Онзи ден ми се обади една приятелка и ме попита дали познавам еди кой си, какво мисля за него и дали не бил някой нахален провинциалист, тъй като щял да идва на работа при нея. Замислих се, колко точно е важен произходът, за да определим дали един човек е от нашите. Е, отговорът е повече от ясен, ужасно е важен. Това може би е най-дебелата разграничителна линия, която се ползва в нашия затворен и уж елитарен свят. Ние не питаме умен ли е, кадърен ли е, а откъде е. Откъде е родом, както един бивш колега питаше относно всеки, в чиято реч се усещаше дори малка доза диалект.
Защо се дразним толкова от хората, неродени в София? Дали защото наистина са толкова шумни, нахални и миекащи или защото са по-амбицирани, съответно по-работливи и готови да ни изместят от топлите местенца? И не са ли нашите вълнения прекалено провинциални и дори смешни на фона на неща като глобализацията например? Най-лесно човек се отървава от подобни недостойни мисли, ако отиде някъде на Запад и си зададе въпроса как го приемат там хората. Или пък въпроса какъв ли град щеше да е Ню Йорк без всички тези хора, които напират не само от цяла Америка, но и то цял свят да станат част от неговия блясък и успех. Разликата обаче между тях и нашите пришълци е огромна – едните искат да се припознаят с една градска култура, която е станала еталон, а другите – живеят тук с отвращение.
Никога няма да забравя една моя бивша колежка от Пловдив, която не спираше да повтаря колко е грозна и мръсна е София. На въпроса какво прави тук тогава, отговаряше – работя, в Пловдив няма такава работа. В интерес на истината, тя беше от първите провинциалисти, попаднали в нашата фирма, след дългогодишната негласна забрана да се назначават „селяни”.
Кой е виновен? Дали не сме ние, които сами нe обичаме града си или поне го правим много скришно. Изградили ли сме силна култура, която да е цел и модел и за някой друг? Сещам се за разказа на дядо ми, според който в София през 30-те не можеш да чуеш диалект, дори слугините се учели да говорят правилно, за да заслужат правото да живеят и работят в столицата. А тя е била доста по-малка и мръсна тогава…
Или е виновна колежката ми от Пловдив или нейните родители, че не са я възпитали в елементарно уважение към чувствата на другите? Предубеждението ни към такъв вид хора изглежда съвсем в реда на нещата и в този смисъл „селянин” по-скоро визира не произход, а state of mind.
Защо изобщо допуснахме да не се грижим за града си и за доброто му име? Защо вместо да съжаляваме за отмененото софийско жителство, не обичаме нашия град малко повече? Тогава може би и другите ще го заобичат или поне ще мълчат.
Една от най-добрите ми приятелки е от Плевен. Кръстник на детето ми стана един от най-добрите приятели на мъжа ми, който е от Благоевград. Доста мои братовчеди живеят из страната и аз се радвам, че ги има, така моята България е пълна с близки хора и аз се радвам, че кръгозорът ме не е сведен само до центъра на София, в който живея. Защото всеки човек е ценен със своята различност. И всъщност въпросът съвсем не е откъде си, а какъв човек си.
