Живеем в мъжки свят – не от вчера и не от днес, а още от времето на Исус Христос и доста отпреди това
В годините на българския преход обаче този свят, освен мъжки, стана и вълчи. Правилата в него – писаните и неписани, също не са измислени от жени. Достатъчно е да се огледаме по върховете на отговорните държавни институции, за да разберем, че там, където преди рядко, а сега малко по-често виждаме жени, те са избрани и сложени, именно защото са показвали мъжки характер, мъжки качества и затова им се възхищават еднакво и мъжете, и жените.
Може би с малки изключения, като първата кметица на столицата Йорданка Фандъкова, но не е за пренебрегване, че зад нея стои солидна мъжка подкрепа – на първия човек в държавата, не по протокол, а по влияние – премиера.
Въпреки вечния антагонизъм между половете, точно сега и точно на този ден не искам да разсъждавам и да се отклонявам в тази посока. Защото 8 март е един от малкото и редки дни в годината, в който мога да се отърся от еманципацията, която, като се замисля, май повече ми е отнела, отколкото ми е дала. Но признавам, това го кавам едва сега – когато съм преполовила пътя си. Защото преди навярно ми е харесвало, било ми е приятно да съм свободна, войнствена, можеща, използваща предоставените ми от живота и времето възможности и справяща се с предизвикателствата на съдбата силна жена.
Затова обичам 8 март – денят, в който силни и уверени в себе си мъже ми честитят Празника на жената. Макар много от тях да правят уговорката – „Не зная дали празнуваш или не, но ако празнуваш – честит празник!“ Малко по-неприятно е, когато някои те поздравяват с ехидност – един вид „абе това не е никакъв празник, ама хайде от мен да мине – честит 8 март“.
Малко нелепо се чувствам, когато жени се поздравяват взаимно с празника и се шегуват, че на този ден може би трябва да празнуват мъжете, защото в сравнение с тях сме станали повече мъже. Или пък казват: „Като няма кой, поне ние да се поздравим!“
Признавам, попадала съм на работни места, където мъжете, макар и малцинство, събират пари и купуват по едно лале или друго цвете за всички жени колеги. За някои жени това е обидно – те не се чувствали жени само на този ден. Дай Боже, да е така за повечето дами.
Но ако в последните 20 години, по стечение на обстоятелствата, си станала глава на семейство, защото психиката на мъжа до теб не е издържала, трудно си намира работа, трудно понася или изобщо не търпи да го мачкат, а ти работиш на две, три, че понякога и повече места, е сложно, даже невъзможно да се чувстваш дама през всичките дни в годината.
Или, когато си била изоставена, след като си отгледала не само децата, но и мъжа до себе си, заради по-млада и далеч по-атрактивна девойка, или пък си отказала да бъдеш мачкана, унижавана и обиждана, недай Боже и бита, от слабохарактерния човек до теб и си избрала да продължиш сама – с едно или повече деца, въпреки трудностите и независимо от всички удари, които поднася животът на такива жени, пак ти се полага един ден, едни скромни 24 часа или 12, или хайде, нека да са поне 8 часа, в които да си спомниш, че освен самотен воѝн, си и жена. Дори, ако трябва сама да си подаряваш подаръците и цветята в този ден! (А и на всички останали празници! Признавам, аз съм от тях и често съм го правила с усмивка, въпреки горчилката и смеха през сълзи).
Ако не искаш да бъдеш ничия любовница или държанка – ролята, която годините на прехода отредиха на много български момичета и жени? Напук на навивките отляво и отдясно, че ако се прежалиш, ще си улесниш живота, а хомотът, който влачиш, няма да е толкова тежък. Защото в тази роля губиш не само свободата, но и достойнството си. Губиш човешката си и духовна същност. И дори нежността ти се превръща в стока, която заменяш за скъпи подаръци, апартамент, коли, вещи и предмети, но когато теглиш чертата, крайният резултат на това, което преживяваш и получаваш, едва ли е любов.
Болно и обидно ми е, че често мъжете превръщат жените в скъпи кукли и играчки, че парите се превръщат в ценност, с която могат да се купуват човешки същества. Дори се измислят песни за това – „имаш ли парички, имаш и женички“ или както там се пееше в един чалга-хит.
Днес обаче не искам и няма да залитам и в тази посока – вечния спор за попфолка и останалатите течения в музиката. Защото е 8 март и искам поне на този ден да се помирим. И в двата свята – на кукличките и на мъжките момичета, да има повече усмивки, цветя, позитивни емоции, нежност, уважение към женското във всички нас, което ни прави толкова крехки и така силни едновременно. Да няма противоборство поне един ден в годината, защото на достатъчно житейски схватки се нагледахме през последните малко повече от 20 години. Да приберем томахавките и на този ден в скромните 24, 12 или 8 часа да бъдем ефирните нежни създания, които правят този свят едно по-добро място за живеене. И, дай Боже, да не е само на този ден!
Стихотворението, с което ви поздравявам, е писано преди 17 години, когато не съм и подозирала на какви изпитания ще ме подложи животът, но днес отново се подписвам с две ръце под него.
Честит 8 март, мили дами!
КАТО ЖЕНА
Като женаобичам да оставям думитеоткрехнати…Като женаобичамда недоизказвам мислитеи другите сами да разгадаватдушата ми.Като Жена –променлива –мълча в усилените спорове,а в тишината – като луда споря(макар най-често със самата себе си).
Обичам да вървя недоизказана.Обичамоткрехнатите думи и желания.И по-жена, дориот Клеопатра,съм тъй щастливав женската сикожа!
