът. Негов ред се падаше днес. Бяха си изготвили график след първата седмица на скитосване на пътника из гората. Всъщност той не се скитосваше, явно си имаше точно определена цел, защото нито веднъж не се отклони от посоката. Ако беше облачно, се ориентираше по вятъра, ако беше нощ – по листата…един вид по такива незнайни знаци, че човек, дреха и животно да се зачудят дали знае на къде отива. Той очевидно знаеше. Определено. И капка съмнение не оставаше от неговия вид, че има точна и ясна определена цел. Всички имаме цели, но този пътник знаеше и как да я достигне дори в тази гора, с тези дрехи при тези животни.
Първата седмица беше тежка. Не за него. За дрехите и животните. Те не разбираха защо от тук, защо на там и защо сега? Но след седмица в опити да го отклонят от пътеката на неговия настоящ живот, всички те разбраха, че това е мечтател с ясна мечта. Той не виждаше гора, той виждаше края на пътуването. Не виждаше животни, виждаше блуждаещи създания. Той не беше блуждаещ.
Той беше мечтател с Мечтата. А животът се пази от всеки мечтател с ясен път към своята мечта. А мечтата пази всеки свой собственик от живота.
Летен Роден
—————————————————————————————————————————
* – Мисля, че това обяснява снимката на страницата най-отгоре (б. а.)
