На дъщеря ми

 Мислех, че е твърде лично, за да го споделя. Но целта на личния блог нали е точно в това – да бъде лично, а не преписано. По-лично от това нямам.
Дъщеря ми си тръгва от семейното гнездо. Поема по своя път, който винаги си е бил нейн, но в голяма степен и мой. Напуска семейното ни жилище, за да опита вкуса да живее сама.
И изведнъж всичките различия, остри думи, треснати врати ми се струват толкова глупави и ненужни. Всъщност те са част от растежа и без тях детето трудно пораства по-голямо от родителите си. Със сигурност обаче част от тях биха могли да бъдат спестени – aко бях слушала по-внимателно, ако бях отделяла повече време на бъденетo с нея, ако не мислех за още хиляда други неща, докато тя ми разказваше за вълненията си………ако……..ако….
Сега събирам хвърлените дрехи по пода с умиление, вместо обичайното раздразнение, защото скоро няма да има какво да събирам. Измивам оставените мръсни чаши и чинии в мивката и не само не мрънкам, както обикновено, а даже се питам какво друго мога да направя за нея, за да съм още малко близо до това, което й се случва. Чета й приказки за възрастни, вечер в леглото, с любовта и отдадеността, с която не съм го правила преди 20 години.
Знам, че това е най-доборото нещо, което мога да направя за нея днес. Да я пусна да полети, като се опитам да й дам само устрем и после да я гледам, да й се радвам отстрани  и да се моля  да намери посоката си и повече попътен вятър.
Благословена бъди, момичето ми! От мен имаш всичката свобода, от която имаш нужда и можеш да понесеш; нежни и женствени крила, но с широк замах, за да стигаш нежно там, където би искала; лекота на тежките моменти и сила в слабостта!
Вече знам, че майките два пъти раждат всяко от децата си. Първия път, за да отделят физически бебето от утробата си, а втория, за да родят свободата му. Не знам кога боли повече, но сега ми е ужасно трудно.
Обичам те и лек път!