На снимката: астронавтът Харисън Шмит събира проби от грунда на Луната по време на последната мисия „Аполо 17“ през 1972 година. Photo credit : NASA
13 юли 2020 г. 17:20 ч.
Светослав Александров. На 16-ти юли ще отбележим 51 години от изстрелването на „Аполо 11“ – първата пилотирана космическа мисия до повърхността на Луната. Тазгодишното честване безспорно ще е по-весело от миналогодишното. През 2019-та НАСА все още не беше възстановила своята способност да праща самостоятелно хора в космоса. Днес САЩ отново има пилотирана космическа програма, като астронавтите Дъг Хърли и Боб Бенкен изпълняват мисия на МКС в рамките на полета на първия кораб „Крю Драгън“. Междувременно администрацията на Доналд Тръмп чертае планове за нови пилотирани експедиции до Луната.
Но независимо от факта, че НАСА отново гледа напред, във въздуха продължават да витаят призраците от „Аполо“. Сред нас са все още и много от осиротелите деца на програмата, които десетилетия наред чакат да се случи нещо съществено в пилотираната космонавтика.
Сираците на „Аполо“ е израз, чрез който космическите експерти описват онези деца, израснали през 60-те години на миналия век. Те стават свидетели на първите американски разходки в открития космос, когато астронавтите от програмата „Джемини“ стъпват от външната страна на космическите си кораби. По-късно преживяват великия момент на 21 юли 1969 година, когато Нийл Армстронг и Бъз Олдрин се разхождат на повърхността на Луната. Но през следващите дълги десетилетия преживяват съкрушаващо разочарование, виждайки по-нататъшното развитие на космическата програма.
Дуейн Дей описва прекрасно как са се чувствали децата през 60-те години: представете си как те наблюдават черно-белите телевизионни кадри от първите космически мисии. И по-късно през 1968 г. на големия екран излиза великият филм на Артър Кларк и Стенли Кубрик „2001: Космическа одисея“, пресъздаващ визия на захранваното от ядрената енергетика бъдеще и гигантски въртящи се станции в орбита. За тези деца това е било страхотно преживяване, усет за наближаващото бъдеще… и много скоро това бъдеще им е брутално отнето.
Проблемът, пише Дей, е че децата не са разбирали геополитиката. Те дори не са знаели, че още преди Нийл Армстронг и Бъз Олдрин да стъпят на Луната, тяхната ракета-носител „Сатурн 5“ е била спряна от производство. Децата може би са чели книги и научно-популярни списания затова как човек ще стъпи на Марс, без да осъзнават, че по това време американският президент Ричард Никсън е обмислял да прекрати пилотираната космонавтика изцяло и дори да елиминира НАСА, за да пести пари. Даже възрастните биха останали изненадани от гигантската бездна между това, което се е случвало пред публиката, и отрезвяващата реалност.
Разочарованите, вече пораснали деца, обаче не стоят със скръстени ръце. Във филма „Сираците на Аполо“ от 2008 г. се разказва как те, бивайки лишени от обещаното им бъдеще, решават сами да си го построят. Създават инициативата „МирКорп“, целяща да приватизира руската орбитална станция „Мир“ и така пилотираната космонавтика да бъде възродена. По това време (1999-2000 г.) руската космическа индустрия страда от недостиг на средства и станцията действително е отдадена под наем. Даже през първата половина на 2000 г. инициативата успява да изпрати екипаж към „Мир“ с частни пари! За съжаление тези първоначални успехи не са трайни … и всичко пропада.
Но благодарение на усилията на „МирКорп“ е даден ход на комерсиализацията на космоса, която продължава до ден днешен.
„Говори се, че има сираци на Аполо“, написа днес журналистът Дъг Месие в Туитър. „Хора, които очакваха програмата да доведе до велики неща, но по-късно бяха съкрушително разочаровани. Това е вярно. Но не знам дали някога сме успели да се справим с призраците от Аполо. Фигуративно казано, призраците от Аполо ни преследват от 50 години“.
Месие е прав. Той описва „Аполо“ като пирова победа – постигната с огромни усилия и жертви, изискваща колосални ресурси, и точно заради това нетрайна. През изминалите десетилетия НАСА се опитва периодично да повтори „Аполо“, но никога не успява заради недостиг на средства и подкрепа.
Днес положението изглежда различно в сравнение всички предходни инициативи. Натрупаният международен опит на Международната космическа станция изглежда устойчив и добър модел за усвояване на космоса. При това МКС е вече остаряла и наближава този момент, в който ще престане да бъде полезна. Изглежда, че вече има консенсус сред американските политици в Конгреса, както и сред партньорите на САЩ на МКС, че следващата логична стъпка ще трябва да е Луната.
Понастоящем има поводи за оптимизъм, а един от тях е появата на комерсиалната космонавтика. НАСА иска да усвоява Луната с помощта на частни фирми. И все пак Месие се пита: доколко „комерсиална“ ще е програмата, ако американската космическа агенция се окаже единственият клиент на тези фирми?
НАСА вече работи по изпълнението на проекта „Артемис“, в рамките на който очакваме да бъдат реализирани следващите пилотирани експедиции отвъд околоземна орбита. Но истинският въпрос е: доколко „Артемис“ ще устои във времето?
Именно това е голямото опасение – че дори и програмата да успее, тя може да се разпадне и след няколко мисии до Луната отново ще имаме сираци и призраци.
Не мога да не се съглася с журналиста. „Аполо“ е безспорно успешна програма, но в икономическо и даже в геополитическо отношение е дала по-скоро лош пример как трябва да се правят нещата. Може само да се надяваме, че днешното поколение ще бъде по-мъдро и ще се поучи от миналото.
Подкрепете добрите новини! Можете да подпомогнете Светослав Александров и КОСМОС БГ в Patreon, или да направите дарение чрез Epay или Paypal (за повече информация – на този линк).
https://www.space-bg.org/
https://www.cosmos.1.bg/
